Картите са на масата, маските са свалени, всичко вече е ясно... или поне за теб. Ето отново съм там, откъдето тръгнах. А ми се струва толкова далечно.
Като моите спомени с теб, когато още носеше маската. Беше хубава маска, сякаш сама я бях направила. А само колко много ти отиваше... а само аз как исках да е истинска. Проклетата ми овнешка природа - да се хвърлям във всичко с главата напред сякаш всички са "от нашите" и всички ще ме пазят. Не мога да преброя колко белега имам вече - и физически и от другите. И все пак като че ли физическите още водят първенството.
Не те познавам кой си, сякаш си някакъв кошмар, от който вече месец не мога да се събудя. Сякаш се наслаждаваше на играта с тънката усмивка, на човек, който знае, че държи коза и го пуска в момент, когато най-малко очакваш. Като онази твоя доволна усмивка, когато ми обърна гръб и закрачи горд колко добре не се поддаваш на чувствата, колко си гениален, че пак ти сложи края и колко много мацки-архитектки те чакат да те успокоят в обятията си, коя от коя по- "достатъчно красиви" за теб. А какво стана със Step up? С вторите шансове? Със "никога няма да ми омръзнеш"? С година и половина щастие, страх, мъка, трудности. Бягаш. Дори не можа да дойдеш като мъж и да ми обясниш всичко - от началото до края, без недомлъвки, без лъжи, без глупости.
Толкова неща останаха неказани. Толкова емоции недоизживяни. Време е да пораснеш, ако не за мен, то за следващата, тя не заслужава да се влюби в маската и после да са запознае с теб. Продължавай да мълчиш и да се правиш, че си ОК, хората ти вярват, продължавай и да вярваш на това, на което ти му казваш приятелство... всъщност какво ли знам аз не те познавам, дори не ми позволи да те опозная.
Отново свиря соло. Но какво пък - солата са есенцията на песента, те показват майсторлъка! А и все пак никой не остава дълго соло в Студентски град! :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар