Малко коледно настроение

Незнам за вас, но аз се хванах в ръце, окрасихме с тайфата вкъщи целият апартамент и сега като че ли съм заредена с много повече празнично настроение! Ако при вас не е така, пробвайте тази игра и залепянето пред компютъра за поне половин час ви е в кърпа вързано. Ужасно е пристрастяваща, признавам си! :)

Коледен дух

За разлика от други години тази нещо ми е изчезнало коледното настроение - не ми се занимава с украса, с планиране на разни неща за празниците и тем подобни, които всяка година ме занимават още от 18-19 декември. Нещо не ми е празнично, ама никак. И не, не е заради липсата на сняг (и без това въобще не го обичам), а просто... и аз не знам. Може би е затова, че вече цяла седмица съм болна и не мога да се оправя, или това, че цялата ми ваканция е заета от курсове и не ми е никак празнично.
И все пак адски много ми липсват Коледите от детството ми - на село, с преспите сняг (като дете не го мразех, какъв парадокс), бумтящата печка, елхата, която сме избрали аз и братовчед ми и, от която цялата стая ухае на смола... Имаше я и магията и очакването, че нещо хубаво и неочаквано ще се случи. Липсва ми и гледането на детски коледни филмчета със сладките на баба пред телевизора. Леле как ми липсва всичко това.
Надявам се поне Нова година да мога да си празнувам както трябва, но като си знам брилянтния късмет... ще имам нужда от голямо стискане на палци!

Танци

Запалих се още откакто гледах за пръв път Dirty Dancing - Havana Nights (мммм жесток филм). Безкрайно много ми харесаха танците, музиката - с две думи вдъхнових се и бях на косъм да се запиша на танци. Е, не чак на косъм, но все пак ми мина през ума.
Понеже един приятел тренира спортни танци, ми се случи наскоро да го гледам няколко пъти и тази ми идея пак се възвърна. Дори на няколко пъти да стана от пейката, на която бях седнала, и да им покажа как се прави ;Р Само дето те са доста по-добри, но както и да е...
Освен това бях хвърлила око и на един друг филм - Step up, който между другото току що изгледах, и вече идеята за танците сериозно ми човърка мозъчната кора. Само да не бях толкова спъната, щеше да бъде къде къде по-лесно... :(((
Както и да е и без това не ми остава почти никакво време от ходене на тъпи курсове и от решаване на задачи, но все пак ужасно много ми се иска ей така просто да опитам. Друг е въпросът, че същият този приятел ми предложи да ме научи на нещо, а аз от страх да не се изложа отказах, но... това са подробности. Дано пак ми се отдаде скоро такава възможност...

Светлината вали...

Вчера учителката ми по български език и литература ми подари специално една своя книжка с поезия. И със специално посвещение :Р Досега бях чувала нейни стихове, но тази малка зелена книжка с доста странен формат, дори успя да ме разплаче. Опитах се да избера само едно стихотворение, което да сложа тук и се оказа че е толкова трудно, та го избирам вече втори ден. И се спрях на това, защото емоциите точно в момента са ми болезненено познати:

Утре ще дойде след малко,
след още две-три цигари,
след няколко стиха в тетрадката,
които нощта разтварят.
Ще се промъкне неясно
сред клоните на липите
и уж съвсем безучастно
ще наблюдава звездите.
Ще разбухлати небрежно
нощните спящи облаци,
ще се усмихне нежно
на месеца в моя прозорец
и... ще събуди слънцето -
да духне звездните свещи
и да търкулне деня,
който със теб ще ме срещне.

Незабравка Апостолова

Hooverphonic - Mad about you

Feel the vibe, feel the terror, feel the pain
It's driving me insane
I can't fake
For god sakes why am I
Driving in the wrong lane
Trouble is my middle name
But in the end I'm not too bad
Can someone tell me if it's wrong to be so mad about
you
Mad about you
Mad
Are you the fishy wine that will give me
A headache in the morning
Or just a dark blue land mine
That'll explode without a decent warning
Give me all your true hate
And I'll translate it in our bed
Into never seen passion, never seen passion
That it why I am so mad about you
Mad about you
Mad about you
Mad
Trouble is your middle name
But in the end you're not too bad
Can someone tell me if it's wrong to be
So mad about you
Mad about you
Mad
Give me all your true hate
And I'll translate it in your bed
Into never seen passion
That is why I am so mad about you
Mad about you

ТОЙ или големите ми разочарования относно мъжете

Кога мъжете започват да се държат като зрели хора:

а) На 20.
б) На 30.
в) На 40.
г) Никога.

... все повече започвам да се уверявам, че верният отговор е никога, поне по мои наблюдения (ако някой има различна информация, нека да изложи доказателства :) )
И изобщо мъжете могат да бъдат адски заблудени. Как може въобще да не разбират от намеци, а трябва всичко да им се казва в прав текст, без грам двусмислица. И освен това когато им показваш явна заинтересованост, те да я тълкуват като породена от състрадание, а когато си просто учтива с тях, те веднага да те атакуват с явни свалки. ИМА РАЗЛИКА МЕЖДУ УЧТИВОСТ И СИМПАТИИ!
Та, къде отидоха истинските мъже, питам аз?! Къде отидоха силните, независими и зрели индивиди от мъжки пол и какви по дяволите са тия женчовци, които ги заместиха! И каквото и да казвате не го възприемам аз това мъжете да си слагат гланц за устни и да си лакират ноктите... дори аз не си лакирам ноктите!
Безкрайно съм разочарована, рицар на бял кон, да да, а пък аз съм Пепеляшка...

Бягане с препятствия

Нямам времеее!
Сякаш някой е подпалил кибритена клечка под краката на времето и то е хукнало, където му видят очите. Не мога дори да засека кой ден е, защото докато се усетя и той вече е свършил. И тази ужасна хронична умора не ме оставя на мира и ми се спииииии... как ми се спи...
Подозирам, че блогът ми е прокълнат, ама сериозно! Всичко, което пиша в него се проваля, тъкмо се похваля че се чувствам добре и ми се стоварват куп глупости на главата, ама аз съм си виновна, защото исках най-после да мога сериозно да кажа, че нямам време... Е наистина нямам!
Кофти ми е, че се провалиха плановете за Нова година, толкова много надежди им възлагах. Пък и наистина щеше да е страхотно, вероятно прекалено страхотно за да е истина. Но може да е за добро, знае ли човек?!
И така, опитвам се да следвам времето неотлъчно и да крада всяка свободна минута за почивка, но не знам докога ще издържа така, а в главата ми непрестанно се върти Crowfish - Away (между другото евала на тия хора, да не повярваш, че са българи)!

Чакането като смисъл на живот

Седя и чакам...
(напоследък взе да ми се случва доста често)
Чакам да видя едно малко прозорче в долния десен ъгъл на монитора и всеки път при появата му, сякаш кръвта ми прави по една скоростна обиколка по артериите. Това прозорче се е превърнало в смисъл на дните ми, от надигането сутрин, през излизането на този студ навън, "избутването" на болезнено влачещите се часове, до сгромолясването вкъщи. И тогава сядам и чакам. Правя се, че се занимавам с куп други глупости, че съм много заета и съсредоточена, а погледа ми все в липсващото прозорче с физиономийката.
И сега чакам и започва да ме обзема паника, че нещо не е както трябва и няма да видя тази вечер прозорчето. А тази вечер е последна - от утре ад, та чак до понеделник. Имам чувството, че ако не го видя сякаш изведнъж някой ми е изгасил лампата. Ето го! Оххх фалшива тревога...
Не се замислям вече много как изглежда отстрани, знам само, че ми е нужно, че не мога без тази единствена "дрога", която ми остана. Освен това имам чувството, че и нея няма да имам още за дълго. Самотно ми е, а и не само на мен. Напоследък всички това ми споделят - колко са самотни и така ми се иска да направя нещо по въпроса, но знам, че нищо няма да излезе. Забелязала съм, че винаги се ентусиазирам едва ли не да спася света, правя всичко възможно да стане, а накрая се оказва, че света май сам не иска да бъде спасен. А като знам само колко много мога да дам и как не ми се ще точно те да са самотни. Имам нужда и от една прегръдка, просто ей така да се сгуша в някого и да не мърдам с часове. Какво не бих дала за подобно нещо, дори и да не е от него. И пак прозорчето, и пак не е той.. а става късно. Май ще си остана с чакането и с мисълта за прегръдката, но и тя не е лоша алтернатива.
Нее, ще почакам още малко.

Напоследък

Случват се странни работи - вчера един човек ми падна много в очите, а днес друг се издигна и сега се хващам, че само в разстояние от 2-3 месеца, съм променяла коренно мнението си за първия поне 4 пъти. За сега...
Този уикенд разбрах също и, че приятелите са ГОЛЯМО нещо, дори и да не са ти чак толкова близки приятели. Важното е да се чувстваш добре с тях и всичко се променя на 100 градуса - визирам ходенето до Русе.
Уикендът ми беше кошмарен, но не искам да говоря за него. Най-лошото е, че кошмарът ще се повтаря всеки уикенд. Не знам дали ще издържа, не знам и дали си струва, но вече няма връщане назад... мамка му! Затова сега си се радвам на приятелите и приятната обстановка, пък събота ще му мисля...
Разочаровах се много от "Алхимикът", напомня ми "Петата планина", но само кофти чертите в нея. Смятам, че е твърде наблъскана с "мъдрости", които обаче не казват нищо ново... все пак като цяло не е лоша, но определено не е това, което очаквах.
И като завършек, честит Хелуин на всички празнуващи, ужасно много ми се празнува, но отново за жалост няма с кого, така че наваксайте и заради мен. И наздраве!

No comment

Добре де, знаех си, че така ще стане...
Всичко се прецака, дори за капак се разболях. Вече не съм щастлива.
Сега радваш ли се???

На моята улица слънцето спи...

Все още не мога да повярвам как се променя всичко, толкова ми е странно да получавам приятни изненади. Но още си имам едно на ум... макар и доста далечно.
Странно ми е как така нещо, което си чакал толкова дълго време се случва и то съвсем неочаквано и не знам как да реагирам.
В петък стоях във стаята и си мислех, че съм най-големият кретен на света щом не съм при него, а съм в тази вкочаняваща от студ стая и то против волята си, когато съвсем ненадейно той влезе през вратата. Ей така, съвсем нехйно, все едно е най-обикновеното нещо на света да си тръгнеш от приятна компания в кафене и да се забиеш в почти безлюдна стая-хладилник. Но той го направи, не знам по каква причина, но много ми се иска да смятам, че е било заради мен.
Все още нито единият от двама ни не се престрашава да се покаже заинтересован от другия, но някак и двамата намираме за съвсем нормално навсякъде да сме заедно и то един до друг. Хареса ми, когато във влака гледахме залеза от прозореца, беше толкова спонтанно и същевременно изглеждаше като нагласено... От всичко най-много ме мъчат уикендите, защото знам, че няма никаква възможност да говоря с него или да го срещна в града и ужасно много ме е яд на себе си, че ми липсва толкова.
Пък и времето се оправи за сега, толкова е слънчево, тъкмо за баскетбол :) Дано се сети за уговорката...
Чак ме е страх да го кажа, но... в момента май съм щастлива (особено след като се нагласиха нещата и с уроците) и не смея да дишам, от страх нещо да не се обърка. И така...

* * *

IIO - Is it love

I never knew a love
A love that could be sweeter
No matter what my mind says
Your music gives me fever
The moment that we danced
Your arms felt like a cradle
And when you took my hand
I was no longer able
It never felt so right before
I need to be with you much more
I can't believe this kind of fate
We can runaway...
Is it love?
I'm always in a spell
Even when I sleeping
You're always on my mind
I hope that I'm not dreaming
If I am let me stay asleep
Don't wake me up I feel complete
I never want to feel it end
What a lovely moment
I wanna give you my love
Overtime
I wanna make love to you
Overtime
I wanna be right next to you
Overtime
I wanna be in love with you
Overtime

За Русе, влаковете и приятната компания

Не предполагах, че промените стават толкова бързо...
Случи се така, че трябваше да ходим с класа на "учебна" екскурзия до Оргахим в Русе. Изобщо не ми се ходеше, признавам си честно, пък и времето беше ужасно - дъжд, вятър, 15 градуса, даже в Русе по-малко.
Всичко започна с дежурните сакътлъци - някой откраднал част от релсите и се наложи да сме с автобус до Г.Оряховица, от там с влак до Борово, от там пак с автобус до Две Могили и отново с влак до Русе. С две думи голямо качване и слизане се получи, чак свят да ти се завие.
За влака мога да кажа само, че съм много приятно изненадана от парното и това, колко много хора могат да се съберат в едно купе, стига да има мерак ;) Наистина беше най-приятното преживяване с класа ми досега.
В Русе си беше мокро и студено, доста негостоприемно време. Един вятър, който буквално ми отвя ушите още при излизането от гарата. Но пък архитектурата им беше невероятна... направо нямам думи. Понеже не познавахме града изобщо, вървяхме безцелно и разглеждахме каквото ни попадне, но се натъкнахме на нещо като музей в стил подобен на Барок или готически (не съм сигурна), с невероятен сребрист покрив, страхотни орнаменти и... (внимание)... алуминиева дограма! ДА! Седеше меко казано тъпо, на тази постройка, особено като се има предвид, че цялата сграда беше в нещо като много светла охра, а дограмата беше ослепително бяла... абе голяма глупост.
Не можах да видя нищо от града, защото изобщо не знаехме къде сме и накъде е центъра, но поне успяхме да налетим на един доста добър клуб, който си беше истинска благословия при тези климатични условия. Най-странното беше, че двете с Бела единодушно решихме, че искаме да се връщаме във влака, защото там е и по-топло и по-забавно.
Оргахим не беше нищо особено и нямаше нищо за гледане или просто на нас не ни беше интересно (най-вероятно последното), но изобщо не им завидях на тези хора, които целодневно седят на изпаренията от боите, при положение, че на нас само за около половин час седене ни заболяха главите. Хареса ми процесът на запечатване, беше доста забавен, пък и честно казано се възхитих на сръчността на работничките, особено на тази, която сгъваше кашоните.
Върнахме се за щастие с международния влак, което ни спести повторно прехвърляне от влак на автобус и обратно. Общо взето това беше най-хубавата част от пътуването, бяхме се събрали около 12 човека в купе за 8 и играехме на нервички. Изгорях доста рано, но поне хиленето беше заразно и в големи количества. Оказахме се добър тандем с Бела на асоциации, пък и на филми не бях за изхвърляне... иии абе не си губихме времето изобщо.
Когато майка ми се обади 10 мин. преди да пристигнем на гарата в Търново, сякаш паднах от 3 метра върху бетонова настилка. Изведнъж се сетих колко не ми се прибира и как изобщо не искам този влак да спира... и някак ненадейно хлапето спомена, че може да ме изпратят ако искам. И така още около час хилене и бъзици и вече наистина трябваше да се прибирам, колкото и да не ми се искаше...
Днес имах чувството, че се събуждам от много приятен сън, защото всичко си беше като преди. Все пак отново сме си на училище и нищо не се е променило, дано скоро да се осетим, че сме добра компания и да не очакваме само на случайностите да ни събират. А за хлапето... ще ми се да вярвам, че щастливото усещане ще продължи по-дълго и ще се възползваме от втория шанс, но... не ми се вярва.

Опит за промяна

От днес си обещавам да престана, защото вече ставам смешна. Ако не на околните, то поне на себе си, а и това ми е достатъчно. Ако продължавам така, ще сипвам постоянно сол в раните и те никога няма да заздравеят. А трябва.
Признавам си, не ставам и това е. Явно цял живот ще съм самотна, но си заслужавам, щом дори сама не мога да си повлияя.
Признавам и друго : не мога да губя! Не че познавам човек, който да може, но... трябва да свикна да губя.
Сега загубих и трябва да продължа нататък. Но не знам защо не мога - защото вероятно всеки ден се сблъсквам с провала си и ми размахват наградата пред лицето? А наградата беше хубава, накара ме да се чувствам единствена... поне за малко.
И с друго трябва да свикна : да спра да гледам в чинията на другите и да се науча да харесвам, това което имам и да му се радвам. Макар и да не е много.
Мислех, че мога да се контролирам, но отново грешах и ми се върна тъпкано. Но не е късно да се поправя. Въпросът е дали и това ще оплескам?

