28 март 2009 г.

Guano Apes, baby!

Не сериозно, още не мога да повярвам! Guano Apes в България? Ама те нали се бяха разпаднали? Не, някой горе наистина ме обича и ако в момента чете това, да знае че и аз го обичам! :)
В началото на миналата година казах, че искам да дойдат Металика и те дойдоха, след 9 години, точно през тази година, в която аз исках!!! В началото на тази година си мислех, че след като вече бях на Металика, единствените, които искам да чуя са Guano Apes, но няма как да дойдат, защото се разпаднаха още през 2007, и Сандра Назик започна тъпа и скучна поп солова кариера. И изведнъж попадам на новината, че наистина са се събрали и ще правят концерт в София на 30 май в зала Универсиада!!! Лелееееее. Ще бъде велико!
Остават само Апокалиптика, но тях ще си ги пожелая за догодина... :)

27 март 2009 г.

Аз иначе съм си добре с главата...

... но понякога си мисля, че съм в състояние да убивам... Да избивам хора, които всекидневно ме тормозят с глупостите и баналностите си, възползват се от мен, хора, които не дават и пет пари за мен. Понякога просто искам да имам автомат. Без лиготии, без глупости, без терор.
Понякога си мисля, че това от което има нужда тази държава е военен диктат - единствено по този начин можем да се оттървем от глупавите, мързеливите и разлигавените хора... Писна ми!

16 март 2009 г.

За онази вечер

Не съжалявам... Поне така си мисля. Животът ми се промени адски много напоследък, защото аз не правя така по принцип. Но беше само за една вечер - за тази вечер. Той имаше нужда от прегръдка, аз имах нужда от прегръдка... имахме нужда да бъдем обичани. Поне за една вечер.
Не съжалявам, че всички ме видяха да си тръгвам с него - нека си мислят, че съм такава. Не съжалявам.
Просто от време на време имам нужда да забравям, че човека когото обичам, вече не ме обича... и поне за малко да се почувствам обичана - макар и не от него.

9 март 2009 г.

И като се зареди едно пиене..

Ей не се спряхме, като по детските книжки - три дни яли, пили и се веселили... само че без яденето :Р. За пръв път да празнувам 8-ми март, че и Тодоров ден! За пръв път някое момче да ми подари цвете на 8-ми март, че даже и две момчета!
Всичко започна с купона за именния ден на една колежка, на който бях поканена. На същия ден бях и на рожден ден на друга колежка в същия блок, та беше едно голямо търчане нагоре и надолу по етажите. Но беше лудница!!! Така не се бях забавлявала отдавна... Освен това за пръв път прекарах толкова много време с Белс или както каза тя, за този ден се видяхме повече, отколкото за всички други сборно досега.
На 8-ми сутринта един колега цъфна на вратата с четири рози за всяка една от стаята (червената беше за мен :Р). Беше много неочаквано и ужасно мило от негова страна, да се неначуди човек, как още им такива хора и къде се крият те. Та той си спечели покана за нашето напиване в домашна обстановка, което бяхме планирали отдавна със съквартирантките. А те точно тези наши напивания са най-незабравими. Особено пък това - вино, мезета, танци - пет жени и един мъж (не му беше лесно), ама да не ни беше подарявал розите :Р.
Понякога дори в Студентски град е хубаво... Особено хубаво ти става, когато връщайки се късно от купон - рошава, с размазан грим, чуваш отминаващите непознати момчета да ти казват : "Честит празник!"

3 март 2009 г.

Дежавю

Знаех си - докато се похваля, че съм наред и отново съм щастлива и всичко се сгромоляса. Изведнъж сякаш всички ми се разсърдиха за щяло и нещяло, в университета ни стегнаха яко (не че са ни отпускали де) и изобщо... Добре, че беше тази малка почивка около 3-ти да се прибера малко вкъщи, че сигурно щах да изпуша.
Най-ужасното нещо от всички ми се случи точно на автогарата, в петък, когато си тръгвах именно за вкъщи. Знаех си, че и това ще стане, че някой ден ще трябва да го видя, все пак София не е чак толкова голяма, колкото си мислех. Лошото беше, че не бях подготвена - не че ще бъда някога изобщо. Видях го на автогарата с неизменните му приятели. Беше толкова спокоен, толкова... сякаш нищо никога не го е притеснявало. Сякаш нищо не се е случило. А моята единствена реакция беше да се скрия. Скрих се зад Владо, сякаш имаше от какво да се срамувам, сякаш аз бях наранила него и ме беше срам да го погледна в очите. Разтреперих се. Беше ужасно - върнах се толкова назад и същевременно беше много по-различно. Беше ми чужд, не исках да го прегърна, да го бутна (дори когато минах на метър от него), а исках да се скрия. Сега като се замисля е странно, защото той все още ми липсва, независимо от всичко, а аз просто пожелах да се скрия.
Направих се, че не го виждам, той също или просто не ме видя наистина и така свърши всичко. Остана ми само треперенето, гаденето и съжалението, че не казах поне едно "Здрасти", защото аз не правя така - аз не се крия. Просто тогава не бях готова да го видя.
Писна ми, писна ми той постоянно да ми напомня за присъствието си. Защо е тая гавра? Трябва ли от 2 милиона души да срещна точно него? Не е ли достатъчно това, че постоянно го виждам навсяъде в нет, че сега и на живо? Искам най-накрая да го забравя...

Моят Джеймс

Доживяях! Най-сетне и аз се сдобих с лаптоп! С малък, симпатичен Asus, който дори успя да подкара Guitar Hero III. Макар че щастието не е пълно, понеже съм пълен идиот и се привързвам жестоко към вещите си, поради което сега ми е супер нещастно за компютъра Дончо, но... блазе му, поне се оттърва от мен. :)
И така пу да не му е уруки, много е хубав, дано не го изпотроша, като се знам каква съм...