Едно малко позакъсняло лято

Леко взе да ми писва от всички тия изпити, които се редят един след друг и дори няма време за глътка въздух, от самото начало знаех, че ще бъде трудно, но сега като ме застигнаха всички тия изпити, пътувания и то в най-тежките жеги... Взе сериозно да ми писва. Искрено завиждам на хората, които вече са приети и то на много по-непристъпни от УАСГ университети и вече са или на море или ако не е друго могат спокойно да започнат лятото си. А като се замисля моето тъкмо ще започне и ще дойде краят на август - демек лятото ще свърши.
И другото, което напоследък ме гложди - с риск да прозвуча като някой тинейджърски форум нещо се уморих и от вечните изпращания. Писна ми от това вечно обстоятелствата да се стичат така, че да нямаме време един за друг и да се виждаме само по изпити или пък вечно да бързаме. Вечно да бягам за да мога да открадна един час да го видя, да го изпращам и да чакам тъпоумно автобуса, като въобще не ми се иска да го пусна. И защо винаги имам това натрапчиво усещане, че той приема по-лесно раделите от мен. По-малко ли му пука или просто е добър актьор?! Честно казано не знам какво да мисля, лошото е, че съм свикнала да пазя голяма част от нещата около мен в тайна, а изведнъж се разкрих и то почти изцяло и сега се чувствам някак уязвима и сякаш той винаги е с една крачка пред мен, сякаш не съм аз по-голямата, а обратното. И което е най-странното това не ми харесва. Не ми харесва да се чувствам изостанала... в каквото и да било отношение.
И как ми се ходи на море само, аз съм от тия хора, които просто живеят за да видят през лятото морето, дори като бях малка това беше единственото желание, което си пожелавах на рождените си дни преди да духна свещичките... а не съм ходила от две години и това адски взе да ми тежи. Искаше ми се да отидем двамата с още един двама общи приятели, с които ми е наистина хубаво, като един добър завършек на гадното лято, ноооо... винаги има едно голямо НО. Всъщност въобще не съм песимистична, просто гледам реалистично на нещата. Така си е.

Разочарована съм!

В един брой на National Geographic видях случайно реклама на специалното им издание - ръководство по цифрова фотография и нали съм си запален (макар и инкогнито) фотограф, реших, че просто няма начин да не си го купя. Докато го намеря на някоя будка вече си се представях едва ли не готов, шлифован фотограф, защото National Geographic са си National Geographic, нали се славят като списанието с най-добрите снимки, спечелили една камара награди, с две думи професионална работа... А всъщност впечатленията ми са доста различни. Честно казано доста се разочаровах. Че има хубави снимки - има, но съвсем липсват сериозни съвети, повечето са от сорта : "Снимайте повече, изпробвайте нови ъгли и начини за снимане..." и тем подобни гениалности, които дори моят неособено снабден с гънки мозък би се досетил. Изобщо тъпотия на кутия. Няма истински четива в тая държава, нямаа...

Голямото завръщане

(или как да оцелеем с двама Габровци в София...)

Онзи ден се върнах най-накрая от София, където прекарах цееели 18 дена! Какъв ужас! Не, че искам да обидя някой от този град, най-вероятно и той си има хубавите страни, но аз така и не ги открих. Направо като си дойдох ми идеше да се наведа и да лепна една целувка на асфалта в Търново (по принцип се прави на пръстта, ама къде ти такива глезотии тук).
Най-трагичното в цялата ситуация беше, че точно на 1-ви юли (July morning за непросветените) ние с Бела, возени от баща й, пътувахме точно в противоположна посока на тази на морето. Е не е истина колко ни се плачеше... а времето беше само за плаж. Честно да си призная в началото ми беше ужасно да не знам нищо къде се намира и изцяло да завися от други хора, но в последствие свикнах... пък и първите дни се чувствахме малко като на курорт (както казваше един полицай). Стаята ни беше страхотна, нови мебели, телевизор и хладилник, хубава баня - какво повече би искал човек от общежитие (всъщност въобще не бяхме очаквали толкова много) и съвсем малко хлебарки, при това доста възпитани :) Единственото не дотам приятно нещо беше ставането в 5 часа сутринта за да успеем да се вмъкнем в прословутата зала на (може би?!) професор Харалампиев, пред която имаше опашки още от 6:30, въпреки че курсовете започваха от 8:30. Луда работа. Пък и първите вечери в "Строежа"... ммммм. Колко ми беше странно, че стъпвам там, след като вече близо година слушам онлайн радиото им от Търново (е все пак "Улицата" rulzzzz). Пък и да си с двама приятели (Белс и хлапето) в друг град, само тримата си е доста забавно... в началото. След 7-ми обаче всичко се обърна нагоре с главата, ограбиха единия от тайфата на три крачки от охраната на "Строежа", преместихме се в ново общежитие, което беше под всякакви критерии за живеене и някак всичко влезе в едни такива супер скучни и еднообразни релси на ставане рано, пътуване близо час, изпити, депресия след изпитите, връщане обратно, висене в "Строежа" и така... А за изпитите въобще не ми се говори даже, яд ме е само, че след година и половина усилия не можах да направя нищо сносно. Освен това ни хвана и носталгията и прочие...
Всъщност трябва да си призная, че от толкова пребиваване с Габровци в един момент взех да възприемам и себе си като такава, опасна работа. Пък и се уверих, че макар и доста скучен на моменти, Търново си е един доста хубав и сам по себе си изискан град (без сергии по улиците и всякакви селски прояви като тези в София). Само да не бяха тия строежи, голям град щеше да бъде.
И все пак всички негативни емоции като хлебарки и съмнителната вода с цвят и мирис, не можаха да ме възпрат да не изпитвам съжаление, че си тръгвам. В голяма степен това съжаление, беше заради това, че едва ли скоро ще можем да прекарваме по толкова много време с хлапето, както тогава, ако не и да се дължи изцяло на това. Хубаво е човек да има двама приятели, на които може да разчита в такива ситуации, макар и отношенията да не са чак толкова перфектни и да те дразнят и объркват понякога, но спокойно може да се считам за щастлив човек. Сега ми предстоят още само 5 изпита :) и се надявам да не изперкам докато минат и те, а после... после един Бог знае.


Това са супер музикалните песове пред първото общежитие, които всяка сутрин около 4-5 ни будеха с бодър кучешки вой


























Гледки от старото общежитие (блок 35)

София...

Гледка от новото общежитие (блок 57)

Нашата мафия :)