Тъжно ми е, адски ми е тъжно и никак не ми се тръгва. Ама никак. Вече няма грам причина, заради която да си струва да зарежа дома и да отида в град, който мразя. Нямам нито една малка причина, която да ме кара да вярвам, че ще бъде по-хубаво, отколкото си мисля. Нямам си нищо. Чувствам се, все едно отивам на война, а няма нещо, което да ме плаши повече от войните. В последните дни нервите ми са опънати до припадък, сякаш не съм аз, а само изпълнявам, това което ми се каже. Като външната обвивка на себе си съм. И все чакам телефона ми да звънне... Толкова много имам нужда от подкрепата му сега, когато всичко върви нагоре с главата, но никога не я получавам. А какво друго можеш да искаш от една връзка освен подкрепа? Може да съм бебе, може и да съм слаба, просто съм такава и ми се иска да има някой, който да ме успокои в момента. Но този някой, явно не мисли така. Явно иска от мен да съм силна, а аз не съм. Поне щом става въпрос за местене далеч от вкъщи, далеч от Търново.
Сигурно доста време няма да пиша, ще пиша все по-рядко и така, но възнамерявам да си запазя блога, а ако се намери компютър, от който да пиша - още по-добре, просто нищо не е сигурно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар