Не дай си Боже да си помисля, че нещо ще се оправи и всичко се сгромолясва с такава бързина, че дори не мога да реагирам адекватно. Ето например в сряда беше ужасно дълъг и изтощителен ден, и когато най-после излизах през вратите на училище си позволих да се усмихна на слънчевото време и на това, че за днес се свърши и за малко да ме смаже кола. И то на пешеходна пътека!!!
Доста наивно смятах, че тази година ще е по-лека, нали съм дванайсти клас, но се оказа точно обратното... Липсват ми контактите с хора, липсва ми смях и разговори за нещо различно от задачи и курсове... и закачките на хлапето ми липсват, признавам си. Тъпо ми е, че точно последната година се отдалечихме така, въпреки, че трябваше да е обратното.
Нищо не се развива според плановете ми и това ме дразни адски много. А аз имах такива планове за тази година, какво толкова щеше да стане ако поне този път нещата се бяха развили по моя начин?! Искам да говоря с някого до 3 часа сутринта, след което сутринта да отида полу-заспала на училище и да продължим разговора с този някой, без другите да знаят за какво става дума... толкова искам нещата да не се бяха случили по този начин.
Пак трябва да се приспособявам към всичко ново, но с тази разлика, че вече няма за какво спасително нещо да си мисля през деня, докато чакам да свършат глупостите. И все пак силно се надявам нещо да се промени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар