И моите мечти

Такаааа... и на мен ми стана скучно и реших да последвам примера на Carrera-та. В момента измислям кои точно мечти да запиша, така че не ме съдете строго:
1. Рано или късно да се махна от София - по възможност завършила, по възможност - архитектура. Скромно, нали! Но както и да е, сромността е за тези, които нямат други качества.
2. Да си намеря истинска, сериозна група, с която просто да свирим от време на време, не искам да ставаме известни, продаваме албуми и т.н. Просто репетиции... Толкова ли искам?!
3. Това е малко в същата насока, но - мечтая да се сдобия с истински барабани и да се науча да свиря на тях! Това е една от най-отдавнашните ми мечти, няма човек, който ми е близък и чиято глава да не съм надула с бръщолевене за това. Няма!
4. Да отида на истински рок концерт - което би трябвало да се случи това лято на 25 юли. Metallica, yeah!!! Стискайте палци да не се прецака нещо, че...
5. Също като CarrerS мечтая за хубава къща на морето, на Карибите например, по възможност аз да си я проектирам и декорирам. Друг да ми я смята...
6. Ииииии може би последно - винаги съм искала да прекарам цял месец лятото на мореее, ако не се получи това с къщата. Но не е лошо и двете да се сбъднат, няма да се сърдя! ;)
Това е всичко приятелиииии! Така де, за това се сещам сега, пък и всичките ми мечти, така като гледам,са свързани с едно и също - море и музика, така че няма смисъл да продължавам, предполагам всеки може да се сети за останалите... Тъй като не много хора останаха да ми четат блога (защо ли?! :Р) , а Carrera и Method-X вече минаха, ред е на bori0 да чуем какво мисли по въпроса...

Бира и шкем...пържени картофи

Ехааа, какви чудеса можели да вършат пържените картофи в комплект с няколко чашки Каменица! Отдавна не се бях чувствала толкова добре на софийска територия.
Добре, че е единствената ми свястна колежка, необзета от постоянната мания да учи, иначе щях да изтрещя досега поне 10 пъти.
Та точно с нея снощи си скалъпихме едно пиршество с гореспоменатите вкусотийки, и вафли и сладолед, въобще тържество за душата и корема!
Сега го раздавам малко творчески, мацам си едни ужасии, с надеждата най-после да се получи нещо добро, ама така като гледам...
Така де, лятото като че ли се живее тук, само да не бяха тия неспиращи контролни и проклетите пухчета, падащи от тополите и завлазявайки целия град. Не, сериозно, не се шегувам, от тях изглежда все едно непрестанно вали сняг, и то доста нахален сняг който ти влиза в стаята, очите, ушите, носът...

Поредната ретроспекция

Наистина колко бързо измина една година. Една толкова разнообразна, динамична, година на промените. Ето ме тук - в София, където за зло или за добро исках да уча, ето го Борьо - момчето, с което толкова дълго исках да бъда, ето ме мен - самостоятелна, работеща за бъдещето си. Всичко, което исках да ми се случи преди 12 месеца!
На 16-ти, ДАТАТА, лежах вечерта и си мислех колко са се променили нещата. Денят ми далеч не беше като миналата година. Нямаше го топлото лятно време, разходките из всичките паркове в града, кафенето в което ходихме, където лятото е толкова хубаво, сладоледа и най-вече нямаше го Борьо. За капак правих контролно по механика, всъщност нищо не направих на контролното по механика, карах упражнение от 9 сутринта до 4 следобяд, вечерях съвсем сама... с две думи пълна депресия. А имах такива страхотни планове за тази вечер. Радвам се, че поне успяхме да се събудим заедно, макар и да стана толкова бързо и за толкова малко.
Всеки Божи ден се чудя, дали постъпих правилно с избора си да дойда тук, дали наистина исках това, дали пък в Търново нямаше да ми е по-добре. И ли пък в Любен Каравелов. Дали ако бях избрала един от другите варианти, връзката ни щеше да върви по-добре, да се виждаме по-често, или пък да свърши още тогава...
За всеки случай аз се радвам, че не се оказах права и връзката ни се оказа доста по-сериозна, отколкото мислех, че може да бъде, преди да се съберем. И на не последно място, благодаря ти Владо, макар и доста рогат, понякога успяваш да правиш чудеса! :Р

Скоро ще стане 1 година

Хей, аз отново пиша в този блог! След 4 месеца! След 4 дълги, гадни и ужасно протяжни месеца! И най-странното е, че нищо не се е променило за толкова време. НИЩО! Освен, че връзката ми върви към главоломен провал... след всичкото ихкане и ахкане в началото... след цялото това щастие и от двете страни... след всичките надежди, които й възлагах. А като си помисля, че бях готова да жертвам образованието си за да бъдем заедно, чак ми се обръща стомахът. Миналото лято, само 3 месеца, мисля, след като "тръгнахме" аз сериозно мислех да пренебрегна фактът, че са ме приели в университетът, в който исках да вляза и да се запиша в не толкова елитния 2-ри вариант, само за да бъдем заедно! А около месец по-късно той ми каза просто ей така, че ако не ме бяха приели в София е щял да скъса с мен! И го каза без да му мигне окото, без дори да разбере, че "Е нали ни приеха и двамата" не звучи никак утешително.
Измина почти цяла година, през която аз си мислех, че съм щастлива, че съм намерила човека, с когото мога да се чувствам уверена и спокойна. Почти цяла година, в която и аз и той се мъчехме да се виждаме колкото се може по-често, въпреки натоварените графици в университетите и скапаните задръствания на още по-скапания град. Правихме компромиси с ученето, отлагахме курсовите работи за утре, вдругиден, следващата седмица... Стараехме се! И двамата! И сега той казва: "Ти не направи нищо"...
Като се сетя как мислех да оставя ВИАС за да бъда с него, се радвам, че в този случай наистина не направих нищо. Явно въпреки всичко ми е останал капка разум в главата.
Знам, че няма да се зарадваш, когато прочетеш написаното, може да се обидиш, ядосаш, дори да не искаш да ме видиш. Но това са реалните факти, неща които наистина се случиха и наистина мисля така, а ти винаги ми казваш да съм искрена. И не на последно място - все пак точно за това направих блога си, който в последно време, дори без да осъзнавам, адски ми липсваше.
Мислех, че можем да вършим чудеса заедно, дори още го мисля, само не разбирам как можахме да се променим толкова само за няколко месеца?