Оплаквация

Отдавна знаех, че трябва да стане така. Знаех, че трябва да си тръгна все някога от вкъщи и за отида да уча някъде, но никога не съм вярвала в това. Просто знаех, че така трябва и го направих точно за това, защото така трябваше. Не мислих, не пресмятах, защото от това щеше да стане само по-зле. Сега съм там, правя това, което трябва за да съм доволна от себе си и в същото време съм адски нещастна. "Ще свикнеш!", ми казват дълбокомислено всички, но дали наистина е така? Пък и какво да ми кажат хората, нали аз сама си го избрах. Никога не съм очаквала, че ще оставя толкова любими хора зад гърба си. АЗ!!! Най-антисоциалния тип на света. Толкова хора, които да искат да ме видят, като се връщам, които да ми се обаждат, да мислят за мен... а аз ги оставих. Ами сестра ми? Винаги съм знаела, че някой ден ще се разделим, но никога не съм вярвала, че този ден ще дойде. И как да свикна там, като не мога да живея с хора, които мислят коренно различно от мен, а единствените ми съмишленици са си тук? Не искам и не мога повече така. Вижда ми се адски безмислено, ужасно мазохистично. Дано да е вярно, дано да свикна, защото ми писна все да съм мрачна, все да ми е тъжно и все да плача. А мина цял месец и нещо отгоре... Ами Борьо? Той ми е единствената причина, за да не пукна в София,а дори не ни остава време да се виждаме, въпреки, че сме в един и същи град. Жалка работа. Не ми се мисли, ако го загубя, какво ще правя... Остават ми само моментите когато се прибирам вкъщи, тогава почти всичко е наред, само да можех да открадна още малко времее...