Тече, всичко тече

Особено времето и то с такава шеметна скорост, че ... че го мразя! Как може, никак не е честно, когато правя нещо насила, то се влачи като на парад, а когато съм истински щастлива иска да се изниже по-бързо. Няма да се разберем така.
Вчера сутринта получих най-хубавата си сутрешна изненада, а именно ранен телефонен разговор, една малка лъжа, и човекът, който най-малко очаквах на входната врата. Какво повече може да иска човек? Освен малко повече време...
Никога не съм вярвала, че два дни могат да минат толкова бързо (и толкова приятно). В такива моменти осъзнавам каква късметлийка съм да имам точно това, което съм искала винаги, макар и получено с малко закъснение. Но пък си заслужава и то как само. Странното е, че го осъзнах едва днес, когато бях с момчетата в парка. Но със сигурност това ще е мимолетно, защото животът ще ни разхвърля. Така става, когато човек порасне, никога няма да си върна това, което имах (и можех да имам) в гимназията. Може би за това единствено мога да съжалявам, но все пак не всичко зависи от мен, защото тогава не бяхме същите, изисква се доста време за да съзрее човек. А когато това стане... често вече е късно. А и защо никога не може да бъде така, както на мен ми се иска? Започвам вече да се повтарям от предишни постове, но... Защо хората, които искам, не ме искат, и обратното? Зарината съм от хора, които не ме интересуват, които отдавна вече съм отписала и с които съм ограничила всякакви контакти, а с тези които искам да се сближа, все нещо пречи и все нещо не е наред. А дали наистина не съм изпуснала големия си шанс за малко щастие?
И сега след двата дни пак ще се наложи да преживявам на телефонни разговори от по 15 минути изпълнени с толкова многословно мълчание... и същевременно нищо не правя за него. Понякога съм странна дори сама на себе си....

P.S. Съжалявам за поредния наглед безсмислен пост, но така най-добре се разбирам, без да
уточнявам подробности, които могат да попаднат в лоши очи.

Варна, морето, сините вълни...

(моля хората със слаби сърца, тези НЕ ходили на море и особено CarreraGT да не четат този пост!!! :) )

Тази година пак ще се размина без море... за пореден път. А никак не е честно, като се има в предвид, че изкарах цели 9 изпита, най-неочаквано взеха, че ме приеха, а и на всичкото отгоре за пръв път имам с кого да отида ( имам и още как :Р). Обаче не, не и не! И никак не е справедливо. Даже повечето ми приятели, които дори не държаха и половината количество изпити, отидоха, накъпаха си се... Завиждам, а това не е хубаво, не трябва да се завижда! И все пак, мамка му, и тази година няма да се ходи на море.

Дори на басейн не мога да отида, защото няма нито един в радиус от 5 километра, а аз тъпака му с тъпак, така и не взех книжка... Много съжалявам за басейните, които бяха точно на една улица разстояние от моя блок - пресичаш една поляна, после улицата и хоп - все едно си излязъл от града. Голямо печене и плуване беше там едно време, ехххх какви лета бяха!
Иска ми се пак да се съберем с групата от училище, струва ми се, че точно от това имам нужда в момента, но ми се струва безкрайно неизпълнимо. Като за начало плана беше да отидем заедно на море, но момичетата прецакаха нещата като отидоха сами, докато някои от нас имаха още изпити, после се оказа, че никой не иска да дойде като "третия излишен" с нас с хлапето, а съвсем накрая, че съм изхарчила всичко, което можеше да се изхарчи от джобовете на нашите... и всичко пропадна напълно.
И все пак... иска ми се да се съберем. Макар че след последното организиране на такава дивотия (на Нова година) ми се взе здравето, а и въобще не се получи така както се очакваше, заради манията на една приятелка да мъкне със себе си възможно най-досадните хора... ииии заради други незнайно как появили се бацили. Пък и обикновено този, който организира нещата изяжда и цялостното голямо мрънкане на всички (нали така, Владо), защото винаги ще се намери някой недоволен. А в повечето случай, повечето са недоволни за нещо... ииии изобщо как въобще ми се събира с тези хора? :D
Май от цялата работа просто имам болезнена нужда да видя хлапето, по възможност това да стане на море... и да е за по дълго, например за 10 дена... ииии абе олях се с две думи :Р Защо хората получават толкова много, а сами не знаят, колко много е то всъщност?!

