Съзерцание

От някоя тъжна страна ли пристигаш?

Сред мъх и мъгла ли си тихо пътувала?

Очите си тъмни не спираш да взираш.

Очите ти болни - те дълго тъгували.

Ръцете ти бледи - те дълго се лутали

и често до кръв се преплитали в здрача.

Коя си ти всъщност? Какво се е случило?

Защо не опиташ за миг да поплачеш?

Не знаеш. Не можеш. Не искаш водачи.

И никога дума не си проговаряла.

Самотно се взираш и крачиш, обаче

човек подлудява от съзерцание.

Какво ми остава. Ще седна до тебе.

Ще млъкна завинаги. Кротки и схлупени,

ще бдим под червеното гърло на залеза,

дордето главата ти падне във скута ми.

Балчо Балчев

Знам, че е глупаво, да посвещаваш чуждо стихотворение на някого, но това много ми напомня за едно момиче, което напоследък много често е тъжно, а аз не зная как да му помогна... и как да му отговоря на въпросите. За това просто мълча...

Контролно, контролно, класно...

Тая седмица се оказа едно голямо торнадо от контролни, класни и проекти... пфу! Ужасяващо е да не можеш да намериш малко време за себе си вече втора седмица, но само когато времето ми е заето от-до се чувствам сякаш наистина върша нещо, чувствам се полезна. А какво по-хубаво?
Вчера пуснах първата пералня през живота ми ( не ми се смейте, просто съм скарана с домакинските електроуреди, но за това пък перфектно знам, какво е фусова армировка :Р) и безкрайно се гордея със себе си. Тази година пуснах пералнята, догодина може и да сготвя :Р
За пореден път се убеждавам, че имам нужда от някаква положителна промяна, но като че ли ми се изпари желанието пак аз да я организирам. От Нова година насам не вярвам вече в добрия край на нещата, за това просто планирам да променя нещо в себе си. Така всичко си зависи само от мен. В тоя ред на мисли от днес решавам напълно да забравя всякакви индивиди от моя клас (визирам главно хлапето) и да се съсредоточа върху по-важни работи. Може би винаги ще ми остане едно на ум за отношенията ни и никога няма да разбера дали е имало нещо истинско в тях, но честно казано по-добре така, отколкото да се изложа в края. Вярно, че още ми е гадно, но и това ще мине...
В момента се мъча да измисля нещо като тема по литература за Вапцаров, но не ми се отдава много. Едната ми половина вече спи, а другата още се радва на решените задачи от кандидат студентски изпити. А иначе много харесвам Вапцаров - при него няма нищо фалшиво, нищо напудрено и излишно - животът в най-чист вид. Харесвам го. Така че в крайна сметка никак няма да се сърдя, ако ми стискате палци утре, защото определено ще имам нужда от тях.
И не на последно място - много съм разочарована от националите ни по футбол, не че не очаквах подобен развой на нещата (типично в техен стил), ама все пак АЛБАНИЯ (?!), те изобщо имат ли футбол?

Вятърничави мисли

Е много вятър се извя тия дни, направо... не е работа. Между другото много мразя вятър, може би поради това, че косата ми става на кошница, лещите ми се напълват с прах и все такива приятни работи...
Снощи си мислех нещо. Забелязвали ли сте колко различно изглежда всичко малко след залез слънце? Наситеното небесно-синьо се смекчава с по-тъмно, на места тъкмо отшумяват ярките цветове на залеза и се въдворява едно спокойствие... хммм напомня ми на нещо, но сама не мога да установя на какво. И в този плавен преход между рязкостта на деня и мекотата на нощта, както казва учителят ми по рисуване, цветовете изглеждат съвсем различно. Заглеждали ли сте се някога какви отенъци добива всичко? Едва ли. И аз не бях...

"Самотата сива ме поглъща,
сякаш цял живот ще бъда сам..."

Напоследък се чувствам все по-самотно, сякаш сама се изолирах от всички... Колко ми липсва усещането да значиш нещо за някого и някой да значи всичко за теб. Всъщност всичко се променя мигновено само като се влюбиш... толкова е просто. Установих, че преди нищо не е било по-различно, аз съм била по-различна, защото съм била влюбена и сега когато всичко се сгромоляса така безславно... се върна сивотата. Ако само имаше как да се накарам да се влюбя...
Все повече започвам да се замислям за помирение, но има ли смисъл?! Ние сме си пак същите, нищо не се е променило, аз пак ще се дразня от същите неща, той ще си остане същото хлапе и пак, и пак, и пак... и унижение и нокаутирана гордост... нямам тази смелост. Ще ми се нещата да бяха по-лесни и да не се беше стигало до тук (или да не бях такъв овен). Както дълбокомислено казваше един приятел: "Кофти".
И пак да завърша оптимистично - да е жива и здрава сестра ми, че ме снабди с новия брой на Bravacasa, който осмисля жалкото ми съществуване в кратките промеждутъци между чертането и решаването на задачи. Viva!

Емоции в снимки

Една от хубавите страни да имаш куче, е че докато извършваш рутинното разхождане за деня, виждаш подобни неща...



Колкото и да не ви се вярва, тази снимка е правена по обяд в един ужасно слънчев ден в любимия парк на любимата пейка под дървото в парка до училище, еххх какви спомени имам от там...



Тази гледка е едно от нещата, заради което толкова харесвам квартала си...



Това не е ли най-шантавото дърво, което сте виждали?! Още по-странното е, че листата му, когато израстат, също са лилави и плодовете също (?!)...


Сутрешна слана... всъщност на живо беше в пъти по красиво, но какво да се прави...


П.С. Простете за лошото качество, но поради липса на нещо друго снимките са правени с телефон.

Развитие в застой

Исках да напиша нов пост, но... май няма какво особено да кажа, нещата въобще не са се променили. Поне вече имам рокля за бала, което ми спестява едно главоболие. Да живее майка ми!
Това, което ме изненадва напоследък е всъщност прозрението, че още не ми е минало от това с хлапето. Чак на мен взе да ми писва... просто имам нужда явно от нещо ново, което да ме накара да го забравя, но това новото така и не се появява, да му се не види.
Вече половин месец, а да не е и повече чета "За кого бие камбаната" и още не мога да я прочета, просто вечер заспивам на момента от недоспиване и въобще не мога да напредна. Не е лоша книга, ще ми се най-накрая да успея да се снабдя със "Старецът и морето", толкова хубави неща съм чувала за нея, че няма как да не ми е любопитно.
Хрумна ми нова идея да раздвижа малко нещата в компанията от училище. С Бела сме си обещали да се захванем здраво този път и наистина да направим "Туистър", който в последствие се надявам да спомогне за събирането на двамата приятели :Р Кой знае. Пък и на тая игра залагам, до голяма степен, да върне старите ни отношения, макар, че доста се разочаровах от тия хора (или поне от някои от тях).
Иначе все така - логаритми, функции, цветни задачи...до побъркване, доспивам си в даскало, после за малко на кафе и отново... гади ми се от всичко това.
Боже, дори пиша едни и същи неща в последно време. Сякаш съм зациклила, като стара развалена грамофонна плоча. Всъщност сама не мога да си се начудя на оптимизма понякога, не разбрах кога станах такава, кога се промених толкова, но не е лошо като за начало, просто след поредното разочарование ударът е по-голям, но какво толкова и това ще се преживее.
Искам да завърша с нещо оптимистично все пак нали към това се стремя. Утре е 8-ми март, честит празник на всички жени, заслужаваме си поне един ден в годината да се радваме, че сме жени!