ТОЙ или големите ми разочарования относно мъжете

Кога мъжете започват да се държат като зрели хора:

а) На 20.
б) На 30.
в) На 40.
г) Никога.

... все повече започвам да се уверявам, че верният отговор е никога, поне по мои наблюдения (ако някой има различна информация, нека да изложи доказателства :) )
И изобщо мъжете могат да бъдат адски заблудени. Как може въобще да не разбират от намеци, а трябва всичко да им се казва в прав текст, без грам двусмислица. И освен това когато им показваш явна заинтересованост, те да я тълкуват като породена от състрадание, а когато си просто учтива с тях, те веднага да те атакуват с явни свалки. ИМА РАЗЛИКА МЕЖДУ УЧТИВОСТ И СИМПАТИИ!
Та, къде отидоха истинските мъже, питам аз?! Къде отидоха силните, независими и зрели индивиди от мъжки пол и какви по дяволите са тия женчовци, които ги заместиха! И каквото и да казвате не го възприемам аз това мъжете да си слагат гланц за устни и да си лакират ноктите... дори аз не си лакирам ноктите!
Безкрайно съм разочарована, рицар на бял кон, да да, а пък аз съм Пепеляшка...

Бягане с препятствия

Нямам времеее!
Сякаш някой е подпалил кибритена клечка под краката на времето и то е хукнало, където му видят очите. Не мога дори да засека кой ден е, защото докато се усетя и той вече е свършил. И тази ужасна хронична умора не ме оставя на мира и ми се спииииии... как ми се спи...
Подозирам, че блогът ми е прокълнат, ама сериозно! Всичко, което пиша в него се проваля, тъкмо се похваля че се чувствам добре и ми се стоварват куп глупости на главата, ама аз съм си виновна, защото исках най-после да мога сериозно да кажа, че нямам време... Е наистина нямам!
Кофти ми е, че се провалиха плановете за Нова година, толкова много надежди им възлагах. Пък и наистина щеше да е страхотно, вероятно прекалено страхотно за да е истина. Но може да е за добро, знае ли човек?!
И така, опитвам се да следвам времето неотлъчно и да крада всяка свободна минута за почивка, но не знам докога ще издържа така, а в главата ми непрестанно се върти Crowfish - Away (между другото евала на тия хора, да не повярваш, че са българи)!

Чакането като смисъл на живот

Седя и чакам...
(напоследък взе да ми се случва доста често)
Чакам да видя едно малко прозорче в долния десен ъгъл на монитора и всеки път при появата му, сякаш кръвта ми прави по една скоростна обиколка по артериите. Това прозорче се е превърнало в смисъл на дните ми, от надигането сутрин, през излизането на този студ навън, "избутването" на болезнено влачещите се часове, до сгромолясването вкъщи. И тогава сядам и чакам. Правя се, че се занимавам с куп други глупости, че съм много заета и съсредоточена, а погледа ми все в липсващото прозорче с физиономийката.
И сега чакам и започва да ме обзема паника, че нещо