Пропадах някъде, но всичко беше истинско -
страха от удара, очакването, сблъсъка.
А после кацнах върху мислите
и тръгнах по света, нарамил кръста си.
Като медал върху ревера сив на времето
оглеждах от високо всички улици.
И виждах рицарите, стъпили във стремето
на своите мотори с малки блудници.
А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.
И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?
Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.
P.S. Не искам вече хора, за които съм Дон Кихот! Искам да бъда с истински рицари! Мрън!
Няма коментари:
Публикуване на коментар