Едно малко позакъсняло лято

Леко взе да ми писва от всички тия изпити, които се редят един след друг и дори няма време за глътка въздух, от самото начало знаех, че ще бъде трудно, но сега като ме застигнаха всички тия изпити, пътувания и то в най-тежките жеги... Взе сериозно да ми писва. Искрено завиждам на хората, които вече са приети и то на много по-непристъпни от УАСГ университети и вече са или на море или ако не е друго могат спокойно да започнат лятото си. А като се замисля моето тъкмо ще започне и ще дойде краят на август - демек лятото ще свърши.
И другото, което напоследък ме гложди - с риск да прозвуча като някой тинейджърски форум нещо се уморих и от вечните изпращания. Писна ми от това вечно обстоятелствата да се стичат така, че да нямаме време един за друг и да се виждаме само по изпити или пък вечно да бързаме. Вечно да бягам за да мога да открадна един час да го видя, да го изпращам и да чакам тъпоумно автобуса, като въобще не ми се иска да го пусна. И защо винаги имам това натрапчиво усещане, че той приема по-лесно раделите от мен. По-малко ли му пука или просто е добър актьор?! Честно казано не знам какво да мисля, лошото е, че съм свикнала да пазя голяма част от нещата около мен в тайна, а изведнъж се разкрих и то почти изцяло и сега се чувствам някак уязвима и сякаш той винаги е с една крачка пред мен, сякаш не съм аз по-голямата, а обратното. И което е най-странното това не ми харесва. Не ми харесва да се чувствам изостанала... в каквото и да било отношение.
И как ми се ходи на море само, аз съм от тия хора, които просто живеят за да видят през лятото морето, дори като бях малка това беше единственото желание, което си пожелавах на рождените си дни преди да духна свещичките... а не съм ходила от две години и това адски взе да ми тежи. Искаше ми се да отидем двамата с още един двама общи приятели, с които ми е наистина хубаво, като един добър завършек на гадното лято, ноооо... винаги има едно голямо НО. Всъщност въобще не съм песимистична, просто гледам реалистично на нещата. Така си е.