заглавие: Заглавие

Господи, дари ме със спокойствието да приема нещата, които не мога да променя, със смелостта да променя нещата, които мога, и с мъдростта винаги да правя разлика между двете.


Като типичен овен така и не се научих на спокойствие, нито пък да приемам нещата такива каквито са. Искам да изкопая всичко, да го обърна нагоре с краката, да го разтреса, да го реша, да го поправя, да го излекувам, да го свърша за да може всички да са щастливи. За да не е "не е честноо" никога повече. За да няма сърдити физиономии никога повече.
Чистата статистика обаче показва, че рядко имам успех. "Коет си тъй, тъй сийй" и понякога нищо не може да се направи. И трябва някакси  да свикна с това. Не всичко зависи от мен, и не всяко нещо чака аз да дойда и да реша проблемите. Не съм Супермен, даже не съм и Батман, абе даже и Робин не съм... аз съм си просто някакъв си човек и явно не е било писано. И нито аз, нито Бойко сме хората, които можем да го напишем. За жалост. Баси, поне Бойко да можеше...
П.С. Напоследък ми е гига-криво, че блогът понякога няма по нито едно посещение на ден. Разбирам да съм скучна, ама чак пък толкоз? 
И все пак:

П.С.2. Плашещото е, че от целият списък (като изключим чаят, защото го мразя) си набавям само музиката в необходимите количества. Шейм он ми, трябва да се поработи по въпроса!

Значии...

Не мога да разбера защо трябва да уча супер много, за да мога след време да изкарвам купища пари, които ще ми позволят да си стоя и да почивам, като мога тутакси да ида да си пия биричката? Why wait?

Търси се!

лицето: Мартин Борисов
години: > или = 23
ръст: 193cm
коса: руса
очи: сиви
телосложение: нормално (на плувец или баскетболист)
отличителни белези: флешове или всякъкв пиърсинг върши работа
По възможност да е умен, зрял и най-важното - глух!
 Ако видите някъде това лице, кажете му незабавно да ми се обади, че от 23 години го търся!

П.С. Не е задължително да изглежда като пича на снимката, но всяка прилика с реалното лице е предимство.

Списъци-мисъци

Напоследък си правя списъци за всичко - от нормални неща като списъци за покупки, до съвсем ненормални като това да си записвам да не забравя да си изпиля счупения нокът. Изводът е, че или остарявам или мозъкът ми е зает само с простотии... Като например в момента докато си стоя и си подпирам главата тежко тежко, опитвайки се да не проспя лекциите по "Сеизмична оценка и усилване на сградии ииии... бла бла нещо-си-такова". Как да не заспя, като самото име на предмета звучи гига скучно. В главата ми се въртят две песни, които не слизат от плейъра ми тия дни - и двете смесица между реге и още нещо. Явно съм в реге периода си.
Нищо не виждам, от това, което се проектира на бялата дъска - нищо необичайно за мен и хипер кьоравите ми очи, проблема е, че вече и не дочувам съвсем (както казва Денис от АХАТ - "Говори ми силно, стар рокаджия съм по дяволите"). Не знам проблемът в силната музика, която слушам ли е, или в това че хората говорят все по-тихо, все едно пестят сили за някакво по-значимо действие. Най-интересното събитие в стаята е предизвикано от един колега, който се мъчи да гледа нещо през два чифта очила. Най-страшното е, че май му се получава. Милия. Явно всички сме прогресиращо кьорави.
През почивката в паузата между две прозявания питам колегите (ей така да раздвижа обстановката) какво биха направили, ако знаеха със сигурност, че през 2012 ще е краят на света. Шок и ужасТ. Все едно ги питам кой е 10-тият президент на САЩ (между другото е някакъв Джон Тейлър, току що проверих за всеки случай). Ебаси скучните хора, отказвам се. Винаги оставам неразбрана. Затова пък аз се замислих горещо в оставащите минути от обясненията за стоманобетонови кожуси на колони. И ето какъв списък си направих:
1. Първата ми работа е да напусна ВИАС - моето най-голямо разочарование и най-голям консуматор на свободно време, и да си се върна в Търново.
2. Ще си направя екскурзията, за която цял живот мечтая - до Бора Бора или в краен случай до Куба, където ще се оженя за абсолютно random guy ей така за спорта - да се видя в бяла рокля, боса ... просто за да ми се случи нещо романтично в тоя тъп живот!
3. Тъй като ще е настанал хаос по магазините - кражби, разпродажби, а-у, силно се надявам да успея да се снабдя със страхотни мебели, с които да обзаведа каквото и да е (дори и кашон), за да може дори и за пет минути най-накрая да се изпълни мечтата ми да бъда архитект. Само за пет минути!
4. Това е глупаво, но няма как - ще се изруся. Just to feel по-добре. Винаги съм го искала... :)
И стигнах дотук... Всички наскачаха и засъбираха нещата си, което е сигурен сигнал, че най-накрая е време да си ходим. Нааайс! И все пак нещо не съм доволна от списъка ми. Звучи ми по-повърхностен отколкото ми се искаше... А вие какво бихте направили, ако знаехте, че идва краят на света?

IKEA day!

С такъв боен вик посрещнах тъмното студено утро на 7.10.2011г. Ден като ден. И не съвсем.. защото е IKEA day!
Всеки, който ме познава знае какъв маниак съм на тема архитектура и интериорен дизайн. А само аз си знам, колко влюбена съм напоследък в шведския интериор. Даже тук неведнъж съм показвала някои много добри неща (например : Малко, но сладко; Малък апартамент в Швеция). Следователно е напълно в реда на нещата да харесвам IKEA - най-известната верига шведски мебели. И е точно така! Денят, в който разбрах, че на Околовръстното започват да строят магазин от веригата, си беше малък личен празник.
Та вчера бях на път да припадна от вълнение, в момента, когато се озовах пред гигантската синя стоманена сграда. Естествено си я щракнах за спомен :)

Между другото бях много приятно изненадана колко лесно се стига от Студентски град ( с автобуси 69 и 123), които буквално те спират пред вратите на магазина. Кеф! Леко притеснително е само, че минават едва на половин час, но това не е толкова важно откак има Виртуално табло за градския транспорт.
Трудна беше само ориентацията как да влезе човек ако не е с кола и не му се налага да минава през паркинга.
Интересното е, че се качваш първо на втория етаж, където е мебелния салон и чак тогава можеш да слезеш на долния, където е складът за мебели. Организацията беше доста странна, но и мега забавна. Първо се качваш в мостреният салон - едно огромно помещение, в което са организирани малки подобия на стаи и апартаментчета, обзаведени и декорирани с мебели и аксесоари на IKEA (btw това беше любимата ми част от магазина). Разрешено ти е да пипаш мебелите, да стоиш до тях, върху тях, под тях, отваряш и затваряш каквото и колкото пъти ти кефне, изобщо разкош! През десет метра има кътове с малки брошурки, моливчета и хартиени ролетки, с които да си измериш и запишеш харесаните мебели. Налага се, понеже после сам трябва да ходиш да си ги търсиш в складовата част. Звучи тъпо, но това е може би най-забавната част от пазаруването.
Най-голямо впечатление ми направиха малките апартаментчета, в които си имаше всичко (дори бебешки дрешки в гардеробчето на детската стая, в случай, че някой го отвори). Там добиваш пълна представа как биха изглеждали мебелите в истински интериор и е ужасно уютно и приятно - сякаш това си е твоята къща.
Целият път беше маркиран със стрелки, които те водят за да не се загубиш, а освен това на брошурите имаше и карта на магазина, такава, каквато и на гигантски табла на всеки две крачки. В края на етажа си има дори и ресторант, в който да хапнеш, понеже обиколката никак не е кратка. На долният етаж се помещават складовете за декорации и складът за мебели. От този за декорации си взех страхотно огледало и куп други дреболии, без да казвам още колко неща си харесах. Приятна беше и изненадата от отношението на персонала - хората, които стояха зад бюрата за информация - държаха се много мило и отговаряха на всякакви въпроси.
И нещо офтопик ( съвет за строителни инженери ) : Покривната конструкция на IKEA е напълно видима от мострения салон, което си е учебник по стоманени конструкции в чист вид. За това посветихме и голяма част от зяпането на нея :)
Интересното е, че преди да тръгнем за натам, много хора се опитаха да ме предупредят, че поради големите ми очаквания, може да остана доста разочарована, но напротив - тръгнах си крайно Очарована :)

Остаряваме бавно, неусетно почти

За пръв път тази есен се почувствах стара. Не като възрастна, не и като стара-стара, а така сякаш възрастта ми ме е изпреварила и дори не ми е дала знак, че ме връхлита. Всичко започна естествено с есента, защо естествено ли? Защото тя е главният виновник за всички лоши събития в главата ми. Тя е като една агонично дълга и същевременно тиха и неминуема смърт на лятото - ставаш свидетел на всяка нейна жертва-листо и въпреки това нищо не можеш да направиш освен да гледаш безучастно (не че не ми е хрумвало да събирам листата и да ги лепя обратно с лепило, но нещо ми подсказва, че това няма да свърши добре). Та всяка есен ме налягат меланхолични и депресантски мисли - неспасяемо е! Те от своя страна доведоха до размисли за това, че вече съм на 23 (гоня 24), тази година официално завършвам и живот и здраве другото лято ще съм на "пазара" на труда (в кавички, защото пазар принципно е място, където се предлага нещо, а не където три години чакаш да ти го намерят това нещо, през което време живееш със 180лв). И понеже гледам да избягвам тези мисли направо се прехвърлих към "Ама кога по дяволите станах на 23 и защо никой не ми е казал, а аз все още си мисля, че съм на 19!". Да, наистина, мисля, че една година е твърде малко време човек да осмисли възрастта си. Тъкмо свикнах с мисълта, че вече не съм на 21, а на 22, това ще рече голям човек и ей го на - 23! Ама чакай сега, не може така! Ами 19-те? Ами детската ми мечта да бъда архитект? А тази да съм най-добрата жена-барабанист за всички времена? А кога ще се науча да карам скейтборд? Вече съм стара за това!???? А защо след като вече съм надраснала това, някой не го е казал на мозъкът ми? Защо все още в книжарниците се залепям за книжките за Пепеляшка с рокли-стикери, които да лепиш по страниците (по наше време нямаше такива!!!). И това "наше време" - преди чувах родителите ми да го казват, преди, когато беше нашето време...
Наистина 4 години не са нищо, но на тази възраст пропастта е голяма между надъхан 19-годишен първокурсник и 23-годишен бъдещ безработен инженер. Мисля, че за това ми настроение е виновна и новата ми съквартирантка - първокурсничка с целият си ентусиазъм за всичко.
Имах и един период в края на август, през който си мислех, че истински важните за мен неща ми се изплъзват и че ако сега не направя нещо, ще съжалявам цял живот, та доста си натроших главата, но слава Богу мина ми, докато тази песен не ми напомни отново за това. Но пък все още съм само на 23...

Love Me If You Dare...

Тази комедия/драма е останала в съзнанието ми като най-страхотният филм, който съм гледала някога и дори ме е страх да го изгледам отново за да не се окаже поредното разочарование. Историята е страхотна, за актьорите да не говорим (Марион Котияр ми е супер любима актриса още от "Такси" и "A Good Year"), но това което най-много ми харесва е краят на историята. Защото това НЕ Е поредната холивудска захаросана история. Това е животът такъв какъвто е, и това е цената, която трябва да се заплати, ако не спрем с игрите навреме..

Страхотен филм, горещо го препоръчвам!

Вертикалните градини на Патрик Бланк

Отдавна съм привърженик на така нареченото "зелено строителство", макар и все още да не е съвсем известно какво точно включва то и само да се спекулира с термина. Скоро попаднах на една статия със снимки на сгради, чиито фасади бяха изцяло покрити с различна растителност - съвсем като онези стари къщи обрасли в бръшлян, но в някакъв по-модерен и по-естетичен прочит. И се поразрових по въпроса...

Основоположник на тази техника е френският ботаник Патрик Бланк. Роден през 1953г., той е специализирал растения от субтропичните гори. Както си личи от снимката, е изключително ексцентричен човек - обожава да носи зелени дрехи с флорални принтове, има дълга до раменете зелена коса и както споменават журналистите за него - дори телефонът му е зелен.

Идеята за вертикалните градини се основава на принципа за отглеждане на растения без необходимост от почва. Конструкцията е сравнително проста - върху стената се монтира стоманена рамка към която е прикрепена плоча от PVC с дебелина 10mm. Към плочата със скоби са

захванати три пласта от изкуствен филц, който имитира скални мъхове и служи за опора на корените на растенията

. Изгражда се и система от тръби, която да подхранва растенията с воден разтвор на минерали. Този разтвор се пропива във филца и по гравитационен път слиза надолу по стената. Корените на растенията приемат необходимите им вещества, а излишната вода се събира от канавки в долната част на стената и се вкарва отново в мрежата. Така системата е напълно затворена.Растенията се избират спрямо количеството топлина и светлина. За проектите си в затворени пространства Бланк избира предимно тропически видове, за които е невъзможно да виреят на открито.Сред по-известните проекти на френският ботаник са Fondation Cartier в Париж, аквариумът в Генуа, френското посолство в Ню Делхи, Melbourne Central Shopping Centre, Pont Max Juvénal във Франция.

Източници: Patrick Blanc

Vertical garden Patrick Blanc

Големи хора = големи проблеми

Тъпо ми е някак. Днес тъпотиите направо валят от небето една след друга, а дори няма на кого да се оплаче човек. МрЪн. Хората са мега заети, мега работливи, само аз имам време за всички и за техните проблеми. Не помня откога не съм попадала в това настроение на желание за пълна социална изолираност, обаче сега съм вътре с двата крака. Да няма на кого да кажеш, че мразиш новата си тъпа и адски къса прическа, понеже всички са заети да се правят на заети. Да няма на кого да се оплачеш, че си заточен като кучегледач за две седмици, без право на избор, защото това са маловажни работи и сериозните хора не ги засяга, ама изобщен!
Защото всички трябва да говорим как няма работа, как няма пари, колко е гадна поредната икономическа криза, да пуфтим и да се правим на сериозни. Понеже искаме да се покажем, че вече сме големи хора, с голеееми проблеми. И понеже сме големи назоваваме всичко с името "работа" дори толкова тъпи процеси като миене на чинии и разчистване на дивотиите вкъщи само за да си придаваме важност, ама как иначе! Аман от големи хора, с големи проблеми, които нямат време да ме изслушат, когато просто искам да им кажа, че не се чувствам добре. А вчера ги имах за едни от най-важните хора в живота си... Ай сиктир от тука!

Телефонните премеждия на един инженер

Проклинам деня, в който ми дойде идеята да си купя нов телефон!
Лошото е, че и да го кълна и да не го кълна, старото ми Сони чукна 5 години и няма накъде - трябва да се сменя. Батерията ми пада доста по-бързо отпреди, особено с моите едночасови тиради по телефона, а и копчетата вече не са първа младост. Та си викам : време е за промяна! И задуха вятъра на промяната...
Баси тоя вятър! Тук е необходимо да обясня за хората, които не ме познават особено, че като всяка жена винаги съм си падала по сравнително лъскави (тоест скъпи, а не лъщящи, блякс) неща. Та трескаво отворих два-три сайта и след като последователно се влюбвах в и разлюбвах почти всички телефони Sony Ericsson XPERIA и по-новите модели на HTC тотално се бях отказала да се занимавам със смартфони, поне докато не събера крупната сума от 1000лв и не я прежаля за нещо толкова тъпо, като телефон.
Дотук добре, но не щеш ли попаднах на Vivaz Pro който ми е стара любов, и като видях доста свалената му цена спрямо миналата година си казах: "Тоя ще да е!"
Да, ама не. Оказа се, че понеже телефона е "стар" (от 2010), го няма почти никъде - тоест само в 12 магазина Германос от 140 такива в цяла България. Найс! И не мога нито да го видя на живо, нито да му погаля страхотната клавиатура - нищо!!! Не и ако не обещая да си го купя. А как да знам дали искам да го купя, като не мога да го видя? Въобще омагьосана тъпня. След дълги увещавания от страна на една мацка в Германос, че Симбиън е ебаси тъпата операционна система (което аз вече знаех, ама какво да се прави, Vivaz-а си беше твърде хубав) решавам, че не ми трябва телефон със Symbian, а ще се хвърлям на дълбокото с Android. ХубусТ! В последствие заключих, че Wildfire S е новата ми любов и толкоз! Пък и беше доста евтин като за смартфон - въобще идеалка! За щастие той не се класифицираше като "стар" телефон та успях да го зърна и дори да го пипна, представете си! Беше любов от пръв поглед! Втурвам се още на другия ден в магазина с бясна скорост, дори успяват да ми намерят черния вариант на HTC-то, което си е ехееее и вече усещам как ще си го разцъквам цяла вечер, когато от продавачката идва ужасяващото: "Обаче трябва да ви предупредя нещо!". И се изля една тирада относно тъпия Android, който видиш ли (доколкото разбрах)си се ъпгрейдва, когато и както му скимне и ако нямаш тарифен план с нет, направо жална ти майка. Доплака ми се, честно!
Отивам удърно бързо до МенТел да се договорим за някакъв нет и те ми сервират смешката, че срещу "скромните" 15лв. (та тя цялата ми такса е 10лв!)на месец имам право на 500Mb o_O ?!?!?!?! При положение, че при Globul за пет лева допълнително към който и да е тарифен план получаваш неограничен Интернет! Комици!
Та наведох жално главата, и си се прибрах без Wildfire вкъщи... и не ща да виждам смартфони или какви да е фони, докато не си осмислят цените тия смешници.

Анкета!

След един толкова сериозен пост като предишния, реших да пусна нещо мега различно и ужасно несериозно. Това по-надолу са жените, на които ако поне малко приличах нямаше изобщо да имам нужда от образование :P От чисто любопитство ви питам, коя ви е фаворитка, понеже аз честно казано май не мога да кажа.

Братя, кога изпростяхте толкова??

Точно вчера попаднах на този линк и останах силно потресена. Ако го отворите, моля обърнете внимание на малоумните коментари, понеже точно те са тези, които най-много спомогнаха за потреса ми.

Седя си аз невинно, възпитана да уважавам всички хора, които правят нещо значимо в живота си, научена в училище, че хората, дали свободата си, дори за такава кирлива държава като нашата, заслужават не само почит, а всеки ден по пет пъти да им целуваме краката, понеже ако не бяха те, сега цяла София, а не само центъра й (и по-зле - не само София) щеше да е озвучена от гърмелите идващи от джамиите и чак не ми се помисля какво още...

И тук идва един паметник - грозен-негрозен не смея да кажа, защото не намирам себе си достатъчно компетентна на тема скулптура, но все пак паметник! Руски - руски, хубаво. Вярно, че в историята има леки бели петна относно мотивите на Русия да тръгне да ни освобождава - отново не смея да се бъркам с моето инженерно образование. Но кое е важното - хиляди невинни руснаци, без значение от мотиви, желания, обещания и т.н. са умрели грозно - разрязани, разпарчетосани, разстреляни, заклани за да може днес Николета Лозанова (извинявам се, НиЛо ?!) да си вее свободния, препържен от солариум, задник по родните поп(?!)- фолк канали и за да може такива идиоти, като тези, които са написали коментарите, да си пишат тъпите мненийца на велики разбирачи от паметници. Да твърдят, че паметника, видиш ли, бил толкова грозен, че ако се омаже в боя, така че да заприлича на редица американски комиксови герои, ще стане просто супер! Хубаво, грозен е, но в други ден ще решат, че и Левски е бил грозен и ще почнат да го разкрасяват по портретите в училищата и музеите.

Но кога народът изпростя толкова? Кога от една от най-образованите нации се превърнахме в турбочалгари?

За всичко виня поколението на моите родители (без моите родители естествено). След всички тези години комунизъм се е получил ефектът на хипитата. Тоест след многото войни, в които е участвала Америка, се е родила хипи вълната - в пълен противовес на предишните поколения. Така и при нас - след като израстват по време на дисциплинирания, тираничен комунизъм, чавдарчетата и какви-бяха-другите-не-помня създават чалга течението (дааа един от създателите - Тошко Тодоров е набор на баща ми), забравят морала, дисциплината, явно и мозъкът си само и само да затрият всичко, напомнящо им за социализма. Възпитават децата си в духа на "Бял мерцедес ме преследва в живота" и "Води ме в някоя квартална кръчма" и после аз очаквам от тия промити мозъци някакво чувство за национална принадлежност. Ама не може! Това е толкова соц!

Мога само да бъда благодарна, че не съм живяла преди 130 и отгоре години, че не съм прекарала живота си в умуване как да спася тая тъпата държава, да умра за нея, да ми построят грозен паметник, за да може пикливите тийнейджъри да ми пръскат физиономията със спрейове.

Ще емигрирам!

Зациклих. От известно време се чувствам адски изморена, от постоянно писане на курсови и повече нямам сили да правя още курсови и все си губя времето в циклене. Но в резултат на това циклене, изоставам с курсовите и следователно нямам никакво време да си почина. Порочен кръг! Издивявам! За пореден път завиждам на хората, които могат да се разхождат съвсем сами, без да им пука от нищо. Точно в момента имам нужда от това, но тъпите ми предразсъдъци ме спъват.

Не съм си представяла, че може да съществува чак толкова сиво ежедневие. Толкова е сиво, че чак трябва да се измисли нова дума за това сиво. Дори нямам какво да кажа... а ми се говори. Изчерпах се да говоря на стените и на хора които все се крият, мълчат и бягат. В днешно време няма един човек с когото да може да се говори за смислени работи. Един човек!

Толкова откачих от скука, че взеха да ми се привиждат хора по улицата - вчера се припознах в един познат три пъти. Пълно хахо...

Започнах да се давя в спомени. Заседнали са ми като буца в гърлото и ме давят всеки път като се сетя колко са хубави. А не трябваше да става така - лято е! Аз обичам лято!

Как може да съм толкова скучна и никога да не съм пушила трева или да съм пробвала кока? Баси, това трябва да се коригира в кратки срокове. Даже Владислав е пушил трева! Толкова ми е скучно, че дори и да си забия молив в слепоочието, няма да ми направи впечатление. Баси, толкова ми е скучно, че трябва да напиша песен за това, колко ми е скучно....

Футболни бисери

Сигурно вече сте разбрали за футболният гений, с когото живея, тоест за моята умна съквартирантка. Не мога да не споделя тези гениални мисли, на които станах свидетел близките няколко дни. С "Тя" е отбелязана съквартирантката, а с "Той" гаджето й, което понякога не пада по-далеч от нея, щом става въпрос за бисери. Enjoy!

Тя: Той Чех не е англичанин, защо тогава играе в Манчестър (?!)

Той: Знаеш ли, че днес Иван Славков - Батето починал?
Тя: На Левски ли беше тоя?

Тя: Тия играят... не мога да ти кажа... хаотично ми бягат нещо...

Той: Не си спомням на кой мач, но в края второто полувреме бият ъглов удър, и вратарят на отбора, който го бие излиза от вратарското поле,бяга до вратата, скача и мушва топката във вратата.
Тя: А те видяха ли го?

Тя: Да ама вратарите не могат да вкарват голове и им е тъпо само да стоят на вратата!

Малко, но сладко

Преди няколко дни попаднах на този шведски апартамент и супер много ми хареса, но все не мога да намеря време да ви го покажа. Наистина е доста малък - 42m2, и се състои буквално само от една стая, която обаче е измислена така, че да не й липсва нищо. Преобладаващия бял цвят доста "отваря" помещението, а тухления барплот-трапезария според е страхотен акцент и едновременно преграда между кухнята и дневната. Единствено само "спалнята" е леко клаустрофобична според мен, но няма как при тези размери. Само бих сменила завесата към спалнята с плъзгаща се врата, например. Но като цяло мисля, че апартамента е страхотен - виждала съм къде къде по големи помещения, използвани непълноценно, което ги прави да изглеждат по-малки отколкото всъщност са. На вас харесва ли ви?















Източник: freshome

Този, който е казал, че мълчанието е злато, сигурно е бил най-самотния човек на света!

Водя безсловесна война на два фронта. Трудна е... Губя я... И на двата фронта...
Явно в днешно време хората така се справят с проблемите си. Не знаех... Аз не мога...
Не искам да загубя. Не е честно... Не отново...
Искам мир и толкоз! По възможност веднага... Толкова ли е трудно...
Аз ли съм единствения човек, който все още решава проблемите си с хората чрез говорене?
Не мога, съсипана съм, не искам да мълча!!!

P.S. И на двата фронта...

Бяс!

Имам способността да се обвързвам само със същества от нисш произход!
П.С. Ха, низш и нисш били дублетни форми :)

Солено

От няколко дни си мисля как искам това лято да обиколя някои от не толкова шумните и известни места по Северното Черноморие. Нещо като морска екскурзия - отсядаш в единия от градовете, а през деня посещаваш останалите. И по цял ден къпане, разходки, снимки, бири-мири, заоблени от солената вода камъни, подрънкващи мидички... а не разни руски и други позагорели, тлъсти турстки да те блъскат по твоя си тротоар в твоята си държава. Искам да видя Иракли, Карадере, Дуранкулак, страхотния плаж на Болата, крепостта на Калиакра и дворецът в Балчик, фарът в Шабла и дори Варвара. И ако само можех да взема със себе си един Olympus XZ-1, щеше да е просто Perfect!
Ето някоя снимка да запаля и вас:



Снимки: moreto.net

	ATB - ATB - Ecstasy (orginal Airplay .mp3
	Found at bee mp3 search engine

Etnies Izzy Grey/Green 8

Изобщо не мога да разбера човешката природа и това си е. Още от малка, независимо какво имам, все гледам в чуждата чиния. Помня как нашите ме разхождаха из старата част на Търново, бяха ми взели от ония супер модерни по това време бонбонки Bonibon, помните ли ги? И аз без да осъзная, че вече си имам, се зазяпах в едно хлапе, които нагъваше същите и си помислих колко искам и аз.
Това ми се случва напрекъснато - нещо, което е в чужди ръце ми се струва супер гига невероятно, великолепно, стане ли мое... Yeeehh, Lilyyyy. И така...
Ето пример - от месеци се заглеждам по чуждите кецове, ама така сериозно се заглеждам, като загорял тип след мацка с къса пола, и ги харесвах всичките. Най-накрая си избрах и едни от магазин и само дето не ги сънувах, нямах търпение да си ги купя. И ето ги - сега са си в нас, изглеждат по същия начин като в магазина, а аз не съм убедена дали не ми правят краката по-къси, дали не са прекалено обемни и ред други глупости. Иначе ако не си ги бях купила, щях да орева квартала за тях.
Но няма какво да се прави - чуждото си е чуждо и няма значение дали ще е блондинката с дълги крака, новото Ауди на съседа, или кецовете на онова хлапе, седнало на тротоара. Винаги ще бъде по-хубаво от нашето.

Малко лично

Онзи ден ходих да си харесвам кецове с една приятелка. Беше супер забавно, обиколихме всички готини магазини за кецове. Беше супер да се отделя за момент от тъпите си колеги, униформени с палто и шалче, за които да седнеш на тротоара и да пиеш бира означава, че си наркоман. А да си наркоман е най-гадното нещо на света, почти наравно гадно с това да си различен.
Но когато отидохме в Contrabаnda влязоха едни момченца със скейтове. Бяха на не повече от 15 години. Бяха облечени като мен - кецове, изтъркани дънки... Тогава се почувствах толкова стара, толкова далеч то това, което бях. И не ми хареса.
Отдавна знам, че този университет не е за мен. Тази суха математика не е за мен. Изобщо не си представях, че някой ден ще стигна до тук - да не избирам аз накъде да тръгна..
Напоследък живея изцяло на спомени. На спомените от гимназията. Директора на строителния си нямаше идея колко беше прав, че там ще изкараме най-хубавите и безгрижните си години.
И ето наближава още един рожден ден, в който не знам къде искам да бъда, нито какво точно празнувам. Уморих се да гоня хората, с които искам да бъда. Уморих се от чалга-кифленското си ежедневие...
Исках само едно нещо - да бъда с човек, с когото се наслаждаваме на всяка минута заедно. За когото това да нося кецове и да се обличам като 15 годишна е нещо хубаво. Човек, когото като погледна не мога да се сдържа да не се усмихна. Само това исках за рождения си ден. Исках да го прекарам със съвсем същите хора, с които случайно се събрах на 31-ви. И ако всички тези неща за "Тайната" са истина... ето казвам го на глас: ако има Господ нека прекарам добре поне един от 23-те си рождени дни. Просто искам да бъда със съвсем същите хора, с които бях на една маса в City Pub на Нова година!

Образцов дом

Когато видях тази къща се замислих защо не правят всички останали къщи като нея. Кой не би искал да живее на подобно място с подобна гледка? Естествено от обзавеждането има още какво да се желае, както и от съвсем неподходящите според мен метални парапети на стълбите, но все пак тази къща си остава къща-образец! Единствената информация, която намерих за нея е, че се намира в Южна Африка. Enjoy! Източник: the location corporation

Сънища

Онази нощ сънувах страхотен сън за реално съществуващ непознат човек. Беше толкова реален, толкова детайлен, че цял ден се чудих дали не е възможно наистина да се е случило докато съм сомнамбулствала през нощта. Тъпото беше, че се събудих от една от множествено повтарящите ми се аларми и като заспах отново той не продължи. А си го искам пак! Не може да дойде ей така, да ме подлъже, да ме погъделичка, да ми размъти мозъка и да си отиде. Просто не може. Сънищата не правят така, само мъжете го правят! И все пак ми се е случвало да сънувам истории, които да продължат след няколко дена, месеца или друг период. Сънувала съм еднакви места, най-често къщи, нощи подред. Защо този сън не се повтаря?
Снимка: B1nd1

Rock & Roll

Снимки: GalaxismaG; oO-Rein-Oo; pinkparis1233; Felilly; deftonius; sunshinethief; Cataclysm-X; DrCrawford; dorukseymen; oO-Rein-Oo

Открийте десетте разлики

God damn it, аз ли виждам двойно или това е един и същи човек? А на вас тези двамата не ви ли изглеждат еднакво?

Jeffrey Dean Morgan Javier Bardem

Архитект на психиатрична клиника

Не мога да остана безучастна, наистина не мога. Всеки, който чете този блог (да вие тримата, точно вие :)) много добре знае, че животът ми е тясно обвързан с архитектурата, въпреки, че се занимавам със съвсем други работи. И точно поради тази причина не мога да си мълча.
Ето за какво става дума. От месеци разглеждам един форум за архитекти и интериорни дизайнери, в който различни фирми и частни лица публикуват своите проекти. Става въпрос за този форум. Та напоследък съм леко обезпокоена накъде отива интериорния дизайн в България. Няма да споменавам факта, че ми прави ужасно грозно впечатление, как възрастни хора се дразнят и се хапят като 15 годишни тийнейджъри, но всъщност не това е най-ужасното в този сайт.
Няма да зачеквам и въпроса, че рядко минава интериор, без да има понеее един от тези столове по-известен като Panton chair.
Още по-смешното е, че този факт прави впечатление на не един или двама човека, които обаче веднага биват уругавани от вездесъщите архитекти от форума.
Но не, няма да говоря за тези неща. Друго искам да кажа. Тъй като нямам особен поглед върху работата архитектите в България и за нея мога да съдя от сайтовете, които разглеждам ежедневно, искрено се извинявам ако стана причина някой от тях да се почувства обиден по какъвто и да е начин.
Но моля ви, хора без грам въображение, престанете да "проектирате" домове за душевно болни, които вие напудрено наричате "минимализъм" и се замислете, че някой нещастен човечец, жертва на "модерната архитектура", трябва някой ден да нарече тези празни бели хамбари със самотно стърчащи столове свой дом. И ако все още не разбирате за какво говоря, ще плясна някоя и друга снимка за илюстрация.

Кой от вас би искал да живее в подобна бяла (или пази Боже черна) стая с един едничък диван, голи стени и ехо отекващо из целия апартамент? Кой от вас не иска просто да се прибере вкъщи, да си хвърли якето/сакото/шапката на неминималистичната си, но ужасно функционална и удобна закачалка, да стъпи на извънредно мекия си и неминималистичен килим, да хвърли някое дърво в топлата камина и от крайно неминималистичната му кухня да се разнася аромат на вкусна сготвена храна. Колко от вас искат да живеят в къща като тази

или дори като тази

Та моя призив е: Хора, проявете малко въображение! Престанете да се копирате един друг и да и се криете зад титлата архитект, с която да оправдавате всички свои не дотам осмислени проекти. Замислете се, че вие правите домове, а не чакални за лекарски кабинети. Имате най-хубавата професия на света, не я пропилявайте!

Любов като на филм

Много ми харесва как представят любовта във филмите. Винаги всичко става много бързо - за седмица-две, от пръв поглед, винаги е истинско. А хората са като извадени от нечии фантазии.
Момичето е русо, красиво, добро, невинно, съвършено.
Мъжът е не по-малко красив, здравеняк, едновременно супер отговорен (даже на моменти повече отколкото трябва), силен, смел, забележете и умен!, на всичкото отгоре способен да напише не само едно дълго писмо, а десетки такива.
И любовта им винаги е чиста и искрена...
Не, честно, къде сте виждали такива хора? А такава любов?
Най-отговорно заявявам, че ако Channing Tatum каже и две смислени думи, без сценарий, ще си изям бретона!

А ти гледаш ли за майката?

Вчера установих, че имам любовна връзка със сериала "How I met your mother". True story ви казвам! Той винаги ме чака вкъщи, да ме разсее като се чувствам зле, да запълни времето ми, докато чакам приятеля ми пък да намери време за мен. Винаги е забавен (е добре де, не винаги, 6-тия сезон е laaame!) и винаги ме кара да се чувствам добре. С две думи - it's AWESOMEEE! Определено една от най-добрите връзки, които някога съм имала :)

2011!

Честита нова година на всички ни! Нека бъде по-добра от старата :)
Изводът ми от изминалата година е, че ако не си дам някакви цели или стремежи в началото й, тя се заформя доста скучна и дори няма с какво да я запомня.
Преди няколко дена с един човек си обещахме да се променим - ако не до средата на тази година, то поне до края й. Тогава обаче не се сетих за нещата, които исках да променя в себе си, или поне не за истинските. Но тази вечер, след премеждията по заснежените улици и изключително любопитния филм "Яж, моли се и обичай", аз направих нов списък. Истински. И го написах на хартия дори :) И трябва да се опитам да го изпълня. Ако не тази година, то поне да започна отнякъде. Така че тържествено обещавам да опитам:
















1. Да спра да се самоопределям, чрез човекът, който е до мен и да спра да се пристрастявам към чуждата помощ.
2. Да намаля ужасяващия си страх от промени, който цял живот ми е пречил.
3. Да спра да говоря толкова много и да се науча да изслушвам хората, както те изслушват мен. Това със сигурност ще бъде трудно.
4. И едно от наай-трудните неща - да се науча на търпение.
Не знам дали ще се получи нещо от всичките тези обещания, но не боли да опитам да се променя, без да трябва да ходя до Бали (макар, че много искам). Щом архитект може да поиска да чете книги, значи няма невъзможни неща ;)