Не аз, а любовта ми е с 3 диоптъра

Общо взето нищо не се е променило, просто аз се залъгвам, че е така. Вчера му казах само две думи и пак се улавям, че мисля за него...
А любовта е толкова сляпа, по-късогледа и от мен. Възможно ли е да знам, че не е за мен, да виждам, че не заслужава този култ, в който аз съм го издигнала и въпреки всичко да продължавам да го правя?! Както и да е, смятам, че е много тъпо и изобщо не си заслужава усилията. Все пак няма да се дам да ме използват я...
И същевременно съм сляпа за другите, само той ми е в главата и за какво? Та той няма дори две мозъчни клетки, поне компания да си правят, не се държи и особено внимателно с мен. Всъщност аз някакъв вид мазохизъм ли развивам???
Отчаях се, като се замислих с колко момчета съм заобиколена (на даскало, курсовете) и все съм сама. Явно съм отчайващо непоносим случай, щом съм я докарала до там...
И пак се разболях, за 3 път тази зима, представям си ако беше по-студена какво чудо щеше да бъде. Но нямаше как иначе да стане като не искаха да ни пуснат грипна ваканция - сега те да ми бухат гадната кашлица!
Мъчно ми е. Мъчно ми е за лятото, за изминалите 5 години, за отношенията ни преди два месеца. Ужас, колко беше хубаво само преди два месеца :( . Имам чувството, че оттогава са изминали години. Защо все се получава така, че накрая някой ме мрази?! Не разбирам...