Провалът ми е пръв приятел

Не дай си Боже да си помисля, че нещо ще се оправи и всичко се сгромолясва с такава бързина, че дори не мога да реагирам адекватно. Ето например в сряда беше ужасно дълъг и изтощителен ден, и когато най-после излизах през вратите на училище си позволих да се усмихна на слънчевото време и на това, че за днес се свърши и за малко да ме смаже кола. И то на пешеходна пътека!!!
Доста наивно смятах, че тази година ще е по-лека, нали съм дванайсти клас, но се оказа точно обратното... Липсват ми контактите с хора, липсва ми смях и разговори за нещо различно от задачи и курсове... и закачките на хлапето ми липсват, признавам си. Тъпо ми е, че точно последната година се отдалечихме така, въпреки, че трябваше да е обратното.
Нищо не се развива според плановете ми и това ме дразни адски много. А аз имах такива планове за тази година, какво толкова щеше да стане ако поне този път нещата се бяха развили по моя начин?! Искам да говоря с някого до 3 часа сутринта, след което сутринта да отида полу-заспала на училище и да продължим разговора с този някой, без другите да знаят за какво става дума... толкова искам нещата да не се бяха случили по този начин.
Пак трябва да се приспособявам към всичко ново, но с тази разлика, че вече няма за какво спасително нещо да си мисля през деня, докато чакам да свършат глупостите. И все пак силно се надявам нещо да се промени.

It must have been love, but it's over now

Чувствам се ограбена, ограбена от всичко което ме изпълваше със смисъл. И сега съм празна и невидима. За пореден път.
Знам, че всичко беше една измислица, илюзия, която сама си сътворих. Знам, че не беше реално, че той не го заслужаваше, най-вероятно и аз. Знаех, че няма да е такова, каквото си мислех, но ми беше нужно да мисля за него като за НЕЩО ИСТИНСКО, за да има за какво да ставам сутрин. Но и това ми отнеха...
Сега се чувствам глупава и ограбена, като дете, от чиято уста са измъкнали близалка. Тъжно ми е, че на никой не му пука как се чувствам и не ме взема насериозно, че ми повтарят, че не си заслужава, че трябва да забравя... Тъжно ми е, че всички ме имат за даденост.
Не съжалявам, че съм толкова наивна, съжалявам, че другите са такива лицемери. Гадно ми е само, че не го разбрах по-рано.
И ми е самотно, ама много, особено в тоя дъжд, който не спира да вали, по дяволите...

СамопризнаниеТО

Разочарована съм, винаги правя така. Всяка лятна ваканция (понеже свободното ми време е в излишък) си обещавам, че като се върна на училище нещата ще бъдат съвсем други. Ще се държа нормално с всички, ще казвам каквото мисля, ще бъда себе си и всичко ще е ОК. Но... никога не го правя. Какво ми става? Защо винаги съм на двете крайности и никога не мога да постигна някакво равновесие, защо всичко ми е или черно, или бяло? Дали е възможно все още да не познавам себе си и да не знам как бих реагирала в дадена ситуация?
Побърква ме мисълта, че нищо не се е променило и вероятно няма и да се промени. Защо толкова много ми харесва да се самоизмъчвам и дори не се замислям да спра? Толкова ли е страшно унижението и откъде по дяволите знам, след като не си спомням да съм го изпитвала?
За всеки случай аз съм най-безхарактерното същество, което съм познавала някога и това ужасно ме дразни. Надявам се унижението да не е толкова страшно или пък ако е, поне да ме промени и да ми извади характера на яве. Защото ми писна да се правя, че не обръщам внимание на никого, кой знае как изглежда това от страни. А те ми казваха, че не ставам за актриса, та аз съм си роден талант - цял живот играя разни роли, без дори сама да знам...

Отново

Пак същото, отново и отново.
Пак е 15-ти септември...
За пореден път се върнах там и всичко си е все същото. Същите безмозъчни "колеги", същата подтискаща атмосфера, същите хора, преструвки, глупави въпроси ("Как изкара лятото?"), изкуствени усмивки, лицемерие и пак, и пак...
Отново съм прозрачна, отново това неловко мълчание между мен и хлапето... отново съм на училище.
Отново кисели забележки от учителите са заменили учтивия въпрос ("Как прекарахте лятото?") и все никому ненужни промени.
Отново не се чувствам на място и всички са ми ужасно чужди.
И все пак това си остава последния 15-ти септември, или както каза Ани : "Началото на края".
По дяволите, отново съм на училище!

P.S. Тази сутрин в 7:30 сутринта небето беше покрито с най-красивите облаци, които някога съм виждала, подобни на множество плюшени люспички докъдето ти стига погледа. Беше невероятна гледка, много съжалявам, че не можах да го снимам.

Страх

Мразя го това време на годината. Имам чувството, че аз съм единствената останала да ходи още на училище. Винаги по това време съм много нервна и не мога нищо да правя. Гузно ми е, че не съм си уредила частните уроци, а вече някои хора от класа са почнали да ходят. Не искам да завършвам и честно да си призная - ужасно ме е страх...
Знам, че няма да ме приемат, знам, че нищо няма да стане така както го планувам, за това се старая да не мисля за това, но всички ми повтарят колко ще е трудно. Добре но като ми го повтаряте, нещата не стават по-лесни?! Само дето ставам още по-нервна и още повече ме е страх.
Мразя провали, мразя да показвам на хората, че не съм достатъчно добра. Иска ми се да знам, че съм добра в това и да съм сигурна, че то е моето призвание. Но не съм. Не мисля, че съм добра в каквото и да е, въпреки, че всички ми повтарят, че аз имам най-голям шанс да ме приемат. Но какво ли знаят те...
Точно това изпитвам в момента - страх, неистов, нечовешки страх за бъдещето си. Но точно в момента нямам правото да се оплаквам, защото можеше и да е много по-зле (например да се налага да ме оперират). Така, че УСПЕХ на съществото, което нямаше моя късмет и дано това да е краят на ужасите, които му се стовариха на главата.

Септември ще бъде... август!

Боже, как не исках да я пиша тази тема... но няма как, налага се, ако искам да съм напълно откровена. И все пак, мамка му... септември е.
От няколко дни (по традиция) се опитвам да отбягвам календара, да не обръщам внимание на вечерния хлад и на това, че вече се стъмва към осем, осем и нещо. Опитвам се да не мисля, че до 15-ти септември има неповече от седмица (мамка му) и, че този 15-ти ми е последния (мамка му, мамка му).
Някакси колкото и да не ми беше цветущо лятото не ми се ще то да свършва. Не искам сутрешна мъгла, а по-късно и слана. Не искам ставане рано и да похабявам първото кафе за деня като го изпивам на един дъх. Не искам никога през живота си да чувствам студ (скоро си припомних това толкова противно чувство, представяте ли си, лятото бях забравила какво е студ!), не искам никога повече да ми мирише на сняг.
Не искам, не искам, не искам! Искам само да е лято. Искам вечно да е август и да ставам сутрин, без да знам какво ме очаква, да закусвам лениво и да пия кафе, а в стаята да влизат сутрешните лъчи на слънцето. Имам нужда от слънце и от топлина, от топъл вятър в косата и от мириса на лятна нощ.
Дори при усилието да кажа думата "училище" и вътрешностите ми се свиват на болезнена топка. Не съм готова още. Не съм готова да се върна там, защото не съм се наситила на лятото... и все пак, мамка му, септември е.
Дори хлапето вече не ми е достатъчен стимул, нито перспективата да се видя с "приятелките" и ми е толкова болно, сякаш с всяко изминаващо лято нещо в мен умира... до следващото.

Asle Bjorn & Leya & Anne K - Lucky You

Silly you, where are you going
You don't need to leave
Check yourself, your thoughts are showing
What's up your sleeve
Silly you,
who are you fooling
It’s OK to leave
Forgot yourself, you need some schooling
You're already free

I had a talk with you in my head
You lucky you
A view of you from your bed
I'm lucky too

I listen up when you are speaking
What's behind your lies
What’s sign is that you’re seeking
when he inside shines
I look at you when you are sleeping
You are far away
You must have gone now into the deep
and I'm at your bay

You lucky you...

PS. Единствения хубав спомен от лятото...
Отдавна не се беше случвало някоя песен да ми завърти така главата.

Избягах

Тук съм, но ме няма. Вървя като призрак вкъщи, а мислите ми въобще не са тук. Не ми е весело, но и не ми е тъжно, чувствам се сякаш съм в безтегловност. Имам чувството, че и да ме заколят, пак ще ми е безразлично.
Сутрин ставам, защото трябва, закусвам пак по същата причина, но поне не си правя труда да обядвам, цял ден прекарвам в бродене и мисли. Мисля си за плажове, приятели, много много музика и се опитвам да не се сещам за реалността. Разглеждам снимки на палми, пясъци, миди, весели хора на плажа... Няма ме, воъбще не съм тук.
Може и да не мога да отида никъде, може всички да са "свръх" заети и да нямат време за мен, но не ми пука, защото аз не съм тук.
Нормално ли е? Мисля си, че се побърквам, но поне така ми е по-лесно да избутвам дните, да не се сещам за празната поща и приятелите, дето все ги няма. Луда съм, но поне ме няма, поне избягах от тук, макар и по свой начин.
Това лудост ли е?

Ами сега?!

Изведнъж всички, зъвърнали се от морето с лек загар и приятни емоции се сещат за онова същество, дето и да не го търсиш много много, все е насреща. И съществото не знае какво да прави - да прости ли или веднъж да каже какво наистина мисли. Ами сега?!
Спечелих тъпата игра! В началото се зарадвах ужасно много, че успях да продължа до края с преструвките, но изведнъж ми стана ясно, че всъщност още ми пука, колкото и да не си признавам. Добре, признавам си, пука ми! Пука ми дори за онова хлапе, което уж изгуби играта, но всъщност напомни за себе си, което беше напълно достатъчно, за да ме побърка. И сега пак не ми излиза от главата. Мамка му...
Ами сега, какво да правя, да играя ли още играта, или да се хвърля здраво с двата крака и всички отново да ме прегазят? Да бъда ли пак съществото на повикване, само защото не виждам друг начин? Трябва ли да се преструвам, че те са ми приятели, поради липсата на по-добри такива?
Ужас! Ами сега?!

Sick of it All

... (имаше група с такова име, нали) ...
Това е репликата, която си повтарям мислено поне 10 пъти на ден последните две седмици. Не, че няма за какво - определено Мърфи е знаел, какво има впредвид, когато е казал, че ако няколко неща могат да се объркат, те непременно, ще се объркат едновременно, но сега и аз го разбрах.
Така, че... SICK OF IT ALL (отново, станаха 11 пъти на ден)
Честно казано, не знам да се смея ли, да плача ли. Като онзи път когато сервитьорката ме кара да чакам 40 мин. за две чаши айскафе и още толкова, за да ми донесе тъпата сметка, а после леко наивно ми каза: "Ако искате можете да влезете вътре да си платите". Шегоубийка! Да се смееш ли, да плачеш ли?!
Не, наистина имам чувството, че се побърквам, защото вече не ми се плаче, ами ми е направо смешно. Ама как да не ми е смешно като някакъв сополанко, ми казва, че ако искам може да му пиша... можело да му пиша. Лелееее, че аз откога се нуждая от разрешение за това?!
Големи майтапчии се извъдиха всички напоследък..., пък и на мене ми е смешно, обаче се питам докога ли?!

Малко щастие

Какво му трябва на човек... мноооого слънце, един хубав сладолед, списание, което буквално взривява фантазията му и малко дрънкулки. Щастлива съм. Радвам се на малките неща, защото само те ми останаха. Радвам се, че имам човек до себе си, с когото въпреки, че не си приличаме много, всъщност вътрешно сме много еднакви... и понякога, при това доста неочаквано, ми се връзва на глупостите :)
Не знам какво ще стане по-нататък, но знам, че бавно започвам да откривам себе си и съм щастлива от това, което виждам. Знам, че утре ще ми се струпат куп глупости и всичко пак, ще ми е черно, но... винаги ще я има надеждата за дни като този.

Не знам къде греша

... в отношенията си с хората. Или пък те грешат?! Дали е възможно проблемът да не е в мен, а в тях? Съмнявам се. Значи все пак грешката съм аз.
Този път ще играя по правилата и ще играя до край, за да видя какво ще стане. Измислих си тактика на хладно безразличие и я следвам, докато не реша, къде ми е грешката. Но ми е трудно да мисля.
Мисленето ме забива само в мрачни емоции, които вече отдавна са дотегнали на всички около мен. Дори започнаха да правят впечатление и на родителите ми. Искам да избягам от мрачната, мълчалива сянка, която ми се лепва винаги, когато й се отдаде случай. Всъщност въобще не съм мрачна и мълчалива, но мислите ме правят такава. А аз не мога да спра да мисля задълго... за това и не мога да бъда себе си задълго.
Дали наистина всичко обратно на това, което съм правила до сега е правилното? Мисля да опитам, просто защото е последната ми възможност. Оттам натакък... после ще му мисля.
Искам да съм глупава и да не мисля - за нищо. Искам да карам по инерция и да не се замислям за последствията, да вярвам, че винаги постъпките ми са най-правилните решения. Иска ми се да не бях толкова наивна, или поне другите да не бяха такива лицемери.
Защо хората могат да уважават само твърдите, безкомпромисни егоисти? Хората са глупаци (колкото и наивно да звучи), щом уважават само тези, които ги тъпчат и заплашват. Наистина е глупаво.
Ще продължавам да се правя на безразлична докато не свърши играта (ако някога изобщо свърши). Опитах по своя начин, но не стана. Явно аз съм с грешка. Хората са такива глупаци...

"If you want to be rich
You`ve got to be a bitch."

Среднощни прозрения

Здраво съм зациклила между двете си "аз" - черното и другото (не чак толкова черното). Обаче някак... всичко все ми е черно. Пък и обичам този цвят, все се стремя към него, дрехите са ми черни, мислите и те... Но много странно, като ми стане прекалено черно, се обръщам към другото си "аз" за спасение. То не е много изразено, но със сигурност го има. Не го знам какво е, но го има.
И ето - дори блогът ми е черен, но си ми харесва...
Вече 18 години цикля чежду черното и другото и взе да ми писва...
Уморена съм... лягам си...

Your Heart Is Pink

In relationships, you like to play innocent - even though you aren't. Each time you fall in love, it's like falling for the first time. Your flirting style: Coy Your lucky first date: Picnic in the park Your dream lover: Is both caring and dominant What you bring to relationships: Romance

What Color Heart Do You Have?

Съвсем случайно срещнах този сайт в блога на Green_Blood , не знам дали е вярно, но е доста близо до истината... o_O

Глътка свеж въздух

Наистина по едно време днес ми идваше да се гръмна. Ама съвсем сериозно. След като "невероятните" ми приятелки ме прецакаха за n-ти път и се наложи да изкарам цял ден в губене на време и мозъчни клетки вкъщи. После заваля най-зрелищната градушка в историята на човечеството от ледниковия период до наши дни и си казах : "Евала! Добре, че не излезе!". И тъкмо се радвах на нечувания си късмет... ТРЯЯЯЯЯЯЯЯС!!!, една светкавица видя сметката на компютъра. Не, не ви будалкам. Ей точно за този момент ви говоря - идеше ми да се застрелям, ама като се знам какъв съм карък, сигурно и това нямаше да мога да направя като хората. Та по неведоми пътища компютъра сам си се оправи ( ей, обичам те симпатична купчина от платки и кабели!), направо камък ми падна от сърцето. После за капак се наложи да разхождам кучето след тази нечовешка буря, но проблема беше, че си забравих шнорхела и плавниците. Прибрах се мокра като за световно с едно малко понабито и гузно куче. Седнах да гледам едно филмче на възкръсналото PC, за Ice Age става въпрос и просто забравих всички тия глупости, които ми се случиха. Наистина много свеж филм, страхотна анимация, а пък съблезъбата катерица е направо UNBELIEVABLE. Само след първите няколко секунди на филма ме болеше челюстта от смях. Горещо го препоръчвам, ако все още има човек, който да не го е гледал естествено. :)

Whenever I'm down I call on you my friend

Иска ми се да вярвам, че имам приятели. Наистина. Но винаги, когато си помисля, че всичко е ОК, те ще ми се обадят, не са ме забравили, просто са много заети... се оказва, че са ме забравили.

Толкова много се постарах да събера всички ни заедно, пак, като преди време, но сякаш само аз го искам. Те казват, че го искат също, но аз не виждам да е така. Всеки си гледа неговата работа и се сеща за теб, когато си му нужен. Знам, че е изтъркано и че всички го знаят, но тогава защо аз не го вярвах?
Ще ми се и аз да бях заета. Да мога да кажа : "Нееееее, не мога днес, имам работа", но незнайно защо само при мен всяка работа отпада, когато имам възможност да прекарам малко време с приятели. Ще ми се и с тях да беше така.
Вчера са излизали без мен, въпреки, че положих неистови усилия да ги събера всичките. Ще ми се да ме е яд, но май не ми пука, явно съм го очаквала. Иска ми се да мога да им кажа да вървят подяволите и те, и всички, но някак не мога. И се мразя за това.
Нека бъде лято...

P.S. Трябва да ме застрелят за това, че само го пропилявам.


Groove Armada - My Friend (жестока песен и още по-жесток клип)

време да мълчиш, време да говориш

От толкова мълчене, дори забравих да говоря. От толкова неизказани мисли, мислите ми все ми бягат. Забравих да споделям, и какво е приятелство забравих. Не знам какво чувствам и не мога да го опиша, но знам, че го има. Този, който ме слуша, си тръгна и сега дори не мога да говоря. А толкова обичах да говоря...

* * *

When he left you
You thought that you would die
You saw the colours fade as he walked away
Your hope is willing
Your heart is crying out
You’re just wondering how you will survive

How we lose
How we win
How we choose
As the night begins
You and her
Or me and him
We don’t know what life will bring
But I tell you the future is waiting
And someone will find you

You don’t know what you’re missing, Mister…

Now he’s left you
See your tears have dried
Now the colours shine brighter day by day
Your hope is willing
Your heart no longer cries
Skies are clearing the sun is on the rise

Vaya Con Dios - How We Lose (How We Win)

Толкова много пъти точно тази песен ме е спасявала от неудържим рев по улиците в последно време. А пък и ми навява толкова спомени... Vaya Con Dios - магьосници!

I Hate Myself and Want to Die...

Жалко, че не съм я слушала тази песен. Жалко и, че не разбрах нищо от текста й. Но това си е съвсем нормално, щом става въпрос за текст на Nirvana...
Всъщност аз не мразя себе си, по простата причина, че мразя е доста силна дума. Но пък определено не се харесвам. Не, не искам пластична операция, липосукция или ботокс в челото, макар, че не е лоша идея. Не става въпрос (само) за външния вид, а за мен самата, за мен цялата. Нали някой беше казал "Трябва да обикнеш себе си, за да те обикнат и другите" или нещо от сорта. В такъв случай не е случайно, че нямам много приятели.
Няма как да не се запитам защо никога не съм доволна от това, което правя, от това как изглеждам, или дори от това каква съм всъщност. Обичам да се правя на другите, харесвам другите, взимам пример от тях, а не харесвам себе си. Защо винаги съм искала да подражавам на останалите хора? Защо винаги те са ми изглеждали много по-истински от самата мен? Винаги съм смятала, че съм човек, който знае какво иска, човек с характер и собствен стил, а изведнъж се оказва, че не е особено вярно. Май всъщност моя стил е съвкупност от този на другите.
Все търся одобрението на другите, дори и да не си го признавам, а си мислех, че не съм такава. Искам чуждото, старая се да имам чуждото, а скоро и то ми омръзва и пак и пак...
Защо толкова не мога да понасям себе си? Защо харесвам повече другите и това, което те правят? Защо никога не съм доволна от собствените си усилия и резултати и искам да съм друга. Коренно различна. И щом знам каква искам да съм, защо не мога да бъда?
Не, аз не завиждам на никого, просто се възхищавам на хора, които познават себе си и се харесват. На тези, които знаят какви искат да бъдат и не се интересуват от околните. На тези, които не ги е страх да покажат самите себе си. На уверените. Защото мен ме е страх, страх ме е от това, че не мога да променя това, в което съм се превърнала. Не харесвам страхливката, която дори не обича себе си. Дано наистина оправданието, че не съм открила това, което търся е истина и всъщност знам коя съм и какво харесвам.

Малко снимки

Понеже няма на кого да ги покажа, реших, че мога да ги сложа тук, тъкмо ще престана да хленча за малко :)


Любимата ми свещ...



И друга моя любима свещ... :)))



Ние с песа



Песа се оказа голяма манекенка ;)

I need a miracle...

