В един през нощта

Не искам никого да наранявам. Нито дори себе си. Особено след онзи ритник в стомаха. Но оттогава сякаш само това мога да правя и то на всички около мен. Само разочаровам, попарвам надежди, не оправдавам очаквания... сякаш съм прокълната.
Някак не мога да изпълня това желание на всички да се отърся от миналото ми, а дори не искам да си мисля за него. То просто сякаш ме преследва.
Знам, че нищо не трябва да сръвнявам, знам, че нищо няма да е същото. Но това ли е, или отново съм сбъркала?
Винаги съм си мислела, че трябва да има повече фанфари, повече тръпнене, повече очакване. Или просто след разочарованията за мен вече никога няма да е същото?

Дъжд през автобуса

За пръв път от доста време се почувствах добре, поне за малко, а най-странното е, че това беше на път за болницата, където отивах на посещение. Не знах колко е хубаво човек да подтичва под дъжда под звуците на Sugar Skin на Guano Apes. Обичам тази част от София - безкрайно тихо и приятно и зеленооо. Харесва ми. Отдавна не бях оставала сама без да мисля за глупости. По принцип избягвам да съм сама, защото не ми е приятно - обичам да съм в компанията на някого, да мога да говоря с него... но за пръв път ми беше хубаво да съм сама.
Особено в автобуса, който е пълен с хора, всеки зает да говори с някого за най-различни глупости, по телефона, да се прави че чете книга или просто да слуша музика и да гледа през прозореца.
Харесва ми тази част от града... но не ми харесва повода, макар и да си прекарвам наистина добре в болницата. Но тя просто е болница...

Кой казвате беше силния пол?

Вчера на връщане от любимия ВИАС видях един плакат на Каменица и тяхната прочута кампания "Да спасим мъжа". Между другото един колега ми каза, че според него само жени пият Каменица, но... както и да е.
Плакатът представляваше редица от неща под надслов "Аз ще..." под формата на бутилка бира. Лошото беше, че като се зачетох в нещата, много от тях отговаряха с пълна сила и за мен. Неща от сорта на: "Аз ще поправям всичко сам" - та аз слагах изолация форгатсейк!, "Ще скоча с дрехите в басейна" - е не точно но вчера си отмъстих брутално на колегите, които ме поляха с бира, като ги окъпах публично с минерална вода и веднага бях обявена за "Ама тая наистина не е наред с главата", "Ще вечерям чупс", "Ще крещя в кръчмата", "Ще гледам мача", "Ще си разхвърлям дрехите"??? Къде подяволите видяха нещо мъжко в това?! Какво му е мъжественото? Това ли е най-важното - да разказваш мръсни вицове, да плюеш и да псуваш, докато гледаш мач? Това и аз го мога, ако беше кой знае какво геройство, досега всички да сме обявени за новите революционери. Браво, мислете си, че сте големите мъжкари с бира в ръка, а когато стане въпрос за това да свалите едно момиче ви се разтреперват краката като на девица. Нали сте големите мъже, а колко пъти ми се е налагало аз сама да си прося свалките защото на вас не ви стиска? Все ви е страх дали ще е както трябва, дали няма да се изложите, дали няма да ви помислят за женчовци, геьове, импотентни... Страх, страх, страх! Това е силният пол? Че аз тогава съм доста сносен мъж, по вашите критерии, даже тялото ми е доста по-мъжествено от полованата хора, които познавам.
Вярвайте си в тия глупости, ако това ви помага - истината е, че истинския мъж е мъртъв отдавна. Ако това не са празни приказки и всъщност никога не го е имало!

I was wondering...

Някой ще ми припомни ли защо трябва да уча, а не да си гледам кефа?!

Като се замисля за Италия...

В отговор на Carrer, трябва да кажа, че не съм сигурна дали Италия ми е любимата държава. Може да се поспори между нея и Куба например. Или който и да е друг карибски остров... Но все пак Италия си е Италия! Сещам се за страхотни сгради, за неприлично бялата Миланската катедрала, за сирене, море, вино, романтика, невероятно готиния език, от който направо ми се подкосяват краката... И невероятно готините мъже естествено кой от кой по-кавалери.
Иначе и да видя Куба ми е голям мерак с нейните шантаво оцветени къщи, безграничен мързел на жителите, които по цял ден свирят на нещо си и танцуват (ако се съди по филма Dirty Dancing - Havana nights) и невероятно горещите нощи на някой плаж с някой невероятно горещ тип... И страхотните супер интимни танци, които не смущават никого... Единственото гадно нещо на Куба, е че там мъжете са негри, а пък аз си падам малко расист... Ама няма пълно щастие :)

Голямото разбиване!

Нарочно чак сега пиша този пост, за да може да ми се утаят нещата и да пиша по-смислени изречения от :"Аааааааа, много яко беше" и "Беше ебаси разбиването" и тем подобни идиотски изказвания.
Наистина беше як концерт! Първият ми концерт в зала, първото ми истинско метълско меле, първият ми ритник в главата :).
Голямата излагация беше, че не знаех нищо за този концерт - нито подгряваща група, нито афтърпартито къде ще е... и много изгубих от това, но за това пък беше страхотно.
Подгряващи бяха Fyeld, които буквално ни издухаха главите и стояхме малко като гръмнати, защото никой не очакваше толкова тежка група на концерта на Guano. Вярно, че повечето хора бяха там просто от носталгични чувства към старите времена, когато са слушали по-лека музика, но наистина избора ни изненада. Ама много се посмяхме поне. Странното на Fyeld е, че почти всеки, с изключение на барабаниста, се изявява като вокалист на групата. Големи откачалки!
Лошо стана, когато започна същинския концерт и стотици откачени и раздивели се метъли се хвърлиха напред върху нас и за малко да ни смачкат. Именно тогава дойде и ритникът в главата, на който аз много се смях, докато Данчо отчаяно ме оглеждаше за кръв с най-притеснената физиономия, виждана някога.
Между другото Данчо ми спаси живота няколкократно, благодарение на вродения си братски инстинкт, за което съм му ужасно задължена!
Ама беше весело! Особено, когато Сандра каза, че има прекалено много облечени мъже в залата и призова всички да си хвърлят тениските на сцената. Е тогава наистина беше много весело :)))). Нищо че всички бяхме потни и мокрии, и не беше най-хигиеничното нещо на света, но... Беше весело!!!
Най-гадното беше, че сме изтървали афтърпартито в Строежа, където са били после Guano и всички са пяли и са се снимали с тях, но... карай и без това сигурно нямаше да можем да се наврем вътре.
И така де, голям концерт наистина, малко кратък беше, ама другият път повече. Сега се целим на Foreigner - хем са по-евтини, хем по-малко ще ни бият! :Р

Вяра, надежда, любов...пффффф

Чак сега разбрах - урочасана съм! Всеки, който ме е целувал, се събира с човека, когото най-много му подхожда веднага след това! Като в онзи тъпия филм с Джесика Алба... Чак Ивка вчера ме целуна (по устата, бляяях) - дотолкова вярва в тази тъпотия. Ама то дори и аз взех да вярвам наистина, просто прекалено много съвпадения взеха да стават.
Знам, че никой няма да ме чака вечно да изляза от абстиненцията си - не го и искам, но поне да изчака малко време преди да се изфука с новата си страхотна връзка право в лицето ми. Сякаш не страдах достатъчно. Как така стана, че уж никой от тях не искаше да ме нарани - напротив да ме направи щастлива отново, а накрая действат по един и същи начин. Давайте - аз съм от камък - нещастна, зловеща, скърбяща (по какво и самата аз не знам). Аман от мъже-идиоти...

***

Дали въобще някога съм значела нещо за някого?!

...

Дори не знам какво да пиша. Разочарована съм от всичко и всички. Опитах се да бъда оптимист, да бъда весела, да забравя. Опитах. Спокойно мога да кажа, че нищо не се получи обаче.
Хората, които до съвсем скоро ме правеха щастлива, сега само ме ядосват с глупавите си детински постъпки и вдървения си характер и вечния спек, който ги мъчи. Не мога повече. Искам да съм наистина щастлива - без преструвки.
Престраших се дори донякъде да си позволя да харесам някого. После разбрах, че всъщност друг човек ми липсва... а той вече си беше намерил някого.
Обвързан - като метална стена, в която се блъснах. Толкова скоро??? Май за никого нищо не знача. Но най-лошото е, че не мога да се сърдя, защото аз самата ги прогоних... всичките. А сега ми е самотно - срам ме е да си го призная, но си е така.
Минаха 5 месеца, откак живота ми се обърна с главата надолу и нищо хубаво оттогава. Нищичко.
Искам прегръдка - истинска мъжка прегръдка, която не иска нищо повече от това да ме успокои.

Искам!!!

Някак след като той ме заряза всички взеха да ми обръщат внимание. Адски ми е непонятно защо. Преди бях незабележима, бях момичето с идеалната връзка, бяхме Крис и Борьо. Винаги заедно. А сега хората ме имат за хубава. Просто ей така за няколко месеца взеха да ми обръщат внимание, да ми подаряват подаръци за щяло и нещяло... да ме харесват. Какво толкова се промени? Това, че вече съм свободна? Това че напоследък всички се чувстват самотни и тъй като аз съм едно от малкото свободни момичета наоколо се занимават с мен? Какво става?
През живота ми досега никой не ме беше свалял, а за 2 месеца се случи да разочаровам 3 момчета. Какво им става?
Лошото е, че на мен никой не ми харесва. Сякаш ми е ампутирано това чувство. Иска ми се да намеря някой, който да запълни празнината, но не ми се получава. Всъщност не знам дали някога изобщо ще ми се получи. Всичко би било толкова лесно, ако просто успея пак да се влюбя. Това ще промени всичко! Абсолютно всичко!

Guano Apes, baby!

Не сериозно, още не мога да повярвам! Guano Apes в България? Ама те нали се бяха разпаднали? Не, някой горе наистина ме обича и ако в момента чете това, да знае че и аз го обичам! :)
В началото на миналата година казах, че искам да дойдат Металика и те дойдоха, след 9 години, точно през тази година, в която аз исках!!! В началото на тази година си мислех, че след като вече бях на Металика, единствените, които искам да чуя са Guano Apes, но няма как да дойдат, защото се разпаднаха още през 2007, и Сандра Назик започна тъпа и скучна поп солова кариера. И изведнъж попадам на новината, че наистина са се събрали и ще правят концерт в София на 30 май в зала Универсиада!!! Лелееееее. Ще бъде велико!
Остават само Апокалиптика, но тях ще си ги пожелая за догодина... :)

Аз иначе съм си добре с главата...

... но понякога си мисля, че съм в състояние да убивам... Да избивам хора, които всекидневно ме тормозят с глупостите и баналностите си, възползват се от мен, хора, които не дават и пет пари за мен. Понякога просто искам да имам автомат. Без лиготии, без глупости, без терор.
Понякога си мисля, че това от което има нужда тази държава е военен диктат - единствено по този начин можем да се оттървем от глупавите, мързеливите и разлигавените хора... Писна ми!

За онази вечер

Не съжалявам... Поне така си мисля. Животът ми се промени адски много напоследък, защото аз не правя така по принцип. Но беше само за една вечер - за тази вечер. Той имаше нужда от прегръдка, аз имах нужда от прегръдка... имахме нужда да бъдем обичани. Поне за една вечер.
Не съжалявам, че всички ме видяха да си тръгвам с него - нека си мислят, че съм такава. Не съжалявам.
Просто от време на време имам нужда да забравям, че човека когото обичам, вече не ме обича... и поне за малко да се почувствам обичана - макар и не от него.

И като се зареди едно пиене..

Ей не се спряхме, като по детските книжки - три дни яли, пили и се веселили... само че без яденето :Р. За пръв път да празнувам 8-ми март, че и Тодоров ден! За пръв път някое момче да ми подари цвете на 8-ми март, че даже и две момчета!
Всичко започна с купона за именния ден на една колежка, на който бях поканена. На същия ден бях и на рожден ден на друга колежка в същия блок, та беше едно голямо търчане нагоре и надолу по етажите. Но беше лудница!!! Така не се бях забавлявала отдавна... Освен това за пръв път прекарах толкова много време с Белс или както каза тя, за този ден се видяхме повече, отколкото за всички други сборно досега.
На 8-ми сутринта един колега цъфна на вратата с четири рози за всяка една от стаята (червената беше за мен :Р). Беше много неочаквано и ужасно мило от негова страна, да се неначуди човек, как още им такива хора и къде се крият те. Та той си спечели покана за нашето напиване в домашна обстановка, което бяхме планирали отдавна със съквартирантките. А те точно тези наши напивания са най-незабравими. Особено пък това - вино, мезета, танци - пет жени и един мъж (не му беше лесно), ама да не ни беше подарявал розите :Р.
Понякога дори в Студентски град е хубаво... Особено хубаво ти става, когато връщайки се късно от купон - рошава, с размазан грим, чуваш отминаващите непознати момчета да ти казват : "Честит празник!"

Дежавю

Знаех си - докато се похваля, че съм наред и отново съм щастлива и всичко се сгромоляса. Изведнъж сякаш всички ми се разсърдиха за щяло и нещяло, в университета ни стегнаха яко (не че са ни отпускали де) и изобщо... Добре, че беше тази малка почивка около 3-ти да се прибера малко вкъщи, че сигурно щах да изпуша.
Най-ужасното нещо от всички ми се случи точно на автогарата, в петък, когато си тръгвах именно за вкъщи. Знаех си, че и това ще стане, че някой ден ще трябва да го видя, все пак София не е чак толкова голяма, колкото си мислех. Лошото беше, че не бях подготвена - не че ще бъда някога изобщо. Видях го на автогарата с неизменните му приятели. Беше толкова спокоен, толкова... сякаш нищо никога не го е притеснявало. Сякаш нищо не се е случило. А моята единствена реакция беше да се скрия. Скрих се зад Владо, сякаш имаше от какво да се срамувам, сякаш аз бях наранила него и ме беше срам да го погледна в очите. Разтреперих се. Беше ужасно - върнах се толкова назад и същевременно беше много по-различно. Беше ми чужд, не исках да го прегърна, да го бутна (дори когато минах на метър от него), а исках да се скрия. Сега като се замисля е странно, защото той все още ми липсва, независимо от всичко, а аз просто пожелах да се скрия.
Направих се, че не го виждам, той също или просто не ме видя наистина и така свърши всичко. Остана ми само треперенето, гаденето и съжалението, че не казах поне едно "Здрасти", защото аз не правя така - аз не се крия. Просто тогава не бях готова да го видя.
Писна ми, писна ми той постоянно да ми напомня за присъствието си. Защо е тая гавра? Трябва ли от 2 милиона души да срещна точно него? Не е ли достатъчно това, че постоянно го виждам навсяъде в нет, че сега и на живо? Искам най-накрая да го забравя...

Моят Джеймс

Доживяях! Най-сетне и аз се сдобих с лаптоп! С малък, симпатичен Asus, който дори успя да подкара Guitar Hero III. Макар че щастието не е пълно, понеже съм пълен идиот и се привързвам жестоко към вещите си, поради което сега ми е супер нещастно за компютъра Дончо, но... блазе му, поне се оттърва от мен. :)
И така пу да не му е уруки, много е хубав, дано не го изпотроша, като се знам каква съм...

Alanis Morissette - Uninvited

Сутрешно слънце

Страх ме е да си го призная, но май съм щастлива. Е не като онова лудо щастлива преди, друго, по-простичко щастлива. Щастлива от онези малки неща като това да имаш на кого да кажеш две приказки, от това телефонът ти да звъни с покана за кафе, от мили думи и от едно "Много си хубава", казано в най-неочаквания момент от най-неочаквания човек. Нищо, че е сесия, нищо че от време на време нервите избиват на отчаяние и идиотщини, просто слънцето вън грее, от време на време чувам някакви птички (дано тия птички не са в главата ми, защото като се замисля тук не е много природно), виждам хора... Гот си е. Нищо, че на никого не му е гот тук... Само аз съм. И ми е добре... Дано това щастие не е толкова крехко, колкото се страхувам, че е.

Развръзката - драматична

Най-после разбрах причината. Просто съм нежелана повече. Егати колко е гадно да разбереш, че не си искан повече. Поне всичко вече е ясно, не се чудя и умувам, ами ако това, или ами ако онова... Той просто така е решил. Защо? Не знам. Знам само, че не аз съм виновна. Просто той си е такъв, а аз не съм. Аз искам сериозна, отдадена връзка, която няма да се препъне в първия срещнат камък. Не искам връзка, в която да треперя да не би да съм му омръзнала, да измисля как да му разнообразя, за да не ме остави някой ден. Това са детинщини. Искам да знам, че за този човек съм всичко, че не може да си представи живота си без мен... да го видя, че се бори за мен! Да бъде достатъчно мъж. И така, въпреки унижението, сега мога да съм сигурна, че направих всичко, което можах. Можех да се променя, можех да се постарая да оправя нещата и бих го направила, аз вярвам, че всеки човек заслужава втори шанс! Вярвам, че хората могат да се променят! Но аз съм само едната страна. И така, не ми остава нищо друго освен да продължа...
P.S. Неочаквано дори за мен си взех физиката! Алелуя! Явно наистина доста хора са стискали палци, но сега за динамиката ще ми трябват още повече... :(

...

Вече започвам да се ядосвам! Толкова много ли искам за Бога! Проговори най-накрая, езика ли си глътна? Какво трябва да направя, за да разбера по дяволите?

Искам някой някъде да ме чака*

Едва днес разбирам всъщност колко съм самотна. Тръгвам си, макар за ден-два, а няма на кого да кажа чао (поне не на живо), никой не ме изпраща до автобуса, не че имам нужда понеже нямам кой знае какъв багаж, но все пак... Мъчно ми е.
Лесно свикнах да ме посрещат и изпращат, човек лесно свиква с хубавите неща, нали. И сега - сега просто ще свикна отново. Сама си се очудвам на вярата, че някой ден той ще бъде там. Ще бъде на автогарата (без значение откъде ще знае кога ще пътувам) просто ей така, като по филмите, или ще ме чака пред университета, пред вратата на общежитието, пред вкъщи... Тъпо е - нереално, никой не би си наравил труда, дори и да те обича, камо ли... Защо по дяволите правят такива гадни утопични филми?
P.S. Утре съм на много гаден изпит, стискайте палци!

*заглавие на книга на Анна Гавалда

Шест неща, които ме правят щастлива

Аааа Carrera-та никога не губи вяра в мен, дори и когато не съм писала от половин година!
Между другото много обичам подобни блогърски игри, защото човек рядко се замисля за подобни неща, какво остава да ги докара до 6. Обикновено всичко се изчерпва до леглото и чашката (или в обратен ред).
1. Почти се повтаря с това на Carrera - моментът, когато се изтегна на слънце, след като съм плувала дълго време и усещам как капките вода ми хипят по кожата. Безценно! А соления мирис на кожата вечер когато излезеш по крайбрежните барчета... ехххх
2. Сцената, китарите, барабаните, светлините, атмосферата на концертите въобще (говоря за рок концерти не за Планета-Пайнер естествено). Нямам друг такъв момент в живота, като този, когато чух първия китарен риф на концерта на Металика. Сякаш всичко друго изчезва.. адреналина се покачва неимоверно!
3. Когато след дълго 3-часово пътуване видя как светлините на Търново се показват иззад хълма. Този град наистина е ужасно красив.
4. Последното нещо, за което се сещам е рисуването или приложните му там изкуства, изобщо онези неща с който се занимавам, когато имам вдъхновение и свободно време. Особено когато се получи нещо хубаво.
Не знам, защо можах да се сетя само за 4, мисля, че просто другите не са достатъчно добри, за да ги включа в този списък. И понеже вече всички са ме изпреварили, нека всеки, който се сети да погледне блога ми, се почувства поканен да продължи нататък.

Game Over

Картите са на масата, маските са свалени, всичко вече е ясно... или поне за теб. Ето отново съм там, откъдето тръгнах. А ми се струва толкова далечно.
Като моите спомени с теб, когато още носеше маската. Беше хубава маска, сякаш сама я бях направила. А само колко много ти отиваше... а само аз как исках да е истинска. Проклетата ми овнешка природа - да се хвърлям във всичко с главата напред сякаш всички са "от нашите" и всички ще ме пазят. Не мога да преброя колко белега имам вече - и физически и от другите. И все пак като че ли физическите още водят първенството.
Не те познавам кой си, сякаш си някакъв кошмар, от който вече месец не мога да се събудя. Сякаш се наслаждаваше на играта с тънката усмивка, на човек, който знае, че държи коза и го пуска в момент, когато най-малко очакваш. Като онази твоя доволна усмивка, когато ми обърна гръб и закрачи горд колко добре не се поддаваш на чувствата, колко си гениален, че пак ти сложи края и колко много мацки-архитектки те чакат да те успокоят в обятията си, коя от коя по- "достатъчно красиви" за теб. А какво стана със Step up? С вторите шансове? Със "никога няма да ми омръзнеш"? С година и половина щастие, страх, мъка, трудности. Бягаш. Дори не можа да дойдеш като мъж и да ми обясниш всичко - от началото до края, без недомлъвки, без лъжи, без глупости.
Толкова неща останаха неказани. Толкова емоции недоизживяни. Време е да пораснеш, ако не за мен, то за следващата, тя не заслужава да се влюби в маската и после да са запознае с теб. Продължавай да мълчиш и да се правиш, че си ОК, хората ти вярват, продължавай и да вярваш на това, на което ти му казваш приятелство... всъщност какво ли знам аз не те познавам, дори не ми позволи да те опозная.
Отново свиря соло. Но какво пък - солата са есенцията на песента, те показват майсторлъка! А и все пак никой не остава дълго соло в Студентски град! :)