Особено времето и то с такава шеметна скорост, че ... че го мразя! Как може, никак не е честно, когато правя нещо насила, то се влачи като на парад, а когато съм истински щастлива иска да се изниже по-бързо. Няма да се разберем така.
Вчера сутринта получих най-хубавата си сутрешна изненада, а именно ранен телефонен разговор, една малка лъжа, и човекът, който най-малко очаквах на входната врата. Какво повече може да иска човек? Освен малко повече време...
Никога не съм вярвала, че два дни могат да минат толкова бързо (и толкова приятно). В такива моменти осъзнавам каква късметлийка съм да имам точно това, което съм искала винаги, макар и получено с малко закъснение. Но пък си заслужава и то как само. Странното е, че го осъзнах едва днес, когато бях с момчетата в парка. Но със сигурност това ще е мимолетно, защото животът ще ни разхвърля. Така става, когато човек порасне, никога няма да си върна това, което имах (и можех да имам) в гимназията. Може би за това единствено мога да съжалявам, но все пак не всичко зависи от мен, защото тогава не бяхме същите, изисква се доста време за да съзрее човек. А когато това стане... често вече е късно. А и защо никога не може да бъде така, както на мен ми се иска? Започвам вече да се повтарям от предишни постове, но... Защо хората, които искам, не ме искат, и обратното? Зарината съм от хора, които не ме интересуват, които отдавна вече съм отписала и с които съм ограничила всякакви контакти, а с тези които искам да се сближа, все нещо пречи и все нещо не е наред. А дали наистина не съм изпуснала големия си шанс за малко щастие?
И сега след двата дни пак ще се наложи да преживявам на телефонни разговори от по 15 минути изпълнени с толкова многословно мълчание... и същевременно нищо не правя за него. Понякога съм странна дори сама на себе си....
P.S. Съжалявам за поредния наглед безсмислен пост, но така най-добре се разбирам, без да
уточнявам подробности, които могат да попаднат в лоши очи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар