Мислех да не пиша за толкова лични неща в този блог, но този път е по-различно, когато няма на кого да кажеш, всичко е позволено. Дано само никой не се обиди.
Винаги съм си мислела, че при мен няма да е същото, най-вероятно всеки си го мисли, но какво пък, имаме право да се самозалъгваме. Спомням си как преди време слушах за несгодите на другите дойки и си обещавах да не правя същите грешки, как всичко ще върви по мед и масло, как няма да се оставя да бъда третирана като безгласна. Но уви... всичко се получи същото и иронията е в това, че абсолютно всичко е така, както ми беше описвано. Как ще стоя и ще чакам да бъде намерено време за мен, как аз ще се чувствам ужасно, че него го няма, а той щастливо ще си гледа кефа с една камара приятели наоколо, как няма да ме разбира изобщо и подобни все позитивни развръзки. Всичко си е на мястото и депресията си е на лице. Плюя на тази депресия и смятам да се хвана в ръце, колкото и да е трудно, не се давам лесно. Все пак какво ми остана - едното достойнство и толкова, щом можах да мълча половин година, защо да не мога и сега. Явно е предопределено нещата да стават по трудния начин и няма какво друго да направя. Мъжете са си мъже, жените сме си жени и толкова. Като не стане - здраве му кажи и толкова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар