Разочарована съм, винаги правя така. Всяка лятна ваканция (понеже свободното ми време е в излишък) си обещавам, че като се върна на училище нещата ще бъдат съвсем други. Ще се държа нормално с всички, ще казвам каквото мисля, ще бъда себе си и всичко ще е ОК. Но... никога не го правя. Какво ми става? Защо винаги съм на двете крайности и никога не мога да постигна някакво равновесие, защо всичко ми е или черно, или бяло? Дали е възможно все още да не познавам себе си и да не знам как бих реагирала в дадена ситуация?
Побърква ме мисълта, че нищо не се е променило и вероятно няма и да се промени. Защо толкова много ми харесва да се самоизмъчвам и дори не се замислям да спра? Толкова ли е страшно унижението и откъде по дяволите знам, след като не си спомням да съм го изпитвала?
За всеки случай аз съм най-безхарактерното същество, което съм познавала някога и това ужасно ме дразни. Надявам се унижението да не е толкова страшно или пък ако е, поне да ме промени и да ми извади характера на яве. Защото ми писна да се правя, че не обръщам внимание на никого, кой знае как изглежда това от страни. А те ми казваха, че не ставам за актриса, та аз съм си роден талант - цял живот играя разни роли, без дори сама да знам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар