29 декември 2007 г.

Овнешки истории

Аз съм мъж, аз ревнувам! Аз съм типичен мъж-овен, това съм и никак не ми прилича. И по дяволите имам жестоко въображение. Ужасно въображение, което не ме оставя на мира. Никой не разбира от какво е подбудена тази моя агресивна реакция. И аз не знам... наистина не знам. Но се чувствам ужасно. От многото момичета, били те и съвсем случайни или просто приятелки. Ми то и ние бяхме просто приятели, ама на. Не е хубаво знам, но не мога да спра, искам, но сякаш въображението ми ме застига с все по-ужасни и по-ужасни картини. Имам много гадно въображение.
Знам, че много лесно мога да убия всичко така. Знам. Знам, че много хора са в моята ситуация, но за мен не е нормално. Но знам, че и на него нямаше да му е много приятно, ако постъпвах така. Досега никога не съм била такава. Уплашена, или пък знам ли...
Трябва да спра, трябва да спра да бъда мъж, защото не съм, обикновено мъжете ревнуват повече... поне така си мисля. Или пък не ревнувам, просто ме боли...
Не ми харесва накъде отиват нещата напоследък - все повече сръдни, пасивни караници, като че ли не е същото, а дори не можем още да си омръзнем. Ами ако сме успели, а аз не съм разбрала?

3 декември 2007 г.

What Number Are You?




You Are 1: The Reformer

You're a responsible person - with a clear sense of right and wrong.
High standards are important to you, and you do everything to meet them.

You are your own worst critic, feeling ashamed if you're not perfect.
You have uncompromising integrity, and people expect you to be fair.

At Your Best: You are hopeful, honest, and inspiring. You bring out the best in humanity.

At Your Worst: You are intolerant, judgmental, and picky.

Your Fixation: Resentment

Your Primary Fear: Being corrupt.

Your Primary Desire: To be good.

Other Number 1's: Al Gore, Martha Stewart, Gandhi, Celene Dion, and Spock from Star Trek.

What Number Are You?


Нещо не ми се вижда много вярно, ама... като са казали!

11 ноември 2007 г.

Новини от Софията

Най-после на съкафезничката ми Аника й пуснаха нет и сега реших да драсна първия ми пост от нейния мил лаптоп (на който здраво съм хвърлила око :P). Така де, защо не може всеки да има Порше, лаптоп, яхта, вила на Несебър... :))))
Въпреки хахавото начало, трябва да си призная, че нещо нещата напоследък хич не ми се получават. Нещо не успявам да съчетая полезното с приятното (бел. пр. ученето барабар с Борьо), не успявам да разкомплектовам безплатните си минути, така, че да огреят всички и изобщо...
Някак така ми се получава, че уж всички знаят, че тук ми е по-трудно, нова среда, нови хора, чиито изгъзици трябва да търпиш, защото щеш не щеш живееш с тях и трябва ежедневно да водиш тъпи спорове от сорта на това кой къде ще си държи нещата, можеш ли да пишеш до късно или лампата ще бърка на някого в очите и ред такива човъркащи в личното ми пространство въпроси. Изобщо не е лесно да се живее с още две напълно различни от теб особи в стая метър на два. Никак не е лесно. А и самия град, новата обстановка в университета, не че не исках точно това (или почти), но някакси уж всички казват, че знаят, че в началото е трудно, но малко хора ме разбират и ми прощават това, че не мога да намеря време и начин за реализация на всичко. А от това, че те ме съдят ми става още по-болно и така... край няма.
Нещо и с Борьо се проваляме жестоко напоследък. Въпреки, че сме в един град (то пък София един граааад) се виждаме толкова рядко и краткотрайно, колкото да се подразним, че нямаме повече време, а и с това учене напоследък... Много ми стана болно, когато уж щеше да ми гостува цял уикенд, а се получи така, че цялото ни виждане се състоеше в прекарване на 5 часа в спане един до друг. И да знаеш, че това ви е било виждането за две седмици напред. Как да не се почувстваш все едно някой е ритал безпощадно в стомаха ти до премаляване? И дали оправдания от рода "Не мога, аз съм си такъв" могат да са оправдание? Защо мъжете се интересуват от жените само до момента, в който не се обвържат за по-дълго с тях, а оттам нататък гледат да правят колкото се може повече неща, с които да ги наранят? Да не е някакво неписано правило?
Оххх нещо ми се догледа "Сексът и градът", много готин сериал, ама... на-на-найсе. Без телевизор човек е за никъде. Така да знаете!

4 ноември 2007 г.

Любовта трае три години (или пет месеца?)

Сега започнах да чета една книга, препоръчана ми от сестра ми с гръмкото заглавие "Любовта трае три години" на Фредерик Бегбеде, която честно казано не казва нищо ново, а повтаря доста стари клишета и всеизвестни факти относно семейния живот и връзките изобщо. Работата е там, че човек знае тези неща, но тайничко се надява те да подминат неговата връзка и нещата между него и половинката му да протекат по друг начин. И аз така смятах, но напоследък все повече се убеждавам, че спасение няма. Колкото и усилия да хвърлиш в една връзка, колкото и да се стараеш да си интересен, забавен, оригинален, нежен, грижовен и изобщо колкото повече се стараеш да бъдеш перфектен за своята половинка, толкова тя се отегчава по-бързо от теб. И най-вероятно накрая всичко свършва ужасно безславно. Не искам така! Не искам всичко, за което съм се борила близо година и отгоре да се сгромоляса така бързо! Не искам да е истина, това, че рано или късно романтиката ще изчезне, само защото съм му позволила да ме опознае. Не може човек цял живот да се прави на тайнствен и недостъпен само за да поддържа интереса на другия! Не може!!! Не може да е истина, че всичко свършва! Не и между нас!
Защото аз не съм приключила, има толкова много неща, които искам да науча за теб, да опитам да правя с теб, толкова много въпроси, които да ти задам, толкова много сутрини, в които да се събудя до теб, толкова много... любов. Не е свършило, не може... не искам...

Стачката

Отдавна исках да напиша нещо за стачката на учителите. Прекалено отдавна, толкова отдавна, че вече мислите ми по темата, започнаха да събират прах и сега са ми малко изветрели. Но ще го кажа с две думи : Свалям шапка не всички учители, които се вдигнаха, без страх от това да загубят, макар и зле платената, си работа. Евала им, че не само стояха и се оплакваха, като всички нас, останалите, а защитиха правата си с всички сили, макар и останалата част задръстени и озлобени граждани да бяха твърдо срещу тях и да ги оплюваха, да им се подиграваха на "наглостта" всеки божи ден. Макар онази шопкиня, по случайност преподавателка в университета ми, да смята, че шофьорите на автобуси, заслужават по-висока заплата от учителите, защото в София всичко е криво и всичко е наопаки, аз съм с двете ръце "ЗА" и ги подкрепям напълно. Въпреки че всичко вече приключи и то доста трагично, въпреки че подигравката с учителите да беше пълна, смятам, че това, което те направиха не го може всеки и заслужава огромно уважение. Защото който иска промяна, трябва да се бори за нея, кой както може...

2 ноември 2007 г.

Оплаквация

Отдавна знаех, че трябва да стане така. Знаех, че трябва да си тръгна все някога от вкъщи и за отида да уча някъде, но никога не съм вярвала в това. Просто знаех, че така трябва и го направих точно за това, защото така трябваше. Не мислих, не пресмятах, защото от това щеше да стане само по-зле. Сега съм там, правя това, което трябва за да съм доволна от себе си и в същото време съм адски нещастна. "Ще свикнеш!", ми казват дълбокомислено всички, но дали наистина е така? Пък и какво да ми кажат хората, нали аз сама си го избрах. Никога не съм очаквала, че ще оставя толкова любими хора зад гърба си. АЗ!!! Най-антисоциалния тип на света. Толкова хора, които да искат да ме видят, като се връщам, които да ми се обаждат, да мислят за мен... а аз ги оставих. Ами сестра ми? Винаги съм знаела, че някой ден ще се разделим, но никога не съм вярвала, че този ден ще дойде. И как да свикна там, като не мога да живея с хора, които мислят коренно различно от мен, а единствените ми съмишленици са си тук? Не искам и не мога повече така. Вижда ми се адски безмислено, ужасно мазохистично. Дано да е вярно, дано да свикна, защото ми писна все да съм мрачна, все да ми е тъжно и все да плача. А мина цял месец и нещо отгоре... Ами Борьо? Той ми е единствената причина, за да не пукна в София,а дори не ни остава време да се виждаме, въпреки, че сме в един и същи град. Жалка работа. Не ми се мисли, ако го загубя, какво ще правя... Остават ми само моментите когато се прибирам вкъщи, тогава почти всичко е наред, само да можех да открадна още малко времее...

21 октомври 2007 г.

Home, sweet home!

Прибрах сеееее!!! Махнах се най-накрая от тази гадна София и се върнах в китното Търново било то и за 3 дена. Три, три, ама кой ти ги дава. Бях преритала вече да се прибера и дори това, че Борьо остана в София не можа да ме спре. В къщи съм си!
Та не ми се говори за студентстването, всеки който чете този блог вече знае лично от мен всичко по този въпрос и то с подробности, за това ще си говоря само за лични неща. Като например за това, че скоро трябва да си намеря компютър с Интернет, защото не искам да си занемарявам блога и то никак не искам. А така ми се остава, още ден поне... въпреки това, че скоро пак ще ми дотегне да се карам с нашите, пак ще ми долипсва ужасно Борьо и куп други мизерии, но ТОВА СИ Е ВКЪЩИ! Тук няма тъпи, лигави съквартирантки, които са прекалено извисени за да мият чаши, има пространство, има светлина, има време, има хора, на които им пука, има усмивки. Изобщо въобще не е същото и то за голямо мое щастие.
Въпреки, че не ми остана време за нищо все пак беше адски приятна почивка през тези три дни (които почти свършиха), нямам търпение да дойде първи и да си дойда за повече време. Та за София - София е гадна, студена, мрачна, меко казано негостоприемна и изобщо най-гадното място, на което може да попадне човек. Колегите не са кой знае какво, но можеше и по-зле. Винаги може по-зле в това се убедих. Най-много ми тежи това, че не мога да виждам Борьо когато си поискам, че вечер сме се събрали с разни хора всеки поотделно, а не можем да сме заедно и да се забавляваме заедно, а трябва вечно да висим из коридорите за да можем да си говорим на спокойствие. Липсва ми сестра ми, липсва ми Владо, а единствената причина да се задържам все още в София - Борьо, ми липсва толкова много че... не е истина. Не знаех, че двама души могат да са едновременно толкова близо и толкова далеч.
Така не ми се връща там... но се налага. Все правя това, което се налага. Поне ходих на прочутата изложба "Земята отвисоко", а сега най-вероятно ще хвана и Стройко 2000. Поне това има в София, като си нямат нито Конете, нито Царевец... въобще къде отиваш ти, може би!

20 септември 2007 г.

Don't you cry tonight

Тъжно ми е, адски ми е тъжно и никак не ми се тръгва. Ама никак. Вече няма грам причина, заради която да си струва да зарежа дома и да отида в град, който мразя. Нямам нито една малка причина, която да ме кара да вярвам, че ще бъде по-хубаво, отколкото си мисля. Нямам си нищо. Чувствам се, все едно отивам на война, а няма нещо, което да ме плаши повече от войните. В последните дни нервите ми са опънати до припадък, сякаш не съм аз, а само изпълнявам, това което ми се каже. Като външната обвивка на себе си съм. И все чакам телефона ми да звънне... Толкова много имам нужда от подкрепата му сега, когато всичко върви нагоре с главата, но никога не я получавам. А какво друго можеш да искаш от една връзка освен подкрепа? Може да съм бебе, може и да съм слаба, просто съм такава и ми се иска да има някой, който да ме успокои в момента. Но този някой, явно не мисли така. Явно иска от мен да съм силна, а аз не съм. Поне щом става въпрос за местене далеч от вкъщи, далеч от Търново.
Сигурно доста време няма да пиша, ще пиша все по-рядко и така, но възнамерявам да си запазя блога, а ако се намери компютър, от който да пиша - още по-добре, просто нищо не е сигурно...

17 септември 2007 г.

♀ и ♂

Мислех да не пиша за толкова лични неща в този блог, но този път е по-различно, когато няма на кого да кажеш, всичко е позволено. Дано само никой не се обиди.
Винаги съм си мислела, че при мен няма да е същото, най-вероятно всеки си го мисли, но какво пък, имаме право да се самозалъгваме. Спомням си как преди време слушах за несгодите на другите дойки и си обещавах да не правя същите грешки, как всичко ще върви по мед и масло, как няма да се оставя да бъда третирана като безгласна. Но уви... всичко се получи същото и иронията е в това, че абсолютно всичко е така, както ми беше описвано. Как ще стоя и ще чакам да бъде намерено време за мен, как аз ще се чувствам ужасно, че него го няма, а той щастливо ще си гледа кефа с една камара приятели наоколо, как няма да ме разбира изобщо и подобни все позитивни развръзки. Всичко си е на мястото и депресията си е на лице. Плюя на тази депресия и смятам да се хвана в ръце, колкото и да е трудно, не се давам лесно. Все пак какво ми остана - едното достойнство и толкова, щом можах да мълча половин година, защо да не мога и сега. Явно е предопределено нещата да стават по трудния начин и няма какво друго да направя. Мъжете са си мъже, жените сме си жени и толкова. Като не стане - здраве му кажи и толкова.

15 септември 2007 г.

Фаталната дата

Ето я и нея... Но за първа година не я очаквам със свит корем, а напротив, навява ми доста спомени, които на фона на всичко останало ми изглеждат много красиви. Днес се чувствах откровено стара, никому ненужна, с две думи като най-нещастния човек на света. Като се има в предвид, че и хлапето нямаше как да дойде, картинката е пълна. Целия град беше пълен с тинейджъри, докарали се в повечето случаи като 20-30 годишни, но това си е нормално за Търново, гъзарията е ужасно заразна. Естествено не е пропуснала и голяма част от класа ми, които не са се променили ама никак. Май съм единствения човек от всички там, който искаше да върне времето назад и да изживее всичко наново, само че с онази радост от безгрижието на тази възраст, която тогава отсъстваше...
Днес явно всички двойки в града бяха решили да ми напомнят за липсата... и за това колко ми е самотно в момента. Въпреки, че сме изкарали доста малко време заедно, както казва сестра ми : "Човек лесно свиква с хубавите неща", а няма нищо по-хубаво от неговата прегръдка. Направо се чувствах като на 14-ти февруари. И всичките тези гимназиални хлапета, мислещи, че света се върти около тях и всичко е наред щом можеш да кръшнеш от даскало и да прекараш някой и друг час на кафе с приятели... Незнайно защо ми се струваше ужасно очарователно. Май наистина съм вече стара...

13 септември 2007 г.

Велико Търново мрази София!

Аз съм възпитан човек. Никога не съм си хвърляла боклуците по улицата, пресичам (почти) винаги на зелено, винаги благодаря или се извинявам когато е необходимо... И уважавам възрастните хора. Е поне до онзи момент, в който един достолепен, възрастен господин не започна да задява сестра ми и мен на улицата. А ако ми беше останало някакво уважение, то след вчерашната случка в софийски трамвай, и то се изпари. Уважавам възрастните хора, помагала съм да пресичат улицата, правя им място в автобус, но не могат да разчитат, че винаги ще съм нащрек и ще скачам не секундата. Във въпросния тролей, бях ошашавена, заета да гледам на коя спирка трябва да слезем, защото пътувам за втори път с него и въобще не бях сигурна дали ще се оправя. Та безкрайно изморена след трите часа с автобуса и втренчена къде спираме не съм забелязала как една възрастна жена се е качила и е седнала зад нас с Аника. Но въпросната жена, въпреки, че имаше къде да седне възнегодува, че и ние сме седнали. Е АЗ КАТО СЪМ НА 19 НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ДА СЕДНА В АВТОБУС ЛИ? Нима това е грях, дори когато има място за всички?! Та наложи се да ни обсъдят с всички по-възрастни хора в тролея и да кажат колко сме невъзпитани. Това добре и наркоманка са ме изкарвали, така че някак си го преглътнах, но в момента, в който един също възрастен мъж, който си беше седнал удобно и на когото до този момент аз искрено съчувствах, че му се налага да използва бастун избълва жлъчното "Болярки, за това не стават...", направо ми идеше да псувам до припадък. Е да има да вземаш приятелю, ТИ НЕ СТАВАШ! Ти и тъпият ви диалект, който ми лази по нервите. Не се казва "От дека сте?". Не живеем през хиляда осемстотин седемдесет и някоя си... Първо се научи да говориш правилно и тогава смей да ме обиждаш. А това, че си озлобен заради ниската си пенсия или личните си проблеми, няма защо да си изкарваш на мен! Така че от днес не уважавам старите хора(освен бабите ми и дядовците ми), щом те ще се отнасят така с мен и аз мисля да направя същото. Като съм тинейджър, това не означава че съм отрепка. И повече няма да съм добра, защото само си патя.

10 септември 2007 г.

ЕВ като Габрово?!

Случи се така, че вчера се оказахме насред Габрово с Владо, щурмували сутрешния автобус в 9 часа. Като цяло идеята беше да посетим двама много важни приятели по възможност едновременно, но още в началото нещата леко закуцаха, защото женската част беше заета. За това пък лично аз прекарах доста добре с мъжката част, докато злополучния ми спътник нямаше това щастие (за което искрено се извинявам). Ето кои неща от видените в Габрово, си заслужаваха снимането:




































Като цяло прекарването беше хубаво, ако нямаше разни недоразумения, бързания, обърквания... И този проклет разговор. Странно е как едно изречение може да съсипе целия ти ден... и следващия, а може би и цяла връзка, или живот... Както казах и преди - щеше ми се нещата да бяха по-лесни. Не знаех в какво се забърквам в началото, или по-скоро не се замислях. Ако знаех само, че ще затъна толкова...

7 септември 2007 г.

Изсмукано от пръстите

Знам, че определено ми се пише за нещо. Определено! Просто трябва да установя какво е то. Няма да почвам сега да разказвам колко ужасно се чувствам, от настъпващата есен, защото рискувам да си повторя дословно постовете от миналата такава. Гадно ми е, но както се казва : "Най-мразим да мразим!".
Неминуемо обаче настроението ми се срива, щом настъпи този момент от годината, ставам почти толкова депресирана, колкото е и времето навън (даже малко повече). Де да беше вечно лятооо... Но млъкни, сърце!
Вече имам зъб и на личната ми фризьорка, на която се доверих да извърши промяната толкова жизнено-важна за мен :P , но уви не съм много доволна от резултата. Ама карай, чак се вдъхновявам да хвана ножицата и... останалото е история.
Прилошава ми като се замисля, че ме очаква ежегодното насилствено есенно пазаруване на дрехи преди училище, което в този случай ще дойде преди лекции. Но трябва да сме благодарни на нашите мили родителки, които още отделят от собствените си средства за да облекат не заслужилото ми туловище. GOD SAVE MY MOM!!!
Изобщо напоследък обръщам внимание, че съм се превърнала в едно вечно мрънкащо и все недоволно същество. Трябва да се стегна...(и то не само в ханша).
Забелязвам напоследък също, че съм станала див мизантроп, просто ми се ще на моменти да не общувам с хора, но лошото е, че понякога тези моменти са доста чести. И защо това?! Нямате идея колко трудно се живее, когато сам не разбираш себе си.
И за финал едно размишление относно любовта : в действителност ли трябва всичко да е толкова трудно?

4 септември 2007 г.

Връбница

Тази стара върба ми напомня,
че някога пишех стихове.
Душата ми беше писана стомна.
Изпихте я, лигави типове!

Всяка глътка броих. Всяка дума и стих
бяха нежни светая светих.
В моя свят с доверчиви простори
вие бяхте конквистадори.

Сякохте трупи в горите на моята вяра.
В недрата на святата лава търсехте нефт.
Небето продънихте с диви възторзи за слава.
И всеки мой храм, без срам, осквернихте в кенеф.

Като пролетна пръст се отронвам
от влажния бряг на реката.
От живота си нищо не искам да спомням.
Помня само шума на върбата.
Балчо Балчев


P.S. Мисля, че Б.Б. започва да се превръща в любимия ми поет, кой би предположил, че някой може да измести Ботев :)!


1 септември 2007 г.

Добра новина/Лоша новина


Добрата новина : държа да отбележа, че най-накрая се сдобих със "Старецът и морето", която издирвам сигурно вече около година! И представете си какъв беше шокът ми, когато установих, че тя е всъщност само 94 страници!!! Сега вече спокойно мога да обявя, че за мен тя е най-добрата книга на Хемингуей, като се има в предвид, че съм чела и "Сбогом на оръжията" и "За кого бие камбаната", които са сочени за другите му най-големи шедьоври. И все пак... Хемингуей... Нека не ми се сърдят литературните критици, но след като съм малко по-добре запозната с творчеството му отколкото преди, мога да твърдя, че никак не го харесвам. Излишно конкретен, описателен в действия, които нямат чак такова значение и покъртително муден. А защо държах да прочета повече от една негови книги ли? Ами за да има нещо смислено, което да съм прочела в целия си живот, напоследък често се хващам, че чета само глупости, касови романи, от които не остава и грам спомен (не, че и от Хемингуей остана кой знае колко...). Но, както ужасяващо дразнещо обича да казва майка ми, това е положението, явно не ми достига капацитет за класиката... Ще си оставам тъп мазач и толкова!
Лошата новина : спират "Изненадите на Деби Травис" по TV7, с което почти обезсмислят ежедневието ми (подсмрък). Сега какво ще правя?!

28 август 2007 г.

Тече, всичко тече

Особено времето и то с такава шеметна скорост, че ... че го мразя! Как може, никак не е честно, когато правя нещо насила, то се влачи като на парад, а когато съм истински щастлива иска да се изниже по-бързо. Няма да се разберем така.
Вчера сутринта получих най-хубавата си сутрешна изненада, а именно ранен телефонен разговор, една малка лъжа, и човекът, който най-малко очаквах на входната врата. Какво повече може да иска човек? Освен малко повече време...
Никога не съм вярвала, че два дни могат да минат толкова бързо (и толкова приятно). В такива моменти осъзнавам каква късметлийка съм да имам точно това, което съм искала винаги, макар и получено с малко закъснение. Но пък си заслужава и то как само. Странното е, че го осъзнах едва днес, когато бях с момчетата в парка. Но със сигурност това ще е мимолетно, защото животът ще ни разхвърля. Така става, когато човек порасне, никога няма да си върна това, което имах (и можех да имам) в гимназията. Може би за това единствено мога да съжалявам, но все пак не всичко зависи от мен, защото тогава не бяхме същите, изисква се доста време за да съзрее човек. А когато това стане... често вече е късно. А и защо никога не може да бъде така, както на мен ми се иска? Започвам вече да се повтарям от предишни постове, но... Защо хората, които искам, не ме искат, и обратното? Зарината съм от хора, които не ме интересуват, които отдавна вече съм отписала и с които съм ограничила всякакви контакти, а с тези които искам да се сближа, все нещо пречи и все нещо не е наред. А дали наистина не съм изпуснала големия си шанс за малко щастие?
И сега след двата дни пак ще се наложи да преживявам на телефонни разговори от по 15 минути изпълнени с толкова многословно мълчание... и същевременно нищо не правя за него. Понякога съм странна дори сама на себе си....

P.S. Съжалявам за поредния наглед безсмислен пост, но така най-добре се разбирам, без да
уточнявам подробности, които могат да попаднат в лоши очи.

25 август 2007 г.

Варна, морето, сините вълни...

(моля хората със слаби сърца, тези НЕ ходили на море и особено CarreraGT да не четат този пост!!! :) )

Тази година пак ще се размина без море... за пореден път. А никак не е честно, като се има в предвид, че изкарах цели 9 изпита, най-неочаквано взеха, че ме приеха, а и на всичкото отгоре за пръв път имам с кого да отида ( имам и още как :Р). Обаче не, не и не! И никак не е справедливо. Даже повечето ми приятели, които дори не държаха и половината количество изпити, отидоха, накъпаха си се... Завиждам, а това не е хубаво, не трябва да се завижда! И все пак, мамка му, и тази година няма да се ходи на море.

Дори на басейн не мога да отида, защото няма нито един в радиус от 5 километра, а аз тъпака му с тъпак, така и не взех книжка... Много съжалявам за басейните, които бяха точно на една улица разстояние от моя блок - пресичаш една поляна, после улицата и хоп - все едно си излязъл от града. Голямо печене и плуване беше там едно време, ехххх какви лета бяха!
Иска ми се пак да се съберем с групата от училище, струва ми се, че точно от това имам нужда в момента, но ми се струва безкрайно неизпълнимо. Като за начало плана беше да отидем заедно на море, но момичетата прецакаха нещата като отидоха сами, докато някои от нас имаха още изпити, после се оказа, че никой не иска да дойде като "третия излишен" с нас с хлапето, а съвсем накрая, че съм изхарчила всичко, което можеше да се изхарчи от джобовете на нашите... и всичко пропадна напълно.
И все пак... иска ми се да се съберем. Макар че след последното организиране на такава дивотия (на Нова година) ми се взе здравето, а и въобще не се получи така както се очакваше, заради манията на една приятелка да мъкне със себе си възможно най-досадните хора... ииии заради други незнайно как появили се бацили. Пък и обикновено този, който организира нещата изяжда и цялостното голямо мрънкане на всички (нали така, Владо), защото винаги ще се намери някой недоволен. А в повечето случай, повечето са недоволни за нещо... ииии изобщо как въобще ми се събира с тези хора? :D
Май от цялата работа просто имам болезнена нужда да видя хлапето, по възможност това да стане на море... и да е за по дълго, например за 10 дена... ииии абе олях се с две думи :Р Защо хората получават толкова много, а сами не знаят, колко много е то всъщност?!

21 август 2007 г.

Ужас и безумие

Сигурно откачам... да, това е добро обяснение на нещата. Струва ми се логично, пък и след тези една камара изпити, нормално е да превъртя. Нормално е. Това трябва да е. Иначе защо ще се променя толкова бързо, къде изчезна непукизма ми към всичко и доброто ми настроение, да наистина имах период, в който просто се радвах на нищото, но той най-ненадейно изчезна. Трябва да е заради цялата тая работа с кандидатстването и с местенето в София, все пак аз мразя София, нормално е да не съм щастлива, че ще ходя там. Явно наистина животът си има своите покачвания и спадове, а след като всичко така неочаквано се оправи и аз бях наистина щастлива и то за толкова дълго време, сега трябва да се компенсират нещата. Сигурно е така. И все пак... дали пък аз сама не си измислям проблеми? Ей така от някаква извратена любов към мазохизма сама да решавам, че нещата са ужасни и оправия няма?! Сигурно доста хора биха се съгласили с тази версия, като се има в предвид прочутият ми песимизъм. И все пак не разбирам какво толкова се обърка. Какво ми стана, откъде излезе този гняв, който дори не е насочен конкретно към някого, дали са натрупали се разочарования, или пък нещо друго?! Може ли някак си да го оправя, или и сега нищо не може да бъде спасено? Е, сега вече със сигурност звуча като пълна откачалка, каква ирония, като се има в предвид, че само преди седмица си взех бележка от психиатрията, че съм психично здрава. Но както казва баба ми за 3,50 ще те обявят за всякакъв, ако щеш и за Супермен. Тъжна съм и дори не знам защо съм тъжна. Нещо не е на ред и как ми се ще някой да ми отговори какво е то... Сигурно съм откачена. Но знам, че ми липсва ужасно. Може и това да е, той да ме е променил, все пак за пръв път всичко е толкова истинско, но защо трябва да ми е толкова трудно, когато то дори не е такова?!

10 август 2007 г.

Всъщност днес ми хрумна, че...

Ако е вярна сентенцията : "Домът е там, където е сърцето ти", то тогава практически аз си оставам бездомна...

P.S. Честит рожден ден на блога ми на патерици. От всички раци накрая забравих точно него. Дано не ми стигне куражът в скоро време да го изоставям.

9 август 2007 г.

