От днес си обещавам да престана, защото вече ставам смешна. Ако не на околните, то поне на себе си, а и това ми е достатъчно. Ако продължавам така, ще сипвам постоянно сол в раните и те никога няма да заздравеят. А трябва.
Признавам си, не ставам и това е. Явно цял живот ще съм самотна, но си заслужавам, щом дори сама не мога да си повлияя.
Признавам и друго : не мога да губя! Не че познавам човек, който да може, но... трябва да свикна да губя.
Сега загубих и трябва да продължа нататък. Но не знам защо не мога - защото вероятно всеки ден се сблъсквам с провала си и ми размахват наградата пред лицето? А наградата беше хубава, накара ме да се чувствам единствена... поне за малко.
И с друго трябва да свикна : да спра да гледам в чинията на другите и да се науча да харесвам, това което имам и да му се радвам. Макар и да не е много.
Мислех, че мога да се контролирам, но отново грешах и ми се върна тъпкано. Но не е късно да се поправя. Въпросът е дали и това ще оплескам?
Първо, не си смешна! Хиляда пъти съм минавала през същото нещо и съм реагирала по абсолютно същия начин, няма за какво да бъдеш чак толкова строга към себе си. Ще мине, един светъл ден ще се появи нещо ново на хоризонта и тогава ще ти е забавно как си се тръшкала преди. Може и за следващото ново на хоризонта да се тръшкаш, но нали знаеш - кутии. Точно си помислиш, че си намерила свястна, и се налага и нея да изхвърлиш. Аман от целия тоя амбалаж бе! ;)
ОтговорИзтриванеОбичам я тази метафора :))))ееее и без това не можах да престана, даже напротив, след снощния дъъъълъг разговор. Много ме е яд, затова занапред ще се старая повече. Обещавам!
ОтговорИзтриване