Новини от Софията

Най-после на съкафезничката ми Аника й пуснаха нет и сега реших да драсна първия ми пост от нейния мил лаптоп (на който здраво съм хвърлила око :P). Така де, защо не може всеки да има Порше, лаптоп, яхта, вила на Несебър... :))))
Въпреки хахавото начало, трябва да си призная, че нещо нещата напоследък хич не ми се получават. Нещо не успявам да съчетая полезното с приятното (бел. пр. ученето барабар с Борьо), не успявам да разкомплектовам безплатните си минути, така, че да огреят всички и изобщо...
Някак така ми се получава, че уж всички знаят, че тук ми е по-трудно, нова среда, нови хора, чиито изгъзици трябва да търпиш, защото щеш не щеш живееш с тях и трябва ежедневно да водиш тъпи спорове от сорта на това кой къде ще си държи нещата, можеш ли да пишеш до късно или лампата ще бърка на някого в очите и ред такива човъркащи в личното ми пространство въпроси. Изобщо не е лесно да се живее с още две напълно различни от теб особи в стая метър на два. Никак не е лесно. А и самия град, новата обстановка в университета, не че не исках точно това (или почти), но някакси уж всички казват, че знаят, че в началото е трудно, но малко хора ме разбират и ми прощават това, че не мога да намеря време и начин за реализация на всичко. А от това, че те ме съдят ми става още по-болно и така... край няма.
Нещо и с Борьо се проваляме жестоко напоследък. Въпреки, че сме в един град (то пък София един граааад) се виждаме толкова рядко и краткотрайно, колкото да се подразним, че нямаме повече време, а и с това учене напоследък... Много ми стана болно, когато уж щеше да ми гостува цял уикенд, а се получи така, че цялото ни виждане се състоеше в прекарване на 5 часа в спане един до друг. И да знаеш, че това ви е било виждането за две седмици напред. Как да не се почувстваш все едно някой е ритал безпощадно в стомаха ти до премаляване? И дали оправдания от рода "Не мога, аз съм си такъв" могат да са оправдание? Защо мъжете се интересуват от жените само до момента, в който не се обвържат за по-дълго с тях, а оттам нататък гледат да правят колкото се може повече неща, с които да ги наранят? Да не е някакво неписано правило?
Оххх нещо ми се догледа "Сексът и градът", много готин сериал, ама... на-на-найсе. Без телевизор човек е за никъде. Така да знаете!

Любовта трае три години (или пет месеца?)

Сега започнах да чета една книга, препоръчана ми от сестра ми с гръмкото заглавие "Любовта трае три години" на Фредерик Бегбеде, която честно казано не казва нищо ново, а повтаря доста стари клишета и всеизвестни факти относно семейния живот и връзките изобщо. Работата е там, че човек знае тези неща, но тайничко се надява те да подминат неговата връзка и нещата между него и половинката му да протекат по друг начин. И аз така смятах, но напоследък все повече се убеждавам, че спасение няма. Колкото и усилия да хвърлиш в една връзка, колкото и да се стараеш да си интересен, забавен, оригинален, нежен, грижовен и изобщо колкото повече се стараеш да бъдеш перфектен за своята половинка, толкова тя се отегчава по-бързо от теб. И най-вероятно накрая всичко свършва ужасно безславно. Не искам така! Не искам всичко, за което съм се борила близо година и отгоре да се сгромоляса така бързо! Не искам да е истина, това, че рано или късно романтиката ще изчезне, само защото съм му позволила да ме опознае. Не може човек цял живот да се прави на тайнствен и недостъпен само за да поддържа интереса на другия! Не може!!! Не може да е истина, че всичко свършва! Не и между нас!
Защото аз не съм приключила, има толкова много неща, които искам да науча за теб, да опитам да правя с теб, толкова много въпроси, които да ти задам, толкова много сутрини, в които да се събудя до теб, толкова много... любов. Не е свършило, не може... не искам...

Стачката

Отдавна исках да напиша нещо за стачката на учителите. Прекалено отдавна, толкова отдавна, че вече мислите ми по темата, започнаха да събират прах и сега са ми малко изветрели. Но ще го кажа с две думи : Свалям шапка не всички учители, които се вдигнаха, без страх от това да загубят, макар и зле платената, си работа. Евала им, че не само стояха и се оплакваха, като всички нас, останалите, а защитиха правата си с всички сили, макар и останалата част задръстени и озлобени граждани да бяха твърдо срещу тях и да ги оплюваха, да им се подиграваха на "наглостта" всеки божи ден. Макар онази шопкиня, по случайност преподавателка в университета ми, да смята, че шофьорите на автобуси, заслужават по-висока заплата от учителите, защото в София всичко е криво и всичко е наопаки, аз съм с двете ръце "ЗА" и ги подкрепям напълно. Въпреки че всичко вече приключи и то доста трагично, въпреки че подигравката с учителите да беше пълна, смятам, че това, което те направиха не го може всеки и заслужава огромно уважение. Защото който иска промяна, трябва да се бори за нея, кой както може...

Оплаквация

Отдавна знаех, че трябва да стане така. Знаех, че трябва да си тръгна все някога от вкъщи и за отида да уча някъде, но никога не съм вярвала в това. Просто знаех, че така трябва и го направих точно за това, защото така трябваше. Не мислих, не пресмятах, защото от това щеше да стане само по-зле. Сега съм там, правя това, което трябва за да съм доволна от себе си и в същото време съм адски нещастна. "Ще свикнеш!", ми казват дълбокомислено всички, но дали наистина е така? Пък и какво да ми кажат хората, нали аз сама си го избрах. Никога не съм очаквала, че ще оставя толкова любими хора зад гърба си. АЗ!!! Най-антисоциалния тип на света. Толкова хора, които да искат да ме видят, като се връщам, които да ми се обаждат, да мислят за мен... а аз ги оставих. Ами сестра ми? Винаги съм знаела, че някой ден ще се разделим, но никога не съм вярвала, че този ден ще дойде. И как да свикна там, като не мога да живея с хора, които мислят коренно различно от мен, а единствените ми съмишленици са си тук? Не искам и не мога повече така. Вижда ми се адски безмислено, ужасно мазохистично. Дано да е вярно, дано да свикна, защото ми писна все да съм мрачна, все да ми е тъжно и все да плача. А мина цял месец и нещо отгоре... Ами Борьо? Той ми е единствената причина, за да не пукна в София,а дори не ни остава време да се виждаме, въпреки, че сме в един и същи град. Жалка работа. Не ми се мисли, ако го загубя, какво ще правя... Остават ми само моментите когато се прибирам вкъщи, тогава почти всичко е наред, само да можех да открадна още малко времее...