Искам да имам, но нямам...

Едно такова ми е лятно... Нищо не ми се прави, лениво ми е, искам да лентяйствам. Ама с часове. Искам и на море, но това си е отделна работа. ;)
Напоследък концентрацията все ми бяга, сакаш съм чумава, не мога да седна един ден и от сутринта до вечерта да решавам задачи. Просто не мога. А колкото повече се приближават изпитите се чувствам все по-несигурна. И пак за нищо нямам време, сякаш се занимавам със свръхважни за човечеството дела, а не да стоя по цял ден на масата пред гадната тетрадка с карираните листи, гледайки тъпо поредната задача. Животът е гаден!
И защо човекът от когото толкова имам нужда в момента трябва да е на 52 километра от тук и да го виждам веднъж седмично?! Това някакво вселенско наказание ли е? Уморих се да изпращам. Уморих се да изпращам всички до това проклето Габрово... Толкова време чаках 19-ти, толкова вечери си представях колко ще се зарадвам като го видя след толкова време (все пак и една седмица не е малко време), толкова нерешени задачи останаха заради времето прекарано в тия мисли през деня (:Р) и накрая 19-ти се изниза толкова подло под носа ми без дори да заподозра. Ужасно е, чувствам се като в начална позиция, чак сега разбирам какво им е на хората, които са принудени да живеят разделени. Ужасно е!
Трябва да се науча да се организирам по-добре, за да намирам време за всичко и всички, а не да се надбягвам по цял ден с концентрацията ми. Току виж това обсебване от ангажиментите някой ден ми изиграло лоша шега и загубя накой скъп човек от ненамиране на време за него. Мразя хора, които не могат да намерят време за теб. Време има, въпросът е за какво ще го отделиш. Трябва и да съм по-подредена, но това отново е друг въпрос...
Този пост стана много нахвърлян, но честно казано точно така се чувствам в момента - като една сбирщина от хубави и недотам хубави емоции. Боже, хора, липсвате ми!!!