... в отношенията си с хората. Или пък те грешат?! Дали е възможно проблемът да не е в мен, а в тях? Съмнявам се. Значи все пак грешката съм аз.
Този път ще играя по правилата и ще играя до край, за да видя какво ще стане. Измислих си тактика на хладно безразличие и я следвам, докато не реша, къде ми е грешката. Но ми е трудно да мисля.
Мисленето ме забива само в мрачни емоции, които вече отдавна са дотегнали на всички около мен. Дори започнаха да правят впечатление и на родителите ми. Искам да избягам от мрачната, мълчалива сянка, която ми се лепва винаги, когато й се отдаде случай. Всъщност въобще не съм мрачна и мълчалива, но мислите ме правят такава. А аз не мога да спра да мисля задълго... за това и не мога да бъда себе си задълго.
Дали наистина всичко обратно на това, което съм правила до сега е правилното? Мисля да опитам, просто защото е последната ми възможност. Оттам натакък... после ще му мисля.
Искам да съм глупава и да не мисля - за нищо. Искам да карам по инерция и да не се замислям за последствията, да вярвам, че винаги постъпките ми са най-правилните решения. Иска ми се да не бях толкова наивна, или поне другите да не бяха такива лицемери.
Защо хората могат да уважават само твърдите, безкомпромисни егоисти? Хората са глупаци (колкото и наивно да звучи), щом уважават само тези, които ги тъпчат и заплашват. Наистина е глупаво.
Ще продължавам да се правя на безразлична докато не свърши играта (ако някога изобщо свърши). Опитах по своя начин, но не стана. Явно аз съм с грешка. Хората са такива глупаци...
"If you want to be rich
You`ve got to be a bitch."
Няма коментари:
Публикуване на коментар