Столична

Нямам сили да говоря за това, което се случи на пробния изпит, знам само, че за всичко аз съм си виновна и дори и да искам да стоваря вината върху някого, не бих могла. Сама се провалих, остава само да видя колко точно...
Ще ми се да разкажа колко страхотно си изкарах иначе, без да броим изпита, колко страхотни хора учат във ВСУ "Любен Каравелов" и колко много ми хареса там. Но честно казано и за това нямам сили. Ще кажа само, че съм ужасно изненадана от :

• това колко вкусна е наистина пицата с ананас;
• колко всеотдайни са студентите в общежитията и как страхотно си живеят там;
  
• колко хубав град се оказа Търново и как европейски стои някак;
• от това колко зрели се оказаха някои мои приятелки в такъв момент;
  
• и не на последно място от това, че може да ми хареса в София и то в "Овча купел" 2 (нищо лично, много приятен квартал :Р)

Изненадах се и от това, че не се радвам, че се прибрах вкъщи, а толкова много обичам Търново... Странни работи се случват. Ще ми се сега да мога да се хвана в ръце и да си взема поука от цялата работа, но истината е, че не мога. Истината е, че положих толкова много усилия и пак нищо не направих, а как да постъпя тогава?! И защо да не може да изкарам 6 на изпита, какво ми има, все някой ще го направи, защо да не съм аз!
И за финал слагам няколко снимки, които направих не точно на София, а по-скоро на покрайнините й.



Това е гледката, която се вижда от ЖП-линията до "Любен Каравелов"

И нощна София гледана от общежитията

Часът на истината

Дойде и моя ред да отида до София, дойде и моя ред да ходя на пробен изпит, с две думи - дойде и моят ред да се изложа! Излишно е да казвам в какво състояние са ми вътрешностите, или колко некомфортно се чувствам в този град... просто да кажем, че ми е нервно и толкова. А пък излагацията така или иначе не е неочаквана така че... споко, всичко ще се оплеска и то порядъчно.
Нещо и с германците нещата не вървят, смятах, че поне те ще си изкарат страхотно, ще направят тен (все пак и тенът от работа си е тен, нали?!), ще се завихрят едни любовни истории и ще се върнат щастливи и заедно (!!!), но май няма да я бъде, поне така както вървят нещата... Но съм безкрайно щастлива, че и тримата не ме забравят и се обаждат последователно, почти всеки ден (даже по няколко пъти на ден). Как да не ти липсват... Пък и като се има в предвид на какви капацитети ме оставиха, иде ми да си грабна багажа, да избягам от София и да хвана първия самолет за Варен (ако има такъв въобще).
Страх ме е... страх ме е да не се осъществи най-големия ми страх, а именно провалът. Страхувам се до смърт да не се изложа и да не разочаровам всички, а съм сигурна, че ще се случи точно така. Дано по-скоро да свърши...
И все пак какво му пречеше веднъж нещата да се наредят, както на мен ми харесва и те най-накрая да се съберат?! Дори не подозират каква перфектна двойка биха били...

Студ скова земята...

Поредната нощ в която решавам задачи... дотегна ми, искам да се сгуша в леглото със "За кого бие камбаната" (да още не съм я прочела, чак аз се нервя!) и да заспя на време, така че утре да не ми се спи.
Самотно ми е, толкова е тихо и ужасно студено, нехарактерно за април... Всъщност на мен все ми е студено. Сещам се за онзи път, когато въобще не ми пукаше, че ми е студено, толкова, че на другия ден се разболях, но все пак беше хубаво. Когато ме прегърна да ме стопли, не знам какво целеше тогава, или какво - сега, но знам, че беше хубаво и толкова. Много хубаво. Оттогава заобичах мъгливото време, представете си!
Отношенията ми с хората са ужасно объркани. Ето например преди година и нещо един приятел ми каза такава обида, че още помня как изгарях от желание да го ударя и сега... сега ми честити рождения ден и казва, че иска да ме види?! И същия този човек, който след като си беше тръгнал, най-неочаквано се върна в ледената стая, ей така без нищо и седна до мен, сега ме подминава, сякаш ме няма, пак ей така, без нищо... Не разбирам, къде греша? Знам, че го повтарям често, но така и не можах да намеря отговор, а ме измъчва ужасно.
Скоро тримата ми най-близки приятели от училище няма да ги има цели три седмици и се чувствам толкова ужасно, че няма да ги видя толкова дълго, а на тях въобще не им пука, а щом на тях не им пука... егати. Уморих се все да изслушвам, а да няма на кого да кажа колко ми е самотно. Както казва Сис мрЪн и точка, край на дневната порция овнешко мрънкане :Р

What I`ve done

Сега като се замисля, означава че съм излязла права в спора, който се проведе преди мнооооого време (около 2-3 години) за това колко сериозна група са Linkin Park с един вманиачен и закоравял метъл, който смяташе себе си едва ли не за всевишния в метълознанието (ако въобще има такова нещо). Та той ми каза тогава, че само времето ще покаже колко несериозна група са те, като се разпаднат след година-две... и аз му повярвах. Е не тогава на момента, но след около година и нещо си помислих, че те наистина се разпадат и повече няма и да чуя за тях. Вярно е това, че и аз пораснах и някак музиката им вече ми се струваше леко по детски, но не съм спирала да ги харесвам и да ги защитавам, макар и не колкото преди.
И ето те се връщат с този клип, от който крайниците ми направо настръхват, макар и песента да не е много по моя вкус, внушението е умопомрачително. И чак ме кара да се замисля за собственото си поведение, за всички тези банери за Иракли и медиците в Либия, които съм сложила, за които всъщност нищо друго не правя, освен да слагам разни линкове към техните страници и какво?! С какво помага това на Иракли да спре багерите, или медиците какво ги топли, че аз се разнасях с някакви лентички по якето седмица-две? Гади ми се от това бездействие, а сама не знам какво да направя, всъщност цяла една държава не знае какво да направи, освен нелепото да предложат медиците за евродепутати (?!), та камо ли аз да зная...
Започвам да се замислям дали е удачно да продължавам с тази професия (мисля да кандидатствам архитектура, за тези които не знаят), след като ненавиждам разрушаването на природата по този нелеп начин. След като така се наострих само като видях, че на такова нереално място като Иракли искат да построят поредния комплекс от хотели. Всъщност на къде съм тръгнала...



Linkin Park - What I`ve Done

Великденски вариации

Не съм предполагала, че без приятели човек може да се чувства по-добре отколкото с тях. Но се получи нещо такова през последните няколко дни. И това ако не е доказателство, че нещо им куца, то това, че половината от тях ми забравиха рождения ден е едно доста добро такова.
Нещо взе да ми писва от рода - то рождени дни ли бяха, великденски празници, те в нас, ние в тях... ужас! Щеше ми се поне в понеделник да сме само със сестра ми, но едва ли...
И голямо ядене падна, това им е ужасното на празниците, че в моето семейство традиция е стоенето на маса. И то не само стоене, ами ядене до пръсване.
Иначе такова весело боядисване на яйца не ми се беше случвало никога. Нищо, че от цялата работа най-оцветени се оказаха плочките в кухнята и изядох едно мъмрене от майка ми задето ги опръсках допълнително, но дори то беше весело.
Напоследък нещо теорията ми с оптимизма май пропада напълно. Може би се изхабих да се преструвам, че всичко е наред и нищо не може да ме засегне. В началото беше по-лесно, не знаех как го правя, но успявах да бъда весела, макар и изкуствено. Не искам отново да ставам предишната мрачна, уморена, депресирана "аз", която бях до доста скоро.
Бях тръгнала да говоря за Великден и отново се отнесох... ами Великден си беше напълно великденски и нищо по-различно, иначе почивката от задачи и рисуване си я биваше, не мога и да искам нещо повече. А подаръците за рождения ми ден (тук вече чисто и просто се хваля) направооооооо. Откога си мечтая за тарамбука :)


П.С. А това отгоре върху нея е другият ми подарък - мечето Меси (всички прилики с имена на аржентински футболисти е напълно случайна ;) )

5-ти април

Всеки път като си помисля за тази дата и стомахът ми се свива. Рожденият ми ден - ужас!!! Всяка година минава все по-катастрофално и все по не празнично. За това вероятно голяма част от вината е моя, защото не съм го празнувала от 11-годишна, но не виждам и защо да го правя. Дори подаряването на подаръци от близките ми се е превърнало по-скоро в бреме, отколкото в някакъв вид удоволствие (не че не е така всяка година, но сега съм толкова уморена и толкова не ми се занимава с това, а въобще не мога да им го обясня).
Щеше ми се тая година да празнувам с приятели, така както го правят по малоумните американски филми, пък и щеше да ни дойде тъкмо на място след всичката тази математика (и рисуване) в последно време, но... отново не виждам смисъл да го правя, така или иначе нищо няма да се получи, така както стана на рождените дни на другите. Пък и като виждам колко се сещат за мен... не мисля че бих изкарала с тях кой знае колко по-добре. Единствено ме стопля мисълта, че ще мога да поспя утре, което никак не е малко. Боже, кога стана април месец, имам чувството, че вчера беше ноември.
И като стана дума, днес видях майски бръмбар! Понеже това сигурно нищо не ви говори, да поясня, че за мен майските бръмбари са предвестници на лятото и винаги много се радвам като чуя жуженето им. Та днес видях един доста тлъстичък и едва се удържах да не го подгоня, както когато бях малка. Изобщо днес беше почти летен ден, половината град беше излязъл по тениски, пред блока се разнасяше познатата миризма на пържени картофки, примесена с раззеленили се дървета... изобщо приказка!!!