Развръзката

Е, сега като се замисля, поне всичко с кандидатстването се свърши... или поне за това лято. Не се знае дали ще ми щукне да се хвърля самоубийствено да се пробвам архитектура и другата година. Според останалите ми "винаги компетентни" приятели - това се подразбира от само себе си, но според мен - не знам дали жертвата си струва.
И така - приеха ме ССС и то на две места (УАСГ и ВСУ"Любен Каравелов") и въпреки, че на пръв поглед решението не е кой знае колко трудно, като се има в предвид, че специалностите са съвсем еднакви, всъщност тук започва въртенето на шиш за това кое е най-правилното в случая. За незнаещите, понеже сигурно останаха много малко такива, които да четат блога ми, хлапето е приет САС (някаква измислена инженеро-архитектурна специалност на "Любен Каравелов" създадена най-вероятно да замаже очите на кандидат студентите, които с див фанатизъм искат да бъдат приети архитектура или да умрат - не се шегувам има и такива индивиди!) и тук изборът ми се лута между това дали ще избера кое е според мен по-доброто или ще направя жертва в името на 2-месечната ни и отгоре връзка с хлапето и ще се запиша във ВСУ-то.
И тук започват да ме вълнуват едни такива безсмъртни въпроси относно жертвите в името на любовта и разни такива и дали си заслужава. От една страна той през цялото време ми повтаряше, че от голяма степен на важност би било моето решение за това къде би се записал той, ако има избор, но от друга едно е да го докараш на приказки - друго на действия. С две думи... мне, не съм толкова сигурна, че би го направил. Работата е там, че от самото начало той и Бела бяха много по-нахъсани от мен да влязат на всяка цена в УАСГ и на всяка цена архитектура, те винаги знаят какво искат и винаги вярват в способностите си, а аз... аз съм друга работа. Аз съм песимистът дето не вярваше на цялата тая работа още от самото начало. И по стечение на гадните обстоятелства, моята версия беше тази, която се сбъдна. Тъпо. И по време на курсовете, които изкарахме тримата, на изпитите и прочие, те се държаха чисто професионално, погълнати изцяло от кандидатстването си, без да забележат, че в моменти на колегиална искреност дори обиждат способността ми да рисувам, ииии като цяло мислеха за собственото си благо и след това за всички останали, включително и мен. И сега изниква въпросът дали аз трябва да поставя сега нещата по обратния начин - него пред мен?! А честно казано въобще не знам - и двата варианта ми се виждат еднакво грешни. Или както казват сестра ми и един приятел : "Защо никога не се случва най-благоприятната развръзка, а тази клоняща към най-гадната?". Какво да правиш животът е гаден...

4 август 2007 г.

...

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

... си повтарях повреме на последните ми 4-ри изпита. И не случайно. Борбата наистина беше жестока, щом толкова близки до мен хора ме приеха като конкуренция, която ги заплашва. Аз не съм такъв човек и да издъниш приятели за мен не е решение.

23 юли 2007 г.

Едно малко позакъсняло лято

Леко взе да ми писва от всички тия изпити, които се редят един след друг и дори няма време за глътка въздух, от самото начало знаех, че ще бъде трудно, но сега като ме застигнаха всички тия изпити, пътувания и то в най-тежките жеги... Взе сериозно да ми писва. Искрено завиждам на хората, които вече са приети и то на много по-непристъпни от УАСГ университети и вече са или на море или ако не е друго могат спокойно да започнат лятото си. А като се замисля моето тъкмо ще започне и ще дойде краят на август - демек лятото ще свърши.
И другото, което напоследък ме гложди - с риск да прозвуча като някой тинейджърски форум нещо се уморих и от вечните изпращания. Писна ми от това вечно обстоятелствата да се стичат така, че да нямаме време един за друг и да се виждаме само по изпити или пък вечно да бързаме. Вечно да бягам за да мога да открадна един час да го видя, да го изпращам и да чакам тъпоумно автобуса, като въобще не ми се иска да го пусна. И защо винаги имам това натрапчиво усещане, че той приема по-лесно раделите от мен. По-малко ли му пука или просто е добър актьор?! Честно казано не знам какво да мисля, лошото е, че съм свикнала да пазя голяма част от нещата около мен в тайна, а изведнъж се разкрих и то почти изцяло и сега се чувствам някак уязвима и сякаш той винаги е с една крачка пред мен, сякаш не съм аз по-голямата, а обратното. И което е най-странното това не ми харесва. Не ми харесва да се чувствам изостанала... в каквото и да било отношение.
И как ми се ходи на море само, аз съм от тия хора, които просто живеят за да видят през лятото морето, дори като бях малка това беше единственото желание, което си пожелавах на рождените си дни преди да духна свещичките... а не съм ходила от две години и това адски взе да ми тежи. Искаше ми се да отидем двамата с още един двама общи приятели, с които ми е наистина хубаво, като един добър завършек на гадното лято, ноооо... винаги има едно голямо НО. Всъщност въобще не съм песимистична, просто гледам реалистично на нещата. Така си е.

21 юли 2007 г.

Разочарована съм!

В един брой на National Geographic видях случайно реклама на специалното им издание - ръководство по цифрова фотография и нали съм си запален (макар и инкогнито) фотограф, реших, че просто няма начин да не си го купя. Докато го намеря на някоя будка вече си се представях едва ли не готов, шлифован фотограф, защото National Geographic са си National Geographic, нали се славят като списанието с най-добрите снимки, спечелили една камара награди, с две думи професионална работа... А всъщност впечатленията ми са доста различни. Честно казано доста се разочаровах. Че има хубави снимки - има, но съвсем липсват сериозни съвети, повечето са от сорта : "Снимайте повече, изпробвайте нови ъгли и начини за снимане..." и тем подобни гениалности, които дори моят неособено снабден с гънки мозък би се досетил. Изобщо тъпотия на кутия. Няма истински четива в тая държава, нямаа...

20 юли 2007 г.

Голямото завръщане

(или как да оцелеем с двама Габровци в София...)

Онзи ден се върнах най-накрая от София, където прекарах цееели 18 дена! Какъв ужас! Не, че искам да обидя някой от този град, най-вероятно и той си има хубавите страни, но аз така и не ги открих. Направо като си дойдох ми идеше да се наведа и да лепна една целувка на асфалта в Търново (по принцип се прави на пръстта, ама къде ти такива глезотии тук).
Най-трагичното в цялата ситуация беше, че точно на 1-ви юли (July morning за непросветените) ние с Бела, возени от баща й, пътувахме точно в противоположна посока на тази на морето. Е не е истина колко ни се плачеше... а времето беше само за плаж. Честно да си призная в началото ми беше ужасно да не знам нищо къде се намира и изцяло да завися от други хора, но в последствие свикнах... пък и първите дни се чувствахме малко като на курорт (както казваше един полицай). Стаята ни беше страхотна, нови мебели, телевизор и хладилник, хубава баня - какво повече би искал човек от общежитие (всъщност въобще не бяхме очаквали толкова много) и съвсем малко хлебарки, при това доста възпитани :) Единственото не дотам приятно нещо беше ставането в 5 часа сутринта за да успеем да се вмъкнем в прословутата зала на (може би?!) професор Харалампиев, пред която имаше опашки още от 6:30, въпреки че курсовете започваха от 8:30. Луда работа. Пък и първите вечери в "Строежа"... ммммм. Колко ми беше странно, че стъпвам там, след като вече близо година слушам онлайн радиото им от Търново (е все пак "Улицата" rulzzzz). Пък и да си с двама приятели (Белс и хлапето) в друг град, само тримата си е доста забавно... в началото. След 7-ми обаче всичко се обърна нагоре с главата, ограбиха единия от тайфата на три крачки от охраната на "Строежа", преместихме се в ново общежитие, което беше под всякакви критерии за живеене и някак всичко влезе в едни такива супер скучни и еднообразни релси на ставане рано, пътуване близо час, изпити, депресия след изпитите, връщане обратно, висене в "Строежа" и така... А за изпитите въобще не ми се говори даже, яд ме е само, че след година и половина усилия не можах да направя нищо сносно. Освен това ни хвана и носталгията и прочие...
Всъщност трябва да си призная, че от толкова пребиваване с Габровци в един момент взех да възприемам и себе си като такава, опасна работа. Пък и се уверих, че макар и доста скучен на моменти, Търново си е един доста хубав и сам по себе си изискан град (без сергии по улиците и всякакви селски прояви като тези в София). Само да не бяха тия строежи, голям град щеше да бъде.
И все пак всички негативни емоции като хлебарки и съмнителната вода с цвят и мирис, не можаха да ме възпрат да не изпитвам съжаление, че си тръгвам. В голяма степен това съжаление, беше заради това, че едва ли скоро ще можем да прекарваме по толкова много време с хлапето, както тогава, ако не и да се дължи изцяло на това. Хубаво е човек да има двама приятели, на които може да разчита в такива ситуации, макар и отношенията да не са чак толкова перфектни и да те дразнят и объркват понякога, но спокойно може да се считам за щастлив човек. Сега ми предстоят още само 5 изпита :) и се надявам да не изперкам докато минат и те, а после... после един Бог знае.


Това са супер музикалните песове пред първото общежитие, които всяка сутрин около 4-5 ни будеха с бодър кучешки вой


























Гледки от старото общежитие (блок 35)








































София...





























Гледка от новото общежитие (блок 57)

















Нашата мафия :)




23 юни 2007 г.

Изтрещяване

Много ми става забавно всеки път щом майка ми ми каже : "Понякога се налага да правиш неща, които не искаш...". Е, вярно, правеше го преди, напоследък не съм я чувала, но... Много ми е интересно кога е това друго някога, когато ще правя това, което искам??? Когато лятото най-накрая ще бъде истинско лято, а няма да имам практики, кандидатствания, курсове и тем подобни. Когато ще мога като нормалните хора да си хвана багажа и да отида в София с човека, който толкова болезнено ми липсва. Когато ще мога да се виждам с малкото хора, с които ми се иска да го правя. Кога?!

19 юни 2007 г.

Искам да имам, но нямам...

Едно такова ми е лятно... Нищо не ми се прави, лениво ми е, искам да лентяйствам. Ама с часове. Искам и на море, но това си е отделна работа. ;)
Напоследък концентрацията все ми бяга, сакаш съм чумава, не мога да седна един ден и от сутринта до вечерта да решавам задачи. Просто не мога. А колкото повече се приближават изпитите се чувствам все по-несигурна. И пак за нищо нямам време, сякаш се занимавам със свръхважни за човечеството дела, а не да стоя по цял ден на масата пред гадната тетрадка с карираните листи, гледайки тъпо поредната задача. Животът е гаден!
И защо човекът от когото толкова имам нужда в момента трябва да е на 52 километра от тук и да го виждам веднъж седмично?! Това някакво вселенско наказание ли е? Уморих се да изпращам. Уморих се да изпращам всички до това проклето Габрово... Толкова време чаках 19-ти, толкова вечери си представях колко ще се зарадвам като го видя след толкова време (все пак и една седмица не е малко време), толкова нерешени задачи останаха заради времето прекарано в тия мисли през деня (:Р) и накрая 19-ти се изниза толкова подло под носа ми без дори да заподозра. Ужасно е, чувствам се като в начална позиция, чак сега разбирам какво им е на хората, които са принудени да живеят разделени. Ужасно е!
Трябва да се науча да се организирам по-добре, за да намирам време за всичко и всички, а не да се надбягвам по цял ден с концентрацията ми. Току виж това обсебване от ангажиментите някой ден ми изиграло лоша шега и загубя накой скъп човек от ненамиране на време за него. Мразя хора, които не могат да намерят време за теб. Време има, въпросът е за какво ще го отделиш. Трябва и да съм по-подредена, но това отново е друг въпрос...
Този пост стана много нахвърлян, но честно казано точно така се чувствам в момента - като една сбирщина от хубави и недотам хубави емоции. Боже, хора, липсвате ми!!!

9 юни 2007 г.

Защо?!

Какво искам? Какво ми трябва повече? Защо не съм щастлива? Какво като той е на 52 километра, както казва един приятел - нали все пак има някой, за когото знача нещо! За истинските връзки разстоянията са нищо. Нали?
Защо постоянно ме разяждат разни съмнения, колко истински са отношенията ни? Сигурно е нормално да забравям чертите му, макар и само за половин седмица, все пак не съм от най-добрите физиономисти. Защо, въпреки че мина толкова време, аз все още не мога да повярвам в чувствата му? Защо съм толкова мнителна и самокритична на моменти? Чак не мога да се позная, никога не съм очаквала реакцията ми, ако се съберем евентуално, както се и получи, да бъде подобна. Не мога да разбера защо не ми е всичко цветя и рози, след като всичко засега върви по вода. Чак такъв фаталист ли съм? Или пък прекалено много премислям всичко?
Знам само, че нещо ме гложди отвътре, че постоянно си мисля дали съм достатъчно добра за него, дали всичко това не е някакъв номер и дали всъщност аз не съм по-привързаната от двама ни. Такова съм дете. Защо?!

30 май 2007 г.

След шумотевицата

Тия дни в мен се сменят постоянно приятните с не дотам приятните емоции. Толкова много се радвам на връзката ни с хлапето и същевременно ми е тъжно от неговата липса и от самотата на всички покрай мен. Чувствам се виновна, че съм щастлива...
Балът мина страхотно на фона на това, което ни очаква в най-скоро време. Уж първоначално само аз нямах кавалер, а се оказа, че само ние с хлапето бяхме наистина заедно. Тук в Търново си изкарах страхотно, радвах се безкрайно, че не доминираше чалгата през цялото време и такива танци ударихме с хлапето, че два дена след това имах мускулна треска. В Пампорово не бях в чак толкова страхотно настроение, но пък мисълта, че киснахме с една приятелка час и половина в басейна и около 2 часа във ваната, още ме кара да се усмихвам. Чак сега осъзнавам колко ще ми е мъчно за тези хора. И за един човек ми е най-мъчно, но вече не знам как мога да му помогна. Мисля, че само му преча с усмивката, което напоследък рядко ми слиза от физиономията и с това, че с хлапето му напомняме вероятно за това какво той е изгубил. Ужасно гадно е да искаш да си с някого, а да му пречиш повече, отколкото когато е сам. А с тях двамата се чувствам наистина най-добре, е може би и с Бела :), а не мога да го задържа около нас, каквото и да правя... Ужасно е! Опитвам се да му покажа, че никога няма да бъде излишен, но така и не успявам, както и да му кажа, че това, което си е между нас, винаги ще си остане между нас и няма нищо общо с хлапето. Между другото това е любимата ми снимка от бала, на която сме точно тримата ;)

И така, почна любимата практика и преходът от балната рокля и гримовете към къртенето на мазилка и боядисването на стени ми се струва адски труден. Какво ли ще стане като се намесят и задачите. А когато хлапето си замине?! Не ми се мисли...

23 май 2007 г.

Един неразделен клас

Напоследък занемарих писането в блога, поради една невероятно хубава за мен причина, а именно, че най-накрая се изяснихме с хлапето и сега... сега всичко е страхотно! Е, почти всичко. Само съжалявам леко, че изгубихме толкова време...
Леко нещата с бала куцат жестоко, това, че се скъса да вали, след като не беше валяло така сериозно близо година, времето в Пампорово е ужасно студено и ред такива забавности. Но... ще гледам оптимистично на нещата - ДАНО СИ ИЗКАРАМЕ СТРАХОТНО, пък да става каквото ще!
Тук ще направя малко ретроспекция - серенадата в класната мина не така както я очаквах, ние с хлапето ли се бяхме отцепили прекалено, другите ли не ни обръщаха внимание, не зная, но се почувствах леко излишна в цялата работа. Същото се повтори и на изпращането. Дано не се случи същото и на бала...
Иначе тия няколко последни дена изкарах наистина невъобразимо, все още имам чувстото, че сънувам (тук започвам вече леко да се хваля :)). Не искам да правя гръмки изказвания, защото съм суеверна, но... невероятно е! Колко хубаво можело да бъде да си влюбен!
Имам да благодаря на едни хора, че ми помогнаха в момент, в който уж аз трябваше да помагам. Едва ли бих мога да им се издължа някога, но да знаят, че винаги ще са ми адски скъпи. Защото те са ми истинските приятели, съжалявам, че не съм го знаела по-рано.
Понеже стана доста лиричен този пост, искам да си пожелая крайно егоизтично една страхотно време утре на бала, едно незабравимо прекарване и... абе да сме си ние просто и нищо повече!

16 май 2007 г.

Откритие


Нима възможно е такова щастие

Дочувам песни и камбанен звън
По-тихо, да не би магьосник властен
Да сложи край на този хубав сън.

Отдавна си я повтарям, почти по цял ден. И има защо :)))

10 май 2007 г.

Слънце в очите, вятър в косите

Пролет моя, моя бяла пролет...


Е вън е по-скоро лятно, отколкото пролетно, но все пак... Няма нищо по-хубаво от хубавото време, от хубавото лятно време, прекарано в парка (особено, ако е в централния в Търново :Р) особено, ако е с добри приятели. Не че ми се е случило, но все пак въздухът, вятърът (щях да кажа лекият вятър, но напоследък не е никак лек, по-скоро почти ураганен) ми довява едни приятни спомени и мисли и изобщо с две думи : ЛЯТО Е ХОРА!!! Доживяхме!
Винаги по това време на годината ме спохожда едно такова безгранично вдъхновение, което ме държи до края на август, че и до средата на септември и ме кара само да измислям и да правя още по-шантави неща, като висулките от треви, които още не мога да завърша. Сякаш до сега просто не съм живяла и чак сега се събуждам и продължавам започнатото от миналото лято. Все едно лятото си има свой собствен, динамичен живот не подвластен на останалите сезони, който спира с идването на есента и продължава със следващото лято...
И въпреки, че започнах да звуча толкова приповдигнато, че напомням стихотворение на Вазов, ще отбележа само, че за мен няма нищо по-хубаво от това да ме пече слънце и да духа лек (лек, не като тукашния нашия) вятър! Е може би плюс море, нещата изглеждат къде къде...Еххх...

5 май 2007 г.

Последни събития

Онзи ден се случи нещо доста неочаквано. Напоследък се бях отдала на жалко самосъжаление след не дотам добрите ми резултати на изпита. Просто изведнъж и малката вяра, която имах се срина (учителят ми по-рисуване, който постоянно ми повтаря да съм уверена, ще ме убие, ако ме чуе/прочете), пък и се случи нещо, което отдавна очаквах, но все пак не знаех, че така ще ми повлияе.Оказа се, че класическата сцена (която толкова обичат да интерпретират по филмите) на среща със "стара любов" (че тъпо звучиии..), която е хваната под ръка с чисто новата си половинка, при това руса, ми подейства доста по-депресиращо, отколкото предполагах. И то не за нещо друго, а заради това, че докато другите хора живеят, развиват се, влюбват се, аз прекарвам ежедневието си в решаване на задачи и безсмислено боядисване на картони, наречено цветна задача... Честно казано чувствам се, като съсухрена старица...
И ненадейно ме зарадва една проява на внимание от страна на приятел, който в момента е на хиляди километри оттук. Зарадва ме мисълта, че все пак има някой, на когото му пука, че не съм чак толкова добре, за колкото се опитвам да се представя. Страхотно чувство... И тия деца, кога ще се приберат най-накрая да им одърпам ушите.
Хубавото е, че съм се отдала на една почивка от училище, и сутрин се наспиииивам, наспиииивам. От време на време си е готино да си 12-ти клас :Р

29 април 2007 г.

Столична

Нямам сили да говоря за това, което се случи на пробния изпит, знам само, че за всичко аз съм си виновна и дори и да искам да стоваря вината върху някого, не бих могла. Сама се провалих, остава само да видя колко точно...
Ще ми се да разкажа колко страхотно си изкарах иначе, без да броим изпита, колко страхотни хора учат във ВСУ "Любен Каравелов" и колко много ми хареса там. Но честно казано и за това нямам сили. Ще кажа само, че съм ужасно изненадана от :
  • това колко вкусна е наистина пицата с ананас;
  • колко всеотдайни са студентите в общежитията и как страхотно си живеят там;
  • колко хубав град се оказа Търново и как европейски стои някак;
  • от това колко зрели се оказаха някои мои приятелки в такъв момент;
  • и не на последно място от това, че може да ми хареса в София и то в "Овча купел" 2 (нищо лично, много приятен квартал :Р)
Изненадах се и от това, че не се радвам, че се прибрах вкъщи, а толкова много обичам Търново... Странни работи се случват. Ще ми се сега да мога да се хвана в ръце и да си взема поука от цялата работа, но истината е, че не мога. Истината е, че положих толкова много усилия и пак нищо не направих, а как да постъпя тогава?! И защо да не може да изкарам 6 на изпита, какво ми има, все някой ще го направи, защо да не съм аз!
И за финал слагам няколко снимки, които направих не точно на София, а по-скоро на покрайнините й.



Това е гледката, която се вижда от ЖП-линията до "Любен Каравелов"



И нощна София гледана от общежитията

26 април 2007 г.

Часът на истината

Дойде и моя ред да отида до София, дойде и моя ред да ходя на пробен изпит, с две думи - дойде и моят ред да се изложа! Излишно е да казвам в какво състояние са ми вътрешностите, или колко некомфортно се чувствам в този град... просто да кажем, че ми е нервно и толкова. А пък излагацията така или иначе не е неочаквана така че... споко, всичко ще се оплеска и то порядъчно.
Нещо и с германците нещата не вървят, смятах, че поне те ще си изкарат страхотно, ще направят тен (все пак и тенът от работа си е тен, нали?!), ще се завихрят едни любовни истории и ще се върнат щастливи и заедно (!!!), но май няма да я бъде, поне така както вървят нещата... Но съм безкрайно щастлива, че и тримата не ме забравят и се обаждат последователно, почти всеки ден (даже по няколко пъти на ден). Как да не ти липсват... Пък и като се има в предвид на какви капацитети ме оставиха, иде ми да си грабна багажа, да избягам от София и да хвана първия самолет за Варен (ако има такъв въобще).
Страх ме е... страх ме е да не се осъществи най-големия ми страх, а именно провалът. Страхувам се до смърт да не се изложа и да не разочаровам всички, а съм сигурна, че ще се случи точно така. Дано по-скоро да свърши...
И все пак какво му пречеше веднъж нещата да се наредят, както на мен ми харесва и те най-накрая да се съберат?! Дори не подозират каква перфектна двойка биха били...

18 април 2007 г.

Студ скова земята...

Поредната нощ в която решавам задачи... дотегна ми, искам да се сгуша в леглото със "За кого бие камбаната" (да още не съм я прочела, чак аз се нервя!) и да заспя на време, така че утре да не ми се спи.
Самотно ми е, толкова е тихо и ужасно студено, нехарактерно за април... Всъщност на мен все ми е студено. Сещам се за онзи път, когато въобще не ми пукаше, че ми е студено, толкова, че на другия ден се разболях, но все пак беше хубаво. Когато ме прегърна да ме стопли, не знам какво целеше тогава, или какво - сега, но знам, че беше хубаво и толкова. Много хубаво. Оттогава заобичах мъгливото време, представете си!
Отношенията ми с хората са ужасно объркани. Ето например преди година и нещо един приятел ми каза такава обида, че още помня как изгарях от желание да го ударя и сега... сега ми честити рождения ден и казва, че иска да ме види?! И същия този човек, който след като си беше тръгнал, най-неочаквано се върна в ледената стая, ей така без нищо и седна до мен, сега ме подминава, сякаш ме няма, пак ей така, без нищо... Не разбирам, къде греша? Знам, че го повтарям често, но така и не можах да намеря отговор, а ме измъчва ужасно.
Скоро тримата ми най-близки приятели от училище няма да ги има цели три седмици и се чувствам толкова ужасно, че няма да ги видя толкова дълго, а на тях въобще не им пука, а щом на тях не им пука... егати. Уморих се все да изслушвам, а да няма на кого да кажа колко ми е самотно. Както казва Сис мрЪн и точка, край на дневната порция овнешко мрънкане :Р

14 април 2007 г.

What I`ve done

Сега като се замисля, означава че съм излязла права в спора, който се проведе преди мнооооого време (около 2-3 години) за това колко сериозна група са Linkin Park с един вманиачен и закоравял метъл, който смяташе себе си едва ли не за всевишния в метълознанието (ако въобще има такова нещо). Та той ми каза тогава, че само времето ще покаже колко несериозна група са те, като се разпаднат след година-две... и аз му повярвах. Е не тогава на момента, но след около година и нещо си помислих, че те наистина се разпадат и повече няма и да чуя за тях. Вярно е това, че и аз пораснах и някак музиката им вече ми се струваше леко по детски, но не съм спирала да ги харесвам и да ги защитавам, макар и не колкото преди.
И ето те се връщат с този клип, от който крайниците ми направо настръхват, макар и песента да не е много по моя вкус, внушението е умопомрачително. И чак ме кара да се замисля за собственото си поведение, за всички тези банери за Иракли и медиците в Либия, които съм сложила, за които всъщност нищо друго не правя, освен да слагам разни линкове към техните страници и какво?! С какво помага това на Иракли да спре багерите, или медиците какво ги топли, че аз се разнасях с някакви лентички по якето седмица-две? Гади ми се от това бездействие, а сама не знам какво да направя, всъщност цяла една държава не знае какво да направи, освен нелепото да предложат медиците за евродепутати (?!), та камо ли аз да зная...
Започвам да се замислям дали е удачно да продължавам с тази професия (мисля да кандидатствам архитектура, за тези които не знаят), след като ненавиждам разрушаването на природата по този нелеп начин. След като така се наострих само като видях, че на такова нереално място като Иракли искат да построят поредния комплекс от хотели. Всъщност на къде съм тръгнала...



Linkin Park - What I`ve Done

8 април 2007 г.

Великденски вариации

Не съм предполагала, че без приятели човек може да се чувства по-добре отколкото с тях. Но се получи нещо такова през последните няколко дни. И това ако не е доказателство, че нещо им куца, то това, че половината от тях ми забравиха рождения ден е едно доста добро такова.
Нещо взе да ми писва от рода - то рождени дни ли бяха, великденски празници, те в нас, ние в тях... ужас! Щеше ми се поне в понеделник да сме само със сестра ми, но едва ли...
И голямо ядене падна, това им е ужасното на празниците, че в моето семейство традиция е стоенето на маса. И то не само стоене, ами ядене до пръсване.
Иначе такова весело боядисване на яйца не ми се беше случвало никога. Нищо, че от цялата работа най-оцветени се оказаха плочките в кухнята и изядох едно мъмрене от майка ми задето ги опръсках допълнително, но дори то беше весело.
Напоследък нещо теорията ми с оптимизма май пропада напълно. Може би се изхабих да се преструвам, че всичко е наред и нищо не може да ме засегне. В началото беше по-лесно, не знаех как го правя, но успявах да бъда весела, макар и изкуствено. Не искам отново да ставам предишната мрачна, уморена, депресирана "аз", която бях до доста скоро.
Бях тръгнала да говоря за Великден и отново се отнесох... ами Великден си беше напълно великденски и нищо по-различно, иначе почивката от задачи и рисуване си я биваше, не мога и да искам нещо повече. А подаръците за рождения ми ден (тук вече чисто и просто се хваля) направооооооо. Откога си мечтая за тарамбука :)


П.С. А това отгоре върху нея е другият ми подарък - мечето Меси (всички прилики с имена на аржентински футболисти е напълно случайна ;) )

4 април 2007 г.

5-ти април

Всеки път като си помисля за тази дата и стомахът ми се свива. Рожденият ми ден - ужас!!! Всяка година минава все по-катастрофално и все по не празнично. За това вероятно голяма част от вината е моя, защото не съм го празнувала от 11-годишна, но не виждам и защо да го правя. Дори подаряването на подаръци от близките ми се е превърнало по-скоро в бреме, отколкото в някакъв вид удоволствие (не че не е така всяка година, но сега съм толкова уморена и толкова не ми се занимава с това, а въобще не мога да им го обясня).
Щеше ми се тая година да празнувам с приятели, така както го правят по малоумните американски филми, пък и щеше да ни дойде тъкмо на място след всичката тази математика (и рисуване) в последно време, но... отново не виждам смисъл да го правя, така или иначе нищо няма да се получи, така както стана на рождените дни на другите. Пък и като виждам колко се сещат за мен... не мисля че бих изкарала с тях кой знае колко по-добре. Единствено ме стопля мисълта, че ще мога да поспя утре, което никак не е малко. Боже, кога стана април месец, имам чувството, че вчера беше ноември.
И като стана дума, днес видях майски бръмбар! Понеже това сигурно нищо не ви говори, да поясня, че за мен майските бръмбари са предвестници на лятото и винаги много се радвам като чуя жуженето им. Та днес видях един доста тлъстичък и едва се удържах да не го подгоня, както когато бях малка. Изобщо днес беше почти летен ден, половината град беше излязъл по тениски, пред блока се разнасяше познатата миризма на пържени картофки, примесена с раззеленили се дървета... изобщо приказка!!!

30 март 2007 г.

Съзерцание


От някоя тъжна страна ли пристигаш?
Сред мъх и мъгла ли си тихо пътувала?
Очите си тъмни не спираш да взираш.
Очите ти болни - те дълго тъгували.

Ръцете ти бледи - те дълго се лутали
и често до кръв се преплитали в здрача.
Коя си ти всъщност? Какво се е случило?
Защо не опиташ за миг да поплачеш?

Не знаеш. Не можеш. Не искаш водачи.
И никога дума не си проговаряла.
Самотно се взираш и крачиш, обаче
човек подлудява от съзерцание.

Какво ми остава. Ще седна до тебе.
Ще млъкна завинаги. Кротки и схлупени,
ще бдим под червеното гърло на залеза,
дордето главата ти падне във скута ми.
Балчо Балчев
Знам, че е глупаво, да посвещаваш чуждо стихотворение на някого, но това много ми напомня за едно момиче, което напоследък много често е тъжно, а аз не зная как да му помогна... и как да му отговоря на въпросите. За това просто мълча...

28 март 2007 г.

Контролно, контролно, класно...

Тая седмица се оказа едно голямо торнадо от контролни, класни и проекти... пфу! Ужасяващо е да не можеш да намериш малко време за себе си вече втора седмица, но само когато времето ми е заето от-до се чувствам сякаш наистина върша нещо, чувствам се полезна. А какво по-хубаво?
Вчера пуснах първата пералня през живота ми ( не ми се смейте, просто съм скарана с домакинските електроуреди, но за това пък перфектно знам, какво е фусова армировка :Р) и безкрайно се гордея със себе си. Тази година пуснах пералнята, догодина може и да сготвя :Р
За пореден път се убеждавам, че имам нужда от някаква положителна промяна, но като че ли ми се изпари желанието пак аз да я организирам. От Нова година насам не вярвам вече в добрия край на нещата, за това просто планирам да променя нещо в себе си. Така всичко си зависи само от мен. В тоя ред на мисли от днес решавам напълно да забравя всякакви индивиди от моя клас (визирам главно хлапето) и да се съсредоточа върху по-важни работи. Може би винаги ще ми остане едно на ум за отношенията ни и никога няма да разбера дали е имало нещо истинско в тях, но честно казано по-добре така, отколкото да се изложа в края. Вярно, че още ми е гадно, но и това ще мине...
В момента се мъча да измисля нещо като тема по литература за Вапцаров, но не ми се отдава много. Едната ми половина вече спи, а другата още се радва на решените задачи от кандидат студентски изпити. А иначе много харесвам Вапцаров - при него няма нищо фалшиво, нищо напудрено и излишно - животът в най-чист вид. Харесвам го. Така че в крайна сметка никак няма да се сърдя, ако ми стискате палци утре, защото определено ще имам нужда от тях.
И не на последно място - много съм разочарована от националите ни по футбол, не че не очаквах подобен развой на нещата (типично в техен стил), ама все пак АЛБАНИЯ (?!), те изобщо имат ли футбол?

20 март 2007 г.

Вятърничави мисли

Е много вятър се извя тия дни, направо... не е работа. Между другото много мразя вятър, може би поради това, че косата ми става на кошница, лещите ми се напълват с прах и все такива приятни работи...
Снощи си мислех нещо. Забелязвали ли сте колко различно изглежда всичко малко след залез слънце? Наситеното небесно-синьо се смекчава с по-тъмно, на места тъкмо отшумяват ярките цветове на залеза и се въдворява едно спокойствие... хммм напомня ми на нещо, но сама не мога да установя на какво. И в този плавен преход между рязкостта на деня и мекотата на нощта, както казва учителят ми по рисуване, цветовете изглеждат съвсем различно. Заглеждали ли сте се някога какви отенъци добива всичко? Едва ли. И аз не бях...

"Самотата сива ме поглъща,
сякаш цял живот ще бъда сам..."

Напоследък се чувствам все по-самотно, сякаш сама се изолирах от всички... Колко ми липсва усещането да значиш нещо за някого и някой да значи всичко за теб. Всъщност всичко се променя мигновено само като се влюбиш... толкова е просто. Установих, че преди нищо не е било по-различно, аз съм била по-различна, защото съм била влюбена и сега когато всичко се сгромоляса така безславно... се върна сивотата. Ако само имаше как да се накарам да се влюбя...
Все повече започвам да се замислям за помирение, но има ли смисъл?! Ние сме си пак същите, нищо не се е променило, аз пак ще се дразня от същите неща, той ще си остане същото хлапе и пак, и пак, и пак... и унижение и нокаутирана гордост... нямам тази смелост. Ще ми се нещата да бяха по-лесни и да не се беше стигало до тук (или да не бях такъв овен). Както дълбокомислено казваше един приятел: "Кофти".
И пак да завърша оптимистично - да е жива и здрава сестра ми, че ме снабди с новия брой на Bravacasa, който осмисля жалкото ми съществуване в кратките промеждутъци между чертането и решаването на задачи. Viva!

15 март 2007 г.

Емоции в снимки

Една от хубавите страни да имаш куче, е че докато извършваш рутинното разхождане за деня, виждаш подобни неща...



Колкото и да не ви се вярва, тази снимка е правена по обяд в един ужасно слънчев ден в любимия парк на любимата пейка под дървото в парка до училище, еххх какви спомени имам от там...



Тази гледка е едно от нещата, заради което толкова харесвам квартала си...



Това не е ли най-шантавото дърво, което сте виждали?! Още по-странното е, че листата му, когато израстат, също са лилави и плодовете също (?!)...


Сутрешна слана... всъщност на живо беше в пъти по красиво, но какво да се прави...


П.С. Простете за лошото качество, но поради липса на нещо друго снимките са правени с телефон.

7 март 2007 г.

Развитие в застой

Исках да напиша нов пост, но... май няма какво особено да кажа, нещата въобще не са се променили. Поне вече имам рокля за бала, което ми спестява едно главоболие. Да живее майка ми!
Това, което ме изненадва напоследък е всъщност прозрението, че още не ми е минало от това с хлапето. Чак на мен взе да ми писва... просто имам нужда явно от нещо ново, което да ме накара да го забравя, но това новото така и не се появява, да му се не види.
Вече половин месец, а да не е и повече чета "За кого бие камбаната" и още не мога да я прочета, просто вечер заспивам на момента от недоспиване и въобще не мога да напредна. Не е лоша книга, ще ми се най-накрая да успея да се снабдя със "Старецът и морето", толкова хубави неща съм чувала за нея, че няма как да не ми е любопитно.
Хрумна ми нова идея да раздвижа малко нещата в компанията от училище. С Бела сме си обещали да се захванем здраво този път и наистина да направим "Туистър", който в последствие се надявам да спомогне за събирането на двамата приятели :Р Кой знае. Пък и на тая игра залагам, до голяма степен, да върне старите ни отношения, макар, че доста се разочаровах от тия хора (или поне от някои от тях).
Иначе все така - логаритми, функции, цветни задачи...до побъркване, доспивам си в даскало, после за малко на кафе и отново... гади ми се от всичко това.
Боже, дори пиша едни и същи неща в последно време. Сякаш съм зациклила, като стара развалена грамофонна плоча. Всъщност сама не мога да си се начудя на оптимизма понякога, не разбрах кога станах такава, кога се промених толкова, но не е лошо като за начало, просто след поредното разочарование ударът е по-голям, но какво толкова и това ще се преживее.
Искам да завърша с нещо оптимистично все пак нали към това се стремя. Утре е 8-ми март, честит празник на всички жени, заслужаваме си поне един ден в годината да се радваме, че сме жени!

24 февруари 2007 г.

Задушавам се

Отдавна не ми се беше случвало да плача от изтощение... Уморена съм. Не мога повече, а няма как да спра, вървя насила, сякаш някой ме подритва отзад. Имам нужда от почивка, имам нужда да спра, да изключа от всичко и да капитулирам за малко. Аз съм човек, който мрази промените, а напоследък ми се струпаха толкова много, че дори не мога още да се осъзная. И пак същата процедура по съвземане - мрак, агресия и сълзи... взе да ми става навик.
Задушавам се от навици, от "трябва" и "не трябва", от "не може сега" и "после ще почиваш", искам малко от старото ежедневие просто за да си стъпя на краката и да вдишам дълбоко с цяло гърло. Имам нужда от прегръдка и кураж и от малко надежда... мъъъъничко, колкото да не е без хич. Умирам за малко от ленивите съботи и здрава скука, прекарана в лежане и гледане на телевизия или да легна вечер, без главата ми да е като в менгеме.
Не искам нищо друго, само да обърна гръб на всичко и за малко да си бъда пак аз, без да търча постоянно и да нямам време дори да бъда добър слушател. Писна ми от глупости, искам на конете с чипс и слънце (или пък със скейт :) ) или в "Улицата" рано сутрин на кафе... липсват ми тези неща.Ииии... край на оплакванията, забравям всичко и пак се почва с търченето, защото ако не забравям ще е адски трудно. А то и без това е достатъчно трудно.

23 февруари 2007 г.

Lenny Kravitz - California



И ако това не е истинския начин на живот?!

20 февруари 2007 г.

Разни хора, разни идеали

Когато бях малка, бях убедена, че най-важното нещо в живота е да успееш да бъдеш добър човек. И още го мисля, но не смятам че е приложимо, не и в нашите условия.
Никой човек не е съвършен, но нищо не пречи да се мъчим да се доближим максимално до съвършенството, нали? Дори това би трябвало да ни е основно правило в живота. И аз се опитвам, открай време доста усилено, но все нещо не ми се получава. Скоро ми бяха казали, че мрънкам ужасно и си мисля, че светът се върти около мен, което наистина ме жегна дълбоко, признавам си. Не понасям критика и това е! Оттогава сякаш ми е станало фикс-идея да стана по-добра, да спра да мрънкам и да не съм толкова егоистична. Опитах се, не знам дали бях по-добра, на смятам че поне намалих мрънкането :), а за егоизма...
Днес учителката ми по български каза нещо, което наистина ме накара да се замисля. Обясни, че ако ти може да дадеш много на един човек да не очакваш той да ти отвърне със същото, просто защото може би не е в състояние да го направи. И няма как всички да отговарят на моите изисквания, тъй като за тях изискванията може и да са други. Но от друга страна той си има много хубави черти, които компенсират нещата. Така казано звучи доста логично и изцяло обяснява нещата, но все пак не може да не се разочаровам, когато аз посвещавам цялото си внимание и мисли на някого, а същевременно на него не му е по силите да го направи за мен.
Аз наистина много държа на приятелствата си и обичам, когато ми пука за някого да му давам всичко, което мога, но и очаквам същото, а мисля че в моя случай се получава така, че аз помагам, а те просто се възползват. И не знам дали това за различните хора ги оправдава достатъчно... явно не, защото се чувствам ужасно използвана.

12 февруари 2007 г.

Има ли смисъл от Свети Валентин?

Пак наближи тази черна дата... ще ми се да я забранят, просто от 13-ти да преминаваме направо на 15-ти февруари. Колко хубаво би било. Но не, трябва добре да ми се натърти, че съм сама и няма изгледи в скоро време положението да се промени. Трябва отново да мина през самосъжалението, отчаянието и депресията, с която неминуемо е свързан този празник.
Е писна ми! Тая година мисля да пропусна целия този апокалипсис и да се радвам, че не ми се налага да измислям подаръци и да съставям сложни планове, които така или иначе ще се провалят. Изобщо този празник май на никого не носи кой знае какво щастие, защото на него самотните се чувстват още по-самотни, а за повечето влюбени е по-скоро тежест отколкото забавление. Сякаш всичко е по-скоро по задължение и по списък: рози, голямо червено сърце (или нещо от сорта), бутилка червено вино и накъде без нещо сребърно за подарък... Много рядко някоя двойка, от тези които познавам, си правят труда да изненадат половинката си ей така по собствено инициатива и по оригинален начин.
Всъщност най-много спекулират медиите, които редовно пускат реклами на промоции по случай празника, а по радиата неминуемо се слушат любовни балади през целия ден.
Не знам, може проблемът да е в мен, просто аз да съм зле настроена към Св. Валентин заради цялата тази гавра с хлапето, но все още не съм срещнала човека, който с чисто сърце да ми каже, че обича този празник...

6 февруари 2007 г.

Хубав филм ли?! Чушки!

Е не е истина колко се разочаровах от филма Wassup Rockers, а го търсих близо половин година! А най-лошото е, че го смъквах два дена! И за какво?! Уж аржентински, уж новаторски... абсолютна глупост, едва изтърпях 30-тина минути и чак ми прилоша. Абе с две думи голямо разочарование! Наскоро гледах друг филм - "Детройт - градът на рока" по телевизията - че той беше къде къде по-добър, макар и доста дебилски на моменти.

Напоследък така сме се засилили да учим, че чак не ходим на даскало, но то си е нормално за края на първия срок. И всички така са се вманиачили с този бал, че дори малкото нетърпение с което го очаквах, напълно се изпари и сега не искам и да наближава. Защо хората така опорочават всичко хубаво? Трябва непременно да си с рокля за най-малко 400лв., с обувки за още толкова (ако не и повече), и с най-грозния грим и най-наслоена с лак за коса прическа, така че въобще никой да не може да те познае, че си ти?! И тези глупости за кавалерите станаха още един повод, да се почувствам ужасна и непълноценна (не ми стига това, че наближава 14-ти). Всички са се побъркали, наскоро две момичета от класа ми едва не се сбиха, защото се оказа, че на бала ще са с еднакъв цвят рокли (?!)... А за себе си какво да кажа - вече дори не ми пука с какво ще бъда на бала, въобще не ми се ходи...

Напоследък това с хлапето мина на втори план, най-накрая успях да се осъзная, макар и доста късно. Надявам се в близките дни да не се случи нещо, което да опропасти усилията ми, защото не знам дали ще имам сили да му обърна гръб отново. Но за сега се справям доста добре, макар да ми е толкова трудно и да е ужасно болезнено. Просто гледам да не мисля и да не си спомням... така си е най-добре.

И това рисуване, толкова ми писна, че направо се отвратих от него. Вече не мога дори да хвана молив, толкова ми е досадно, а преди толкова обичах да рисувам... В момента единственото нещо, което очаквам с нетърпение е двама приятели най-после да се осъзнаят, че трябва да се съберат и искрено се надявам да стане точно така, а не пак единият от двамата да е наранен... Аз им стискам палци, а те да си правят каквото знаят. И все пак адски се радвам :Р

31 януари 2007 г.

Колко гадно може да бъде гадното?!

Е адски ми е гадно!
Тая седмица направо сцепи рекорда по коцуз, а още е до средата си, направо ми се плаче. Успях за това кратко време да разочаровам, всички хора, които ме смятаха за умна и да ги убедя в точно обратното. Включително и себе си. Много мразя завеяността си, но не мога да я превъзмогна, просто ми е като втора природа. С две думи издъних се навсякъде, където можеше да се издъня. Евала!
Най-после разбрах колко много ме използват другите хора и което е по-лошо, че не ги спирам да го правят. Но поне да го правеха малко по-прикрито и със стил, а те дори това не се стараят. Какво ли им пука. Преди няколко дни с един приятел си направихме един експеримент колко предсказуем може да бъде човек (и колко нагъл). Е повярвайте ми, МНОГО! Чак ми остана лош вкус в устата...и като си помисля как съм се лъгала за този човек. Резил! Честно казано обаче, малко взе да ми писва, ама "съвсем малко".
Много ми стана приятно и като разбрах родителите ми колко много вярват в мен. Хубаво да не вярват, че ще ме приемат там където искам, защото балът наистина е висок и приемът труден, но след 3-месечен курс по рисуване да питат дали изобщо ще стане нещо от мен?! Нямам думи просто...
Щеше ми се да пиша още, но трябва да сядам да чертая, че и това съм объркала (как иначе), добре, че по някакъв начин успявам да убедя хората, в това, че съм мъдра и те някак по инерция вече го приемат. Абе изобщо... резил!

26 януари 2007 г.

Не аз, а любовта ми е с 3 диоптъра

Общо взето нищо не се е променило, просто аз се залъгвам, че е така. Вчера му казах само две думи и пак се улавям, че мисля за него...
А любовта е толкова сляпа, по-късогледа и от мен. Възможно ли е да знам, че не е за мен, да виждам, че не заслужава този култ, в който аз съм го издигнала и въпреки всичко да продължавам да го правя?! Както и да е, смятам, че е много тъпо и изобщо не си заслужава усилията. Все пак няма да се дам да ме използват я...
И същевременно съм сляпа за другите, само той ми е в главата и за какво? Та той няма дори две мозъчни клетки, поне компания да си правят, не се държи и особено внимателно с мен. Всъщност аз някакъв вид мазохизъм ли развивам???
Отчаях се, като се замислих с колко момчета съм заобиколена (на даскало, курсовете) и все съм сама. Явно съм отчайващо непоносим случай, щом съм я докарала до там...
И пак се разболях, за 3 път тази зима, представям си ако беше по-студена какво чудо щеше да бъде. Но нямаше как иначе да стане като не искаха да ни пуснат грипна ваканция - сега те да ми бухат гадната кашлица!
Мъчно ми е. Мъчно ми е за лятото, за изминалите 5 години, за отношенията ни преди два месеца. Ужас, колко беше хубаво само преди два месеца :( . Имам чувството, че оттогава са изминали години. Защо все се получава така, че накрая някой ме мрази?! Не разбирам...

17 януари 2007 г.

След усилено мислене...

Ръкавицата ми бе хвърлена :)
Сериозно се замислих дали има смисъл да пиша какво не знаят хората, които четат блогът ми за мен, защото не съм сигурна дали изобщо знаят нещо. Но се реших да пиша, спешъл благодарности на Green_Blood ;P

  • От 12-годишна съм влюбена в един пилот от Формула 1 - Джанкарло Фисикела и така и още не ми е минало. Той ми е олицетворението за мъж от ранните детски години :) Пък и е толкова лесно да си влюбен в някого, когато няма как да те разочарова, просто защото никога не си го познавал.
  • Обичам да стоя на тъмно - не знам защо, но се чувствам по-сигурна. Някой път сестра ми страшно се учудва като влиза в стаята и е адски тъмно, а аз си седя на РС-то и слушам музика. Не знам защо е така, но ми действа много успокояващо, особено ако денят ми е бил ужасно натоварен, както са всички напоследък.
  • Детската ми мечта е да стана най-добрата жена-барабанист в света :Р Много скромно, нали? Евентуално може и най-добрия барабанист на света. Много съм запалена на тема барабани, но за жалост така и не мога да свиря, но всичко свързано с тях, направо ме побърква от радост.
  • Иска ми се да участвам в някакво шоу от рода на "Star Academy" или "Music Idol" просто за да си докажа, че поне в пеенето ме бива, но така и не ми стиска... Пък и никога няма кастинги в моя град (не е ли достатъчно голямо Велико Търново, че трябва да има само в Русе?!) но си обещавам, ако ме приемат и догодина, ако снимат такова шоу тогава, ще се пробвам ;)
  • Много обичам да ходя пеш - много ми харесва, особено, когато отивам на уроци, защото имам време да помисля, да послушам музика на плеъра и изобщо да си мисля за неща, за които така и не ми остава време. Особено много си обичам улицата от училище до вкъщи, защото така или иначе си я вървя всеки ден и имам чувството, ме едва ли не всяка плочка от тротоара е попила мислите ми от 5 години насам. Много е приятно :)
За това се сещам в момента, някой може и да ги знае тези неща, но просто нищо друго не ми идва на ум. Аз искам да измъча nins и CarreraGT да кажат своите пет неща ;)