The Sims 2

Отдавна си инсталирах тази игра. И оттогава направо я обожавам, особено след като се сдобих и с Интернет и всички готини мебели и други производни от всевъзможни сайтове. Даже скоро си инсталирах и приложението The Sims 2 University, което не се оказа много инстересно, но за това пък ми осигури китари и барабани, за които аз си мечтаех от самото начало. И всичко беше перфектно, докато онзи ден, прибавяйки нови мебели към играта, не се прецака всичко. Играта просто не иска да се зареди и толкова. Опитах какво ли не - трих малко от смъкнатите неща - нищо, изтрих ги всички - тръгва. Изтрих University - пак не тръгва. Въобще ми иде да я затрия цялата от лицето на земята. А като си спомням колко мрънках в София, че ми се играе на Sims... Иде ми да я преинсталирам цялата!

Кандидат-студентска кампания

Нищо, че реших да не кандидатствам тази година, все пак кандидат-студентските емоции не можаха да ме подминат. Случи се така, защото Борьо, Бела, Владо, Иван (братът на Борьо) и половината ми колеги кандидатстват или искат да се прехвърлят нещо друго. Та така и аз покрай тях се вълнувам, радвам, ядосвам, сън не ме лови да проверявам оценки и класирания. Само дето незнайно защо имам чувството, че всеки, обвързан с мен по някакъв начин, е прокълнат да не бъде приет в университета, който иска, още по-малко това което иска. Сякаш аз съм едно голямо ходещо проклятие на кандидат-студента. Защото някакси за всички други хора, за които научавам все имат този късмет да се мушнат сред последните класирали се, да изкарат 6:00 на математика, въпреки, че едва са скалъпили две решени задачи и такива подобни. Инетерсно как момиче, учило половин семестър рисуване, изкарва повече от друго, което рисува откак се помни. И повярвайте ми, прави го ужасно добре. Така де, това е ВИАС - едно голямо магическо място (което ми идва да взривя).

Metallica, yeah!

Това е!!! Това е една от големите ми мечти и нещото, което чакам почти цяла година и най-накрая се сбъдна. Всъщност чакам почти откак започнах да ги слушам - тоест близо 6 години. Но цялото чакане си заслужаваше и още как.
Няма да забравя как миналата година си приказвахме с Владо коя група искаме да дойде в България и аз без да се замисля казах - Металика, а той се изсмя и каза само "Успех!".
На концерта бяхме група от 5-има човека, Борьо и Белс бяха с мен, за което се радвах още повече изобщо всичко на 6. Не бях виждала улиците на София по-красиви до сега :) - целите изпълнени с хора в черно, ухилени до уши и пиещи бира. И всичко това пред "любимият" ми ВИАС. Голям кеф.
След велик спор къде по дяволите е вход 1 и какво общо има входът с блокът (все пак за първи път стъпвам на стадион извън Търново не ми се смейте) и след още един такъв скандал с двама хипер-твърдоглави мъже, откъде ще се вижда най-добре, че да седнем там, най-накрая се бяхме настанили на стадион "Васил Левски" сектор А блок 14 (не помня вече защо решихме точно този блок) и предвкусвахме какво шоу ни очаква. И тогава заваля дъжд... За щастие само пръскаше, пък и не особено продължително, но беше забавно как като под команда всички на стадиона извадиха така наречените дъждобрани, които представляваха някаква подигравка с човешкия род приличаша на манта от шумящи кесийки. Голям смях се смяхме, когато "дъждобранът" на една жена отпред буквално се раздра под мишницата, още докато тя се мъчеше да го облече - и се предполага, че това чудо ще я пази от дъжд. Егати подигравката.
Така де след 10 минути вече нямаше и помен от дъжд, даже напече слънце. Точно тогава - някъде към 6:30 започна да свири първата подгряваща група - Sword. Честно казано тези момчета с нищо не можах да ги запомня, освен с еднаквите им песни. Почват с някакво лирично соло на китара в началото и продължават супер стържещо нататък. Следващата - пак така, и пак така... скукааааа. Така де бях на мнение, че трябваше българска група да е подгряваща, ама айде.
Следващите Down бяха малко по-добри, всъщност как няма да са по-добри, като вокалът им е бившият вокалист на Pantera. Само дето съм на мнение, че от цялата група само той ставаше. Но пък имаше страшен глас и се стараеше много да ни накара да станем от местата си. Изобщо трябва да ги направят професионална подгряваща група, доста се изпотиха децата. Между другото да се оплача, че от целият стадион уцелихме най-пенсионерското място - всички бяха толкова отегчени и чоплещи семки, чипсове, кроасани - ще кажеш, че са тръгнали на пикник.
Също голямо впечатление ми направи това, че като решихме да отидем на лов за хот-дози, че умряхме от глад 3 часа, една камара момчета започнаха да ни подават ръце да се качим на горния ред с Белс, въобще културна работа.
След всичките тези подгряващи групи, ни налегна голяма скука, а след падналия дъжд и бръснещия вятър направо бяхме почнали да съжаляваме, че сме дошли. Въобще най-гадното на един концерт е да изчакаш десетките часове до началото и да преглътнеш блъсканицата с всякакви типажи.
След Down вече се беше стъмнило и оставаха около 45 минути до концерта, но след разказа на един колега за концерта на Whitesnake и как са ги чакали 3 часа в поройния дъжд, се съмнявахме Metallica да не закъснеят поне с половин час. Точно за това бяхме много изненадани, когато след поредното изригване на публиката в 9:05 прожекторите изведнъж светнаха, и на всички екрани по стадиона се появи лицето на Ларс. Не усетих кога съм изпищяла и съм скочила почти до долния ред (Ларс ми е любимец, защото... защото е барабанист), но ми стана срамно като ме погледнаха всички около мен с насмешка.
Следващите около два часа едва ли мога да опиша, защото бях на седмото небе и имах чувството, че сърцето ми ще гръмне. Песните се нижеха една след друга почти без почивка Creeping Death, Fuel, Fade to Black... Дори не помня редът, в който ги свиреха, помня само невероятната атмосфера, която настана на стадиона щом се чуха първите рифове от Fade to Black - само бледа синя светлина огряваше сцената и хилядите малки светлинки от телефони навсякъде из публиката... и всички пеехме! Всичко, което Джеймс казваше на почивките ни караше да крещим, дори шантавото му шоу с ръце, което той направи, когато видя, че на всички екрани дават само неговата дясна ръка, с татуиран надпис Metallica. На всички песни чувах по-добре гласовете на публиката, отколкото този на Джеймс, особено на Nothing else matters, на която се почувствах все едно сме седнали с група приятели и пием бира и пеем ли пеем прегърнати (с тази разлика, че бяхме адски много хиляди приятели). Въобще пълна идилия! И Sanatorium, и Master of Puppets, а пък One беше страшно шоу с всичките фоерверки, гилзи и разни други изстреляни във въздуха. И така до последната, изпросена на бис Seek and Destroy, която беше специален поздрав към всички, които сме на техен концерт за пръв път. Честно - по време на концерта имах чувството, че съм умряла и съм отишла в рая!
Когато отекна и последната китара, всеки един Джеймс, Кърк, Роб и Ларс казаха по изречение на микрофона, като Робърт дори се опита да каже "Благодаря", макар и не много сполучливо. Но умрях от завист към хората, които успяха да хванат палките на Ларс (защо не бях долу в публикатааа!!!).
И така тръгнахме си без инциденти, аз останала напълно без глас, беше много мирно и тихо, а улиците на столицата бяха изпълнена с тълпи от метъли, разхождащи се навсякъде. Кеееф!
Никога няма да го забравя, наистина! Това са най-добре похарчените ми 60 лева! Пък и те обещаха да дойдат догодина пак, дано си спазят обещанието, защото аз започвам да събирам пари отсега.

И моите мечти

Такаааа... и на мен ми стана скучно и реших да последвам примера на Carrera-та. В момента измислям кои точно мечти да запиша, така че не ме съдете строго:
1. Рано или късно да се махна от София - по възможност завършила, по възможност - архитектура. Скромно, нали! Но както и да е, сромността е за тези, които нямат други качества.
2. Да си намеря истинска, сериозна група, с която просто да свирим от време на време, не искам да ставаме известни, продаваме албуми и т.н. Просто репетиции... Толкова ли искам?!
3. Това е малко в същата насока, но - мечтая да се сдобия с истински барабани и да се науча да свиря на тях! Това е една от най-отдавнашните ми мечти, няма човек, който ми е близък и чиято глава да не съм надула с бръщолевене за това. Няма!
4. Да отида на истински рок концерт - което би трябвало да се случи това лято на 25 юли. Metallica, yeah!!! Стискайте палци да не се прецака нещо, че...
5. Също като CarrerS мечтая за хубава къща на морето, на Карибите например, по възможност аз да си я проектирам и декорирам. Друг да ми я смята...
6. Ииииии може би последно - винаги съм искала да прекарам цял месец лятото на мореее, ако не се получи това с къщата. Но не е лошо и двете да се сбъднат, няма да се сърдя! ;)
Това е всичко приятелиииии! Така де, за това се сещам сега, пък и всичките ми мечти, така като гледам,са свързани с едно и също - море и музика, така че няма смисъл да продължавам, предполагам всеки може да се сети за останалите... Тъй като не много хора останаха да ми четат блога (защо ли?! :Р) , а Carrera и Method-X вече минаха, ред е на bori0 да чуем какво мисли по въпроса...

Бира и шкем...пържени картофи

Ехааа, какви чудеса можели да вършат пържените картофи в комплект с няколко чашки Каменица! Отдавна не се бях чувствала толкова добре на софийска територия.
Добре, че е единствената ми свястна колежка, необзета от постоянната мания да учи, иначе щях да изтрещя досега поне 10 пъти.
Та точно с нея снощи си скалъпихме едно пиршество с гореспоменатите вкусотийки, и вафли и сладолед, въобще тържество за душата и корема!
Сега го раздавам малко творчески, мацам си едни ужасии, с надеждата най-после да се получи нещо добро, ама така като гледам...
Така де, лятото като че ли се живее тук, само да не бяха тия неспиращи контролни и проклетите пухчета, падащи от тополите и завлазявайки целия град. Не, сериозно, не се шегувам, от тях изглежда все едно непрестанно вали сняг, и то доста нахален сняг който ти влиза в стаята, очите, ушите, носът...

Поредната ретроспекция

Наистина колко бързо измина една година. Една толкова разнообразна, динамична, година на промените. Ето ме тук - в София, където за зло или за добро исках да уча, ето го Борьо - момчето, с което толкова дълго исках да бъда, ето ме мен - самостоятелна, работеща за бъдещето си. Всичко, което исках да ми се случи преди 12 месеца!
На 16-ти, ДАТАТА, лежах вечерта и си мислех колко са се променили нещата. Денят ми далеч не беше като миналата година. Нямаше го топлото лятно време, разходките из всичките паркове в града, кафенето в което ходихме, където лятото е толкова хубаво, сладоледа и най-вече нямаше го Борьо. За капак правих контролно по механика, всъщност нищо не направих на контролното по механика, карах упражнение от 9 сутринта до 4 следобяд, вечерях съвсем сама... с две думи пълна депресия. А имах такива страхотни планове за тази вечер. Радвам се, че поне успяхме да се събудим заедно, макар и да стана толкова бързо и за толкова малко.
Всеки Божи ден се чудя, дали постъпих правилно с избора си да дойда тук, дали наистина исках това, дали пък в Търново нямаше да ми е по-добре. И ли пък в Любен Каравелов. Дали ако бях избрала един от другите варианти, връзката ни щеше да върви по-добре, да се виждаме по-често, или пък да свърши още тогава...
За всеки случай аз се радвам, че не се оказах права и връзката ни се оказа доста по-сериозна, отколкото мислех, че може да бъде, преди да се съберем. И на не последно място, благодаря ти Владо, макар и доста рогат, понякога успяваш да правиш чудеса! :Р

Скоро ще стане 1 година

Хей, аз отново пиша в този блог! След 4 месеца! След 4 дълги, гадни и ужасно протяжни месеца! И най-странното е, че нищо не се е променило за толкова време. НИЩО! Освен, че връзката ми върви към главоломен провал... след всичкото ихкане и ахкане в началото... след цялото това щастие и от двете страни... след всичките надежди, които й възлагах. А като си помисля, че бях готова да жертвам образованието си за да бъдем заедно, чак ми се обръща стомахът. Миналото лято, само 3 месеца, мисля, след като "тръгнахме" аз сериозно мислех да пренебрегна фактът, че са ме приели в университетът, в който исках да вляза и да се запиша в не толкова елитния 2-ри вариант, само за да бъдем заедно! А около месец по-късно той ми каза просто ей така, че ако не ме бяха приели в София е щял да скъса с мен! И го каза без да му мигне окото, без дори да разбере, че "Е нали ни приеха и двамата" не звучи никак утешително.
Измина почти цяла година, през която аз си мислех, че съм щастлива, че съм намерила човека, с когото мога да се чувствам уверена и спокойна. Почти цяла година, в която и аз и той се мъчехме да се виждаме колкото се може по-често, въпреки натоварените графици в университетите и скапаните задръствания на още по-скапания град. Правихме компромиси с ученето, отлагахме курсовите работи за утре, вдругиден, следващата седмица... Стараехме се! И двамата! И сега той казва: "Ти не направи нищо"...
Като се сетя как мислех да оставя ВИАС за да бъда с него, се радвам, че в този случай наистина не направих нищо. Явно въпреки всичко ми е останал капка разум в главата.
Знам, че няма да се зарадваш, когато прочетеш написаното, може да се обидиш, ядосаш, дори да не искаш да ме видиш. Но това са реалните факти, неща които наистина се случиха и наистина мисля така, а ти винаги ми казваш да съм искрена. И не на последно място - все пак точно за това направих блога си, който в последно време, дори без да осъзнавам, адски ми липсваше.
Мислех, че можем да вършим чудеса заедно, дори още го мисля, само не разбирам как можахме да се променим толкова само за няколко месеца?

Малко сълзи на хартия

Напоследък съдбата ми напомня, че аз и близките ми не сме застраховани от лоши неща и то по-доста брутален начин. Почна се преди година и повече вече с операции, мизерии, ужаси, страхове, та до сега, че и отгоре. Ако някой ни е урочасал сега е момента да се поправи, защото където го хвана там ще го размажа. В сесия съм, а същевременно тя ми е последното нещо за което мисля. А в същото време нищо не правя, нищо не променям, никак не помагам. Чувствам се изолирана от човека когото обичам, той не разбира тревогите му, не знае как да ми помогне, дали въобще имам нещо общо тогава?
Чувствам се и като откъсната от нещо, което много обичам, но никога няма да видя повече. Не предполагах, че ще ми е толкова трудно да свикна. Всеки надпис съдържащ Велико Търново или нещо свързано с него едва ли не ме просълзява. Онзи ден със съквартирантката се нахвърлихме върху едни флаери, защото отпред бяха със снимка на Царевец. Абе жалка картинка сме. Не че искам доживот да остана в Търново. Но и в София не искам. И тази ми цел ще ме отдалечи от важни хора със сигурност, а те не го осъзнават дори. Така е, стремежът ми към успех не е чааак толкова силен. Вчера се разхождах в София малко, хубави сгради има - особено тази на библиотеката, на Софийския университет, хубави магазини... но в Търново всичко е по-хубаво, а и не само в Търново. Никак не е същото...
Като завърша ще си купя хуууубава къщичка в Каварна на брега на морето. Това се казва живот...

Най-самотния град на самотните

Вярно, никога не съм се чувствала толкова самотна, колкото когато съм в София, имам чувството, че най-разговорливи и най-способни да завържат разговор тук се оказаха четирите ни стени на стаята. Дори когато съм с хора, пак ми е самотно. Какво им става на всички? Сякаш не съществува нищо отвъд ученето, заверките, изпитите? Сякаш нямат нито един интерес, който да ги накара за момент да забравят университета. Нормално ли е това? Това ли става с всички хора, отдадени на следването и на кариерата си? Откак съм тук се срещам само с хора, които драпат със зъби и нокти само и само за да осъществят плановете си, нормално, все пак градът е голям - реализация бол. Но същевременно виждам колко много жертват тези хора, не от себе си, а изобщо. Защото те едва ли осъзнават в какви роботи са се превърнали и как само ежедневието ги вълнува. Ето например снощи, тъй като се бяхме събрали само женска компания, и аз се опитах да разчупя малко ледовете, тъй като и без това поне взехме заверки и за сега ни е малко по-спокойно, но мисията ми се оказа невъзможна. Ако наистина трябва да се превърна в такова зомби, каквито са те, осъзнавам, че цялата тази работа, с коята съм се заела - архитектурата и т.н не е за мен, защото преди всичко аз съм човек, и не съм способна да жертвам човешките си черти за някаква си... професия. Нали така? Оххх и как ми липсват интелигентни хора да си говорим за спорт, изкуство, света изобщо... мамка му искам си вкъщи при нормалните хора, и при сестра ми!