За пръв път тази есен се почувствах стара. Не като възрастна, не и като стара-стара, а така сякаш възрастта ми ме е изпреварила и дори не ми е дала знак, че ме връхлита. Всичко започна естествено с есента, защо естествено ли? Защото тя е главният виновник за всички лоши събития в главата ми. Тя е като една агонично дълга и същевременно тиха и неминуема смърт на лятото - ставаш свидетел на всяка нейна жертва-листо и въпреки това нищо не можеш да направиш освен да гледаш безучастно (не че не ми е хрумвало да събирам листата и да ги лепя обратно с лепило, но нещо ми подсказва, че това няма да свърши добре). Та всяка есен ме налягат меланхолични и депресантски мисли - неспасяемо е! Те от своя страна доведоха до размисли за това, че вече съм на 23 (гоня 24), тази година официално завършвам и живот и здраве другото лято ще съм на "пазара" на труда (в кавички, защото пазар принципно е място, където се предлага нещо, а не където три години чакаш да ти го намерят това нещо, през което време живееш със 180лв). И понеже гледам да избягвам тези мисли направо се прехвърлих към "Ама кога по дяволите станах на 23 и защо никой не ми е казал, а аз все още си мисля, че съм на 19!". Да, наистина, мисля, че една година е твърде малко време човек да осмисли възрастта си. Тъкмо свикнах с мисълта, че вече не съм на 21, а на 22, това ще рече голям човек и ей го на - 23! Ама чакай сега, не може така! Ами 19-те? Ами детската ми мечта да бъда архитект? А тази да съм най-добрата жена-барабанист за всички времена? А кога ще се науча да карам скейтборд? Вече съм стара за това!???? А защо след като вече съм надраснала това, някой не го е казал на мозъкът ми? Защо все още в книжарниците се залепям за книжките за Пепеляшка с рокли-стикери, които да лепиш по страниците (по наше време нямаше такива!!!). И това "наше време" - преди чувах родителите ми да го казват, преди, когато беше нашето време...
Наистина 4 години не са нищо, но на тази възраст пропастта е голяма между надъхан 19-годишен първокурсник и 23-годишен бъдещ безработен инженер. Мисля, че за това ми настроение е виновна и новата ми съквартирантка - първокурсничка с целият си ентусиазъм за всичко.
Имах и един период в края на август, през който си мислех, че истински важните за мен неща ми се изплъзват и че ако сега не направя нещо, ще съжалявам цял живот, та доста си натроших главата, но слава Богу мина ми, докато тази песен не ми напомни отново за това. Но пък все още съм само на 23...
Няма коментари:
Публикуване на коментар