Септември ще бъде... август!

Боже, как не исках да я пиша тази тема... но няма как, налага се, ако искам да съм напълно откровена. И все пак, мамка му... септември е.
От няколко дни (по традиция) се опитвам да отбягвам календара, да не обръщам внимание на вечерния хлад и на това, че вече се стъмва към осем, осем и нещо. Опитвам се да не мисля, че до 15-ти септември има неповече от седмица (мамка му) и, че този 15-ти ми е последния (мамка му, мамка му).
Някакси колкото и да не ми беше цветущо лятото не ми се ще то да свършва. Не искам сутрешна мъгла, а по-късно и слана. Не искам ставане рано и да похабявам първото кафе за деня като го изпивам на един дъх. Не искам никога през живота си да чувствам студ (скоро си припомних това толкова противно чувство, представяте ли си, лятото бях забравила какво е студ!), не искам никога повече да ми мирише на сняг.
Не искам, не искам, не искам! Искам само да е лято. Искам вечно да е август и да ставам сутрин, без да знам какво ме очаква, да закусвам лениво и да пия кафе, а в стаята да влизат сутрешните лъчи на слънцето. Имам нужда от слънце и от топлина, от топъл вятър в косата и от мириса на лятна нощ.
Дори при усилието да кажа думата "училище" и вътрешностите ми се свиват на болезнена топка. Не съм готова още. Не съм готова да се върна там, защото не съм се наситила на лятото... и все пак, мамка му, септември е.
Дори хлапето вече не ми е достатъчен стимул, нито перспективата да се видя с "приятелките" и ми е толкова болно, сякаш с всяко изминаващо лято нещо в мен умира... до следващото.