Не предполагах, че промените стават толкова бързо...
Случи се така, че трябваше да ходим с класа на "учебна" екскурзия до Оргахим в Русе. Изобщо не ми се ходеше, признавам си честно, пък и времето беше ужасно - дъжд, вятър, 15 градуса, даже в Русе по-малко.
Всичко започна с дежурните сакътлъци - някой откраднал част от релсите и се наложи да сме с автобус до Г.Оряховица, от там с влак до Борово, от там пак с автобус до Две Могили и отново с влак до Русе. С две думи голямо качване и слизане се получи, чак свят да ти се завие.
За влака мога да кажа само, че съм много приятно изненадана от парното и това, колко много хора могат да се съберат в едно купе, стига да има мерак ;) Наистина беше най-приятното преживяване с класа ми досега.
В Русе си беше мокро и студено, доста негостоприемно време. Един вятър, който буквално ми отвя ушите още при излизането от гарата. Но пък архитектурата им беше невероятна... направо нямам думи. Понеже не познавахме града изобщо, вървяхме безцелно и разглеждахме каквото ни попадне, но се натъкнахме на нещо като музей в стил подобен на Барок или готически (не съм сигурна), с невероятен сребрист покрив, страхотни орнаменти и... (внимание)... алуминиева дограма! ДА! Седеше меко казано тъпо, на тази постройка, особено като се има предвид, че цялата сграда беше в нещо като много светла охра, а дограмата беше ослепително бяла... абе голяма глупост.
Не можах да видя нищо от града, защото изобщо не знаехме къде сме и накъде е центъра, но поне успяхме да налетим на един доста добър клуб, който си беше истинска благословия при тези климатични условия. Най-странното беше, че двете с Бела единодушно решихме, че искаме да се връщаме във влака, защото там е и по-топло и по-забавно.
Оргахим не беше нищо особено и нямаше нищо за гледане или просто на нас не ни беше интересно (най-вероятно последното), но изобщо не им завидях на тези хора, които целодневно седят на изпаренията от боите, при положение, че на нас само за около половин час седене ни заболяха главите. Хареса ми процесът на запечатване, беше доста забавен, пък и честно казано се възхитих на сръчността на работничките, особено на тази, която сгъваше кашоните.
Върнахме се за щастие с международния влак, което ни спести повторно прехвърляне от влак на автобус и обратно. Общо взето това беше най-хубавата част от пътуването, бяхме се събрали около 12 човека в купе за 8 и играехме на нервички. Изгорях доста рано, но поне хиленето беше заразно и в големи количества. Оказахме се добър тандем с Бела на асоциации, пък и на филми не бях за изхвърляне... иии абе не си губихме времето изобщо.
Когато майка ми се обади 10 мин. преди да пристигнем на гарата в Търново, сякаш паднах от 3 метра върху бетонова настилка. Изведнъж се сетих колко не ми се прибира и как изобщо не искам този влак да спира... и някак ненадейно хлапето спомена, че може да ме изпратят ако искам. И така още около час хилене и бъзици и вече наистина трябваше да се прибирам, колкото и да не ми се искаше...
Днес имах чувството, че се събуждам от много приятен сън, защото всичко си беше като преди. Все пак отново сме си на училище и нищо не се е променило, дано скоро да се осетим, че сме добра компания и да не очакваме само на случайностите да ни събират. А за хлапето... ще ми се да вярвам, че щастливото усещане ще продължи по-дълго и ще се възползваме от втория шанс, но... не ми се вярва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар