Отново препрочитам една от книгите на Паулу Коелю - "Единадесет минути" и останових, че въпреки заглавието, в нея почти не става дума за секс, а по-скоро за любов. Толкова много въпроси провокира в мен тази книга, че се замислих сериозно дали наистина съм права и знам какво върша. Напоследък много ме вълнува тази тема, защото като че ли любовта не идва изобщо при мен, а просто ме прескача. И се замислих дали изобщо знам какво е любов и дали някога съм я изпитвала. Дали може да си щастливо влюбен само когато не очакваш нищо от човека до себе си, тоест знаеш, че това няма да продължи дълго, защото трюбва да заминеш за някъде. Започнах и силно да се съмнявам в историята със сродните души и това как един ден вероятно ще открия своята. По-скоро съм склонна да смятам, че мъжете в последно време са едни непораснали бебета, за които трябва да се грижиш, а нещо никак не ми харесва тази позиция.
Много ми хареса и един отказ, който обаче едва ли съм в състояние да следвам занапред:
"Скроросното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си...
Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакчето, то тогава кошмарът ще се превърне във въодушевление. Та нали скоросното влакче е точно това, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуването ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда."
Да напишеш такова нещо като откъса е доста лесно, много автори го правят, но е по-скоро като четене на морал, докато самите те не са в състояние да изпълнят собствените си предписания. Убедена съм в това!
ОтговорИзтриване