Развръзката

Е, сега като се замисля, поне всичко с кандидатстването се свърши... или поне за това лято. Не се знае дали ще ми щукне да се хвърля самоубийствено да се пробвам архитектура и другата година. Според останалите ми "винаги компетентни" приятели - това се подразбира от само себе си, но според мен - не знам дали жертвата си струва.
И така - приеха ме ССС и то на две места (УАСГ и ВСУ"Любен Каравелов") и въпреки, че на пръв поглед решението не е кой знае колко трудно, като се има в предвид, че специалностите са съвсем еднакви, всъщност тук започва въртенето на шиш за това кое е най-правилното в случая. За незнаещите, понеже сигурно останаха много малко такива, които да четат блога ми, хлапето е приет САС (някаква измислена инженеро-архитектурна специалност на "Любен Каравелов" създадена най-вероятно да замаже очите на кандидат студентите, които с див фанатизъм искат да бъдат приети архитектура или да умрат - не се шегувам има и такива индивиди!) и тук изборът ми се лута между това дали ще избера кое е според мен по-доброто или ще направя жертва в името на 2-месечната ни и отгоре връзка с хлапето и ще се запиша във ВСУ-то.
И тук започват да ме вълнуват едни такива безсмъртни въпроси относно жертвите в името на любовта и разни такива и дали си заслужава. От една страна той през цялото време ми повтаряше, че от голяма степен на важност би било моето решение за това къде би се записал той, ако има избор, но от друга едно е да го докараш на приказки - друго на действия. С две думи... мне, не съм толкова сигурна, че би го направил. Работата е там, че от самото начало той и Бела бяха много по-нахъсани от мен да влязат на всяка цена в УАСГ и на всяка цена архитектура, те винаги знаят какво искат и винаги вярват в способностите си, а аз... аз съм друга работа. Аз съм песимистът дето не вярваше на цялата тая работа още от самото начало. И по стечение на гадните обстоятелства, моята версия беше тази, която се сбъдна. Тъпо. И по време на курсовете, които изкарахме тримата, на изпитите и прочие, те се държаха чисто професионално, погълнати изцяло от кандидатстването си, без да забележат, че в моменти на колегиална искреност дори обиждат способността ми да рисувам, ииии като цяло мислеха за собственото си благо и след това за всички останали, включително и мен. И сега изниква въпросът дали аз трябва да поставя сега нещата по обратния начин - него пред мен?! А честно казано въобще не знам - и двата варианта ми се виждат еднакво грешни. Или както казват сестра ми и един приятел : "Защо никога не се случва най-благоприятната развръзка, а тази клоняща към най-гадната?". Какво да правиш животът е гаден...