Имам нужда телефонът да иззвъни.
Имам нужда да ме потърси, въпреки, че не знае номера ми.
Имам нужда да ми пише, въпреки, че самата аз не го правя.
Имам нужда да позвъни на вратата ми, въпреки, че не знае къде живея.
Имам нужда да го видя, въпреки, че него отдавна вече го няма.
Имам нужда... имам нужда от чудо!

Отвъд единайсетте минути

Отново препрочитам една от книгите на Паулу Коелю - "Единадесет минути" и останових, че въпреки заглавието, в нея почти не става дума за секс, а по-скоро за любов. Толкова много въпроси провокира в мен тази книга, че се замислих сериозно дали наистина съм права и знам какво върша. Напоследък много ме вълнува тази тема, защото като че ли любовта не идва изобщо при мен, а просто ме прескача. И се замислих дали изобщо знам какво е любов и дали някога съм я изпитвала. Дали може да си щастливо влюбен само когато не очакваш нищо от човека до себе си, тоест знаеш, че това няма да продължи дълго, защото трюбва да заминеш за някъде. Започнах и силно да се съмнявам в историята със сродните души и това как един ден вероятно ще открия своята. По-скоро съм склонна да смятам, че мъжете в последно време са едни непораснали бебета, за които трябва да се грижиш, а нещо никак не ми харесва тази позиция.
Много ми хареса и един отказ, който обаче едва ли съм в състояние да следвам занапред:

"Скроросното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си...
Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакчето, то тогава кошмарът ще се превърне във въодушевление. Та нали скоросното влакче е точно това, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуването ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда."

Как боли когато те използват

Наистина много боли, не само защото ме излъгаха, а и защото ме направиха на глупачка, от което най-много ме е яд. Как да имаш доверие на някого, когато никога досега то не е било оправдавано? Толкова ли е хубаво да си играеш с чувствата на хората и да ги правиш жалки, какво толкова постигаш с това? И как по дяволите да имам вече доверие на някого!
Най-много ме е яд, че мога да простя, а не трябва, защото пак ще ме направят на глупачка. Как мога да забравя всичко, което е било, след като още помня прекрасното чувство (може би най-прекрасното, което съм усещала). Трябва да забравя и да продължа, да се усмихвам, сякаш нищо не е станало, а изобщо не съм сигурна, че ще мога. Искам да съм силна и да забравя, но въпреки това ми идва да му изкрещя в лицето, че не съм глупачка. Защото наистина не съм... И после как да вярваш и да имаш доверие?

Честита ми ваканция!

Не, не сте сбъркали, още си виждате съвсем добре. Наистина е 13 юли и аз наистина ходех на училище, обаче до днес! Най-накрая ми свърши практиката и утре за последно ще трябва да ходя до любимата ми гимназия да си взема бележника. Най после ваканцияяя! Не, че се очертава кой знае колко зрелищна, но все пак си е ваканция, пък и човек все за нещо трябва да се радва, нали така? Ооооо, най-после ми мирише на лято!

Леле колко мразя да се правя, че не ми пука...

Ужасно е някой човек да ти харесва и да не можеш да му го покажеш, защото се прави на глупак (или пък си е, знае ли човек). Мразя да се правя, че не ми пука от нищо и никого, за да може най-после на другите да почне да им пука за мен. Много е глупаво, но пък действа безотказно. Докато си мил с всички, угаждаш им, правиш услуги, те те тъпчат, пренебрегват и т.н., а когато им обърнеш гръб и ги забравиш, изведнъж те се сещат за теб. Толкова е глупаво. Не обичам да си крия чувствата към другите, но те сами ме карат да го правя, сякаш си играем на играта "На кого му пука по-малко", а защо въобще трябва да я играем? За да не излезем ние глупаците? Но по-малко глупаво ли е да се правя, че нищо не ме интересува.
Мразя ги тия игри и изобщо не разбирам защо ги играя, но продължавам и май в крайна сметка наистина спря да ми пука. Дано само не съм изпуснала нещо истинско, играейки тъпи игри.

Grazie squadra azzurra!

Най-после! Доживях да го видя с очите си. Откак се помня съм привърженик на италианския отбор, въпреки ужасните им провали на световни и европейски първенства. Въпреки твърденията, че играта им е сред най-ужасните, въпреки твърденията, че всички жени са за Италия, заради красивите футболисти (кои по-точно са тези "красиви" футболисти, ще ми каже ли някой?!), въпреки мнението, че са стигнали до световното тази година на чист късмет. Въпреки всичко.

И най-после, когато най-малко очаквах Канаваро и компания направо скриха топката на всички. Наистина никога преди не съм ги виждала в по-добра форма и досега не са играли толкова офанзивно, но дори не предполагах, че може да стигнат до осмина финали, още повече да станат СВЕТОВНИ ШАМПИОНИ!

Но за щастие съм грешала и все още не мога да повярвам, че са шампиони! Това със сигурност е световното, което ще помня доста дълго, заради невероятния отбор, невероятната игра и неочакваната купа. Дано на европейското представянето да бъде не по-лошо от сега, но каквото и да стане аз пак ще си викам за Италия.

Forza Italia!

Началото винаги е трудно

Вдъхнових се от другите блогове ( и конкретно от този на сестра ми) и реших и аз да пробвам. Иска ми се да се получи нещо наистина добро, поне този път, защото обикновено това с което се захвана в крайния си резултат изобщо не е това, което съм си представяла.
Не знам защо Катарзис, тази дума винаги ми е звучала силно и апокалиптично, може би за това винаги съм я харесвала. И все пак няма нищо общо с мен.