Ужас и безумие

Сигурно откачам... да, това е добро обяснение на нещата. Струва ми се логично, пък и след тези една камара изпити, нормално е да превъртя. Нормално е. Това трябва да е. Иначе защо ще се променя толкова бързо, къде изчезна непукизма ми към всичко и доброто ми настроение, да наистина имах период, в който просто се радвах на нищото, но той най-ненадейно изчезна. Трябва да е заради цялата тая работа с кандидатстването и с местенето в София, все пак аз мразя София, нормално е да не съм щастлива, че ще ходя там. Явно наистина животът си има своите покачвания и спадове, а след като всичко така неочаквано се оправи и аз бях наистина щастлива и то за толкова дълго време, сега трябва да се компенсират нещата. Сигурно е така. И все пак... дали пък аз сама не си измислям проблеми? Ей така от някаква извратена любов към мазохизма сама да решавам, че нещата са ужасни и оправия няма?! Сигурно доста хора биха се съгласили с тази версия, като се има в предвид прочутият ми песимизъм. И все пак не разбирам какво толкова се обърка. Какво ми стана, откъде излезе този гняв, който дори не е насочен конкретно към някого, дали са натрупали се разочарования, или пък нещо друго?! Може ли някак си да го оправя, или и сега нищо не може да бъде спасено? Е, сега вече със сигурност звуча като пълна откачалка, каква ирония, като се има в предвид, че само преди седмица си взех бележка от психиатрията, че съм психично здрава. Но както казва баба ми за 3,50 ще те обявят за всякакъв, ако щеш и за Супермен. Тъжна съм и дори не знам защо съм тъжна. Нещо не е на ред и как ми се ще някой да ми отговори какво е то... Сигурно съм откачена. Но знам, че ми липсва ужасно. Може и това да е, той да ме е променил, все пак за пръв път всичко е толкова истинско, но защо трябва да ми е толкова трудно, когато то дори не е такова?!

Всъщност днес ми хрумна, че...

Ако е вярна сентенцията : "Домът е там, където е сърцето ти", то тогава практически аз си оставам бездомна...

P.S. Честит рожден ден на блога ми на патерици. От всички раци накрая забравих точно него. Дано не ми стигне куражът в скоро време да го изоставям.

Развръзката

Е, сега като се замисля, поне всичко с кандидатстването се свърши... или поне за това лято. Не се знае дали ще ми щукне да се хвърля самоубийствено да се пробвам архитектура и другата година. Според останалите ми "винаги компетентни" приятели - това се подразбира от само себе си, но според мен - не знам дали жертвата си струва.
И така - приеха ме ССС и то на две места (УАСГ и ВСУ"Любен Каравелов") и въпреки, че на пръв поглед решението не е кой знае колко трудно, като се има в предвид, че специалностите са съвсем еднакви, всъщност тук започва въртенето на шиш за това кое е най-правилното в случая. За незнаещите, понеже сигурно останаха много малко такива, които да четат блога ми, хлапето е приет САС (някаква измислена инженеро-архитектурна специалност на "Любен Каравелов" създадена най-вероятно да замаже очите на кандидат студентите, които с див фанатизъм искат да бъдат приети архитектура или да умрат - не се шегувам има и такива индивиди!) и тук изборът ми се лута между това дали ще избера кое е според мен по-доброто или ще направя жертва в името на 2-месечната ни и отгоре връзка с хлапето и ще се запиша във ВСУ-то.
И тук започват да ме вълнуват едни такива безсмъртни въпроси относно жертвите в името на любовта и разни такива и дали си заслужава. От една страна той през цялото време ми повтаряше, че от голяма степен на важност би било моето решение за това къде би се записал той, ако има избор, но от друга едно е да го докараш на приказки - друго на действия. С две думи... мне, не съм толкова сигурна, че би го направил. Работата е там, че от самото начало той и Бела бяха много по-нахъсани от мен да влязат на всяка цена в УАСГ и на всяка цена архитектура, те винаги знаят какво искат и винаги вярват в способностите си, а аз... аз съм друга работа. Аз съм песимистът дето не вярваше на цялата тая работа още от самото начало. И по стечение на гадните обстоятелства, моята версия беше тази, която се сбъдна. Тъпо. И по време на курсовете, които изкарахме тримата, на изпитите и прочие, те се държаха чисто професионално, погълнати изцяло от кандидатстването си, без да забележат, че в моменти на колегиална искреност дори обиждат способността ми да рисувам, ииии като цяло мислеха за собственото си благо и след това за всички останали, включително и мен. И сега изниква въпросът дали аз трябва да поставя сега нещата по обратния начин - него пред мен?! А честно казано въобще не знам - и двата варианта ми се виждат еднакво грешни. Или както казват сестра ми и един приятел : "Защо никога не се случва най-благоприятната развръзка, а тази клоняща към най-гадната?". Какво да правиш животът е гаден...

...

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

... си повтарях повреме на последните ми 4-ри изпита. И не случайно. Борбата наистина беше жестока, щом толкова близки до мен хора ме приеха като конкуренция, която ги заплашва. Аз не съм такъв човек и да издъниш приятели за мен не е решение.