Изтрещяване

Много ми става забавно всеки път щом майка ми ми каже : "Понякога се налага да правиш неща, които не искаш...". Е, вярно, правеше го преди, напоследък не съм я чувала, но... Много ми е интересно кога е това друго някога, когато ще правя това, което искам??? Когато лятото най-накрая ще бъде истинско лято, а няма да имам практики, кандидатствания, курсове и тем подобни. Когато ще мога като нормалните хора да си хвана багажа и да отида в София с човека, който толкова болезнено ми липсва. Когато ще мога да се виждам с малкото хора, с които ми се иска да го правя. Кога?!

Искам да имам, но нямам...

Едно такова ми е лятно... Нищо не ми се прави, лениво ми е, искам да лентяйствам. Ама с часове. Искам и на море, но това си е отделна работа. ;)
Напоследък концентрацията все ми бяга, сакаш съм чумава, не мога да седна един ден и от сутринта до вечерта да решавам задачи. Просто не мога. А колкото повече се приближават изпитите се чувствам все по-несигурна. И пак за нищо нямам време, сякаш се занимавам със свръхважни за човечеството дела, а не да стоя по цял ден на масата пред гадната тетрадка с карираните листи, гледайки тъпо поредната задача. Животът е гаден!
И защо човекът от когото толкова имам нужда в момента трябва да е на 52 километра от тук и да го виждам веднъж седмично?! Това някакво вселенско наказание ли е? Уморих се да изпращам. Уморих се да изпращам всички до това проклето Габрово... Толкова време чаках 19-ти, толкова вечери си представях колко ще се зарадвам като го видя след толкова време (все пак и една седмица не е малко време), толкова нерешени задачи останаха заради времето прекарано в тия мисли през деня (:Р) и накрая 19-ти се изниза толкова подло под носа ми без дори да заподозра. Ужасно е, чувствам се като в начална позиция, чак сега разбирам какво им е на хората, които са принудени да живеят разделени. Ужасно е!
Трябва да се науча да се организирам по-добре, за да намирам време за всичко и всички, а не да се надбягвам по цял ден с концентрацията ми. Току виж това обсебване от ангажиментите някой ден ми изиграло лоша шега и загубя накой скъп човек от ненамиране на време за него. Мразя хора, които не могат да намерят време за теб. Време има, въпросът е за какво ще го отделиш. Трябва и да съм по-подредена, но това отново е друг въпрос...
Този пост стана много нахвърлян, но честно казано точно така се чувствам в момента - като една сбирщина от хубави и недотам хубави емоции. Боже, хора, липсвате ми!!!

Защо?!

Какво искам? Какво ми трябва повече? Защо не съм щастлива? Какво като той е на 52 километра, както казва един приятел - нали все пак има някой, за когото знача нещо! За истинските връзки разстоянията са нищо. Нали?
Защо постоянно ме разяждат разни съмнения, колко истински са отношенията ни? Сигурно е нормално да забравям чертите му, макар и само за половин седмица, все пак не съм от най-добрите физиономисти. Защо, въпреки че мина толкова време, аз все още не мога да повярвам в чувствата му? Защо съм толкова мнителна и самокритична на моменти? Чак не мога да се позная, никога не съм очаквала реакцията ми, ако се съберем евентуално, както се и получи, да бъде подобна. Не мога да разбера защо не ми е всичко цветя и рози, след като всичко засега върви по вода. Чак такъв фаталист ли съм? Или пък прекалено много премислям всичко?
Знам само, че нещо ме гложди отвътре, че постоянно си мисля дали съм достатъчно добра за него, дали всичко това не е някакъв номер и дали всъщност аз не съм по-привързаната от двама ни. Такова съм дете. Защо?!