Онзи ден се върнах най-накрая от София, където прекарах цееели 18 дена! Какъв ужас! Не, че искам да обидя някой от този град, най-вероятно и той си има хубавите страни, но аз така и не ги открих. Направо като си дойдох ми идеше да се наведа и да лепна една целувка на асфалта в Търново (по принцип се прави на пръстта, ама къде ти такива глезотии тук).
Най-трагичното в цялата ситуация беше, че точно на 1-ви юли (July morning за непросветените) ние с Бела, возени от баща й, пътувахме точно в противоположна посока на тази на морето. Е не е истина колко ни се плачеше... а времето беше само за плаж.
Честно да си призная в началото ми беше ужасно да не знам нищо къде се намира и изцяло да завися от други хора, но в последствие свикнах... пък и първите дни се чувствахме малко като на курорт (както казваше един полицай). Стаята ни беше страхотна, нови мебели, телевизор и хладилник, хубава баня - какво повече би искал човек от общежитие (всъщност въобще не бяхме очаквали толкова много) и съвсем малко хлебарки, при това доста възпитани :) Единственото не дотам приятно нещо беше ставането в 5 часа сутринта за да успеем да се вмъкнем в прословутата зала на (може би?!) професор Харалампиев, пред която имаше опашки още от 6:30, въпреки че курсовете започваха от 8:30. Луда работа. Пък и първите вечери в "Строежа"... ммммм. 
Колко ми беше странно, че стъпвам там, след като вече близо година слушам онлайн радиото им от Търново (е все пак "Улицата" rulzzzz). Пък и да си с двама приятели (Белс и хлапето) в друг град, само тримата си е доста забавно... в началото. След 7-ми обаче всичко се обърна нагоре с главата, ограбиха единия от тайфата на три крачки от охраната на "Строежа", преместихме се в ново общежитие, което беше под всякакви критерии за живеене и някак всичко влезе в едни такива супер скучни и еднообразни релси на ставане рано, пътуване близо час, изпити, депресия след изпитите, връщане обратно, висене в "Строежа" и така... А за изпитите въобще не ми се говори даже, яд ме е само, че след година и половина усилия не можах да направя нищо сносно. Освен това ни хвана и носталгията и прочие...Всъщност трябва да си призная, че от толкова пребиваване с Габровци в един момент взех да възприемам и себе си като такава, опасна работа. Пък и се уверих, че макар и доста скучен на моменти, Търново си е един доста хубав и сам по себе си изискан град (без сергии по улиците и всякакви селски прояви като тези в София). Само да не бяха тия строежи, голям град щеше да бъде.
И все пак всички негативни емоции като хлебарки и съмнителната вода с цвят и мирис, не можаха да ме възпрат да не изпитвам съжаление, че си тръгвам. В голяма степен това съжаление, беше заради това, че едва ли скоро ще можем да прекарваме по толкова много време с хлапето, както тогава, ако не и да се дължи изцяло на това. Хубаво е човек да има двама приятели, на които може да разчита в такива ситуации, макар и отношенията да не са чак толкова перфектни и да те дразнят и объркват понякога, но спокойно може да се считам за щастлив човек. Сега ми предстоят още само 5 изпита :) и се надявам да не изперкам докато минат и те, а после... после един Бог знае.
Това са супер музикалните песове пред първото общежитие, които всяка сутрин около 4-5 ни будеха с бодър кучешки вой
Гледки от старото общежитие (блок 35)
София...
Гледка от новото общежитие (блок 57)
Нашата мафия :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар