Исках да напиша нов пост, но... май няма какво особено да кажа, нещата въобще не са се променили. Поне вече имам рокля за бала, което ми спестява едно главоболие. Да живее майка ми!
Това, което ме изненадва напоследък е всъщност прозрението, че още не ми е минало от това с хлапето. Чак на мен взе да ми писва... просто имам нужда явно от нещо ново, което да ме накара да го забравя, но това новото така и не се появява, да му се не види.
Вече половин месец, а да не е и повече чета "За кого бие камбаната" и още не мога да я прочета, просто вечер заспивам на момента от недоспиване и въобще не мога да напредна. Не е лоша книга, ще ми се най-накрая да успея да се снабдя със "Старецът и морето", толкова хубави неща съм чувала за нея, че няма как да не ми е любопитно.
Хрумна ми нова идея да раздвижа малко нещата в компанията от училище. С Бела сме си обещали да се захванем здраво този път и наистина да направим "Туистър", който в последствие се надявам да спомогне за събирането на двамата приятели :Р Кой знае. Пък и на тая игра залагам, до голяма степен, да върне старите ни отношения, макар, че доста се разочаровах от тия хора (или поне от някои от тях).
Иначе все така - логаритми, функции, цветни задачи...до побъркване, доспивам си в даскало, после за малко на кафе и отново... гади ми се от всичко това.
Боже, дори пиша едни и същи неща в последно време. Сякаш съм зациклила, като стара развалена грамофонна плоча. Всъщност сама не мога да си се начудя на оптимизма понякога, не разбрах кога станах такава, кога се промених толкова, но не е лошо като за начало, просто след поредното разочарование ударът е по-голям, но какво толкова и това ще се преживее.
Искам да завърша с нещо оптимистично все пак нали към това се стремя. Утре е 8-ми март, честит празник на всички жени, заслужаваме си поне един ден в годината да се радваме, че сме жени!
Няма коментари:
Публикуване на коментар