Развръзката - драматична

Най-после разбрах причината. Просто съм нежелана повече. Егати колко е гадно да разбереш, че не си искан повече. Поне всичко вече е ясно, не се чудя и умувам, ами ако това, или ами ако онова... Той просто така е решил. Защо? Не знам. Знам само, че не аз съм виновна. Просто той си е такъв, а аз не съм. Аз искам сериозна, отдадена връзка, която няма да се препъне в първия срещнат камък. Не искам връзка, в която да треперя да не би да съм му омръзнала, да измисля как да му разнообразя, за да не ме остави някой ден. Това са детинщини. Искам да знам, че за този човек съм всичко, че не може да си представи живота си без мен... да го видя, че се бори за мен! Да бъде достатъчно мъж. И така, въпреки унижението, сега мога да съм сигурна, че направих всичко, което можах. Можех да се променя, можех да се постарая да оправя нещата и бих го направила, аз вярвам, че всеки човек заслужава втори шанс! Вярвам, че хората могат да се променят! Но аз съм само едната страна. И така, не ми остава нищо друго освен да продължа...
P.S. Неочаквано дори за мен си взех физиката! Алелуя! Явно наистина доста хора са стискали палци, но сега за динамиката ще ми трябват още повече... :(

...

Вече започвам да се ядосвам! Толкова много ли искам за Бога! Проговори най-накрая, езика ли си глътна? Какво трябва да направя, за да разбера по дяволите?

Искам някой някъде да ме чака*

Едва днес разбирам всъщност колко съм самотна. Тръгвам си, макар за ден-два, а няма на кого да кажа чао (поне не на живо), никой не ме изпраща до автобуса, не че имам нужда понеже нямам кой знае какъв багаж, но все пак... Мъчно ми е.
Лесно свикнах да ме посрещат и изпращат, човек лесно свиква с хубавите неща, нали. И сега - сега просто ще свикна отново. Сама си се очудвам на вярата, че някой ден той ще бъде там. Ще бъде на автогарата (без значение откъде ще знае кога ще пътувам) просто ей така, като по филмите, или ще ме чака пред университета, пред вратата на общежитието, пред вкъщи... Тъпо е - нереално, никой не би си наравил труда, дори и да те обича, камо ли... Защо по дяволите правят такива гадни утопични филми?
P.S. Утре съм на много гаден изпит, стискайте палци!

*заглавие на книга на Анна Гавалда

Шест неща, които ме правят щастлива

Аааа Carrera-та никога не губи вяра в мен, дори и когато не съм писала от половин година!
Между другото много обичам подобни блогърски игри, защото човек рядко се замисля за подобни неща, какво остава да ги докара до 6. Обикновено всичко се изчерпва до леглото и чашката (или в обратен ред).
1. Почти се повтаря с това на Carrera - моментът, когато се изтегна на слънце, след като съм плувала дълго време и усещам как капките вода ми хипят по кожата. Безценно! А соления мирис на кожата вечер когато излезеш по крайбрежните барчета... ехххх
2. Сцената, китарите, барабаните, светлините, атмосферата на концертите въобще (говоря за рок концерти не за Планета-Пайнер естествено). Нямам друг такъв момент в живота, като този, когато чух първия китарен риф на концерта на Металика. Сякаш всичко друго изчезва.. адреналина се покачва неимоверно!
3. Когато след дълго 3-часово пътуване видя как светлините на Търново се показват иззад хълма. Този град наистина е ужасно красив.
4. Последното нещо, за което се сещам е рисуването или приложните му там изкуства, изобщо онези неща с който се занимавам, когато имам вдъхновение и свободно време. Особено когато се получи нещо хубаво.
Не знам, защо можах да се сетя само за 4, мисля, че просто другите не са достатъчно добри, за да ги включа в този списък. И понеже вече всички са ме изпреварили, нека всеки, който се сети да погледне блога ми, се почувства поканен да продължи нататък.

Game Over

Картите са на масата, маските са свалени, всичко вече е ясно... или поне за теб. Ето отново съм там, откъдето тръгнах. А ми се струва толкова далечно.
Като моите спомени с теб, когато още носеше маската. Беше хубава маска, сякаш сама я бях направила. А само колко много ти отиваше... а само аз как исках да е истинска. Проклетата ми овнешка природа - да се хвърлям във всичко с главата напред сякаш всички са "от нашите" и всички ще ме пазят. Не мога да преброя колко белега имам вече - и физически и от другите. И все пак като че ли физическите още водят първенството.
Не те познавам кой си, сякаш си някакъв кошмар, от който вече месец не мога да се събудя. Сякаш се наслаждаваше на играта с тънката усмивка, на човек, който знае, че държи коза и го пуска в момент, когато най-малко очакваш. Като онази твоя доволна усмивка, когато ми обърна гръб и закрачи горд колко добре не се поддаваш на чувствата, колко си гениален, че пак ти сложи края и колко много мацки-архитектки те чакат да те успокоят в обятията си, коя от коя по- "достатъчно красиви" за теб. А какво стана със Step up? С вторите шансове? Със "никога няма да ми омръзнеш"? С година и половина щастие, страх, мъка, трудности. Бягаш. Дори не можа да дойдеш като мъж и да ми обясниш всичко - от началото до края, без недомлъвки, без лъжи, без глупости.
Толкова неща останаха неказани. Толкова емоции недоизживяни. Време е да пораснеш, ако не за мен, то за следващата, тя не заслужава да се влюби в маската и после да са запознае с теб. Продължавай да мълчиш и да се правиш, че си ОК, хората ти вярват, продължавай и да вярваш на това, на което ти му казваш приятелство... всъщност какво ли знам аз не те познавам, дори не ми позволи да те опозная.
Отново свиря соло. Но какво пък - солата са есенцията на песента, те показват майсторлъка! А и все пак никой не остава дълго соло в Студентски град! :)