Не искам никого да наранявам. Нито дори себе си. Особено след онзи ритник в стомаха. Но оттогава сякаш само това мога да правя и то на всички около мен. Само разочаровам, попарвам надежди, не оправдавам очаквания... сякаш съм прокълната.
Някак не мога да изпълня това желание на всички да се отърся от миналото ми, а дори не искам да си мисля за него. То просто сякаш ме преследва.
Знам, че нищо не трябва да сръвнявам, знам, че нищо няма да е същото. Но това ли е, или отново съм сбъркала?
Винаги съм си мислела, че трябва да има повече фанфари, повече тръпнене, повече очакване. Или просто след разочарованията за мен вече никога няма да е същото?
