Малко сълзи на хартия

Напоследък съдбата ми напомня, че аз и близките ми не сме застраховани от лоши неща и то по-доста брутален начин. Почна се преди година и повече вече с операции, мизерии, ужаси, страхове, та до сега, че и отгоре. Ако някой ни е урочасал сега е момента да се поправи, защото където го хвана там ще го размажа. В сесия съм, а същевременно тя ми е последното нещо за което мисля. А в същото време нищо не правя, нищо не променям, никак не помагам. Чувствам се изолирана от човека когото обичам, той не разбира тревогите му, не знае как да ми помогне, дали въобще имам нещо общо тогава?
Чувствам се и като откъсната от нещо, което много обичам, но никога няма да видя повече. Не предполагах, че ще ми е толкова трудно да свикна. Всеки надпис съдържащ Велико Търново или нещо свързано с него едва ли не ме просълзява. Онзи ден със съквартирантката се нахвърлихме върху едни флаери, защото отпред бяха със снимка на Царевец. Абе жалка картинка сме. Не че искам доживот да остана в Търново. Но и в София не искам. И тази ми цел ще ме отдалечи от важни хора със сигурност, а те не го осъзнават дори. Така е, стремежът ми към успех не е чааак толкова силен. Вчера се разхождах в София малко, хубави сгради има - особено тази на библиотеката, на Софийския университет, хубави магазини... но в Търново всичко е по-хубаво, а и не само в Търново. Никак не е същото...
Като завърша ще си купя хуууубава къщичка в Каварна на брега на морето. Това се казва живот...

Най-самотния град на самотните

Вярно, никога не съм се чувствала толкова самотна, колкото когато съм в София, имам чувството, че най-разговорливи и най-способни да завържат разговор тук се оказаха четирите ни стени на стаята. Дори когато съм с хора, пак ми е самотно. Какво им става на всички? Сякаш не съществува нищо отвъд ученето, заверките, изпитите? Сякаш нямат нито един интерес, който да ги накара за момент да забравят университета. Нормално ли е това? Това ли става с всички хора, отдадени на следването и на кариерата си? Откак съм тук се срещам само с хора, които драпат със зъби и нокти само и само за да осъществят плановете си, нормално, все пак градът е голям - реализация бол. Но същевременно виждам колко много жертват тези хора, не от себе си, а изобщо. Защото те едва ли осъзнават в какви роботи са се превърнали и как само ежедневието ги вълнува. Ето например снощи, тъй като се бяхме събрали само женска компания, и аз се опитах да разчупя малко ледовете, тъй като и без това поне взехме заверки и за сега ни е малко по-спокойно, но мисията ми се оказа невъзможна. Ако наистина трябва да се превърна в такова зомби, каквито са те, осъзнавам, че цялата тази работа, с коята съм се заела - архитектурата и т.н не е за мен, защото преди всичко аз съм човек, и не съм способна да жертвам човешките си черти за някаква си... професия. Нали така? Оххх и как ми липсват интелигентни хора да си говорим за спорт, изкуство, света изобщо... мамка му искам си вкъщи при нормалните хора, и при сестра ми!