Седя и чакам...
(напоследък взе да ми се случва доста често)
Чакам да видя едно малко прозорче в долния десен ъгъл на монитора и всеки път при появата му, сякаш кръвта ми прави по една скоростна обиколка по артериите. Това прозорче се е превърнало в смисъл на дните ми, от надигането сутрин, през излизането на този студ навън, "избутването" на болезнено влачещите се часове, до сгромолясването вкъщи. И тогава сядам и чакам. Правя се, че се занимавам с куп други глупости, че съм много заета и съсредоточена, а погледа ми все в липсващото прозорче с физиономийката.
И сега чакам и започва да ме обзема паника, че нещо не е както трябва и няма да видя тази вечер прозорчето. А тази вечер е последна - от утре ад, та чак до понеделник. Имам чувството, че ако не го видя сякаш изведнъж някой ми е изгасил лампата. Ето го! Оххх фалшива тревога...
Не се замислям вече много как изглежда отстрани, знам само, че ми е нужно, че не мога без тази единствена "дрога", която ми остана. Освен това имам чувството, че и нея няма да имам още за дълго. Самотно ми е, а и не само на мен. Напоследък всички това ми споделят - колко са самотни и така ми се иска да направя нещо по въпроса, но знам, че нищо няма да излезе. Забелязала съм, че винаги се ентусиазирам едва ли не да спася света, правя всичко възможно да стане, а накрая се оказва, че света май сам не иска да бъде спасен. А като знам само колко много мога да дам и как не ми се ще точно те да са самотни. Имам нужда и от една прегръдка, просто ей така да се сгуша в някого и да не мърдам с часове. Какво не бих дала за подобно нещо, дори и да не е от него. И пак прозорчето, и пак не е той.. а става късно. Май ще си остана с чакането и с мисълта за прегръдката, но и тя не е лоша алтернатива.
Нее, ще почакам още малко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар