Ужас и безумие

Сигурно откачам... да, това е добро обяснение на нещата. Струва ми се логично, пък и след тези една камара изпити, нормално е да превъртя. Нормално е. Това трябва да е. Иначе защо ще се променя толкова бързо, къде изчезна непукизма ми към всичко и доброто ми настроение, да наистина имах период, в който просто се радвах на нищото, но той най-ненадейно изчезна. Трябва да е заради цялата тая работа с кандидатстването и с местенето в София, все пак аз мразя София, нормално е да не съм щастлива, че ще ходя там. Явно наистина животът си има своите покачвания и спадове, а след като всичко така неочаквано се оправи и аз бях наистина щастлива и то за толкова дълго време, сега трябва да се компенсират нещата. Сигурно е така. И все пак... дали пък аз сама не си измислям проблеми? Ей така от някаква извратена любов към мазохизма сама да решавам, че нещата са ужасни и оправия няма?! Сигурно доста хора биха се съгласили с тази версия, като се има в предвид прочутият ми песимизъм. И все пак не разбирам какво толкова се обърка. Какво ми стана, откъде излезе този гняв, който дори не е насочен конкретно към някого, дали са натрупали се разочарования, или пък нещо друго?! Може ли някак си да го оправя, или и сега нищо не може да бъде спасено? Е, сега вече със сигурност звуча като пълна откачалка, каква ирония, като се има в предвид, че само преди седмица си взех бележка от психиатрията, че съм психично здрава. Но както казва баба ми за 3,50 ще те обявят за всякакъв, ако щеш и за Супермен. Тъжна съм и дори не знам защо съм тъжна. Нещо не е на ред и как ми се ще някой да ми отговори какво е то... Сигурно съм откачена. Но знам, че ми липсва ужасно. Може и това да е, той да ме е променил, все пак за пръв път всичко е толкова истинско, но защо трябва да ми е толкова трудно, когато то дори не е такова?!