Тук съм, но ме няма. Вървя като призрак вкъщи, а мислите ми въобще не са тук. Не ми е весело, но и не ми е тъжно, чувствам се сякаш съм в безтегловност. Имам чувството, че и да ме заколят, пак ще ми е безразлично.Сутрин ставам, защото трябва, закусвам пак по същата причина, но поне не си правя труда да обядвам, цял ден прекарвам в бродене и мисли. Мисля си за плажове, приятели, много много музика и се опитвам да не се сещам за реалността. Разглеждам снимки на палми, пясъци, миди, весели хора на плажа... Няма ме, воъбще не съм тук.
Може и да не мога да отида никъде, може всички да са "свръх" заети и да нямат време за мен, но не ми пука, защото аз не съм тук.
Нормално ли е? Мисля си, че се побърквам, но поне така ми е по-лесно да избутвам дните, да не се сещам за празната поща и приятелите, дето все ги няма. Луда съм, но поне ме няма, поне избягах от тук, макар и по свой начин.
Това лудост ли е?
"Винаги помни, дете, че няма нищо по-лесно от това да те нападнат лоши мисли - казваше първата й учителка. - Ако предоставиш ума си сам на себе си, той ще те понесе към едно непрестанно нарастващо чувство на неудовлетвореност. А да мислиш за хубави неща, от друга страна, изисква усилие. Именно затова е необходима внимателна тренировка. Свикни да мислиш за нежни ухания, за допира на коприната, за леки капки дъжд по прозореца, за извивките на цветята, за ведрината на изгрева."
ОтговорИзтриванеи т.н. ...
Шогун /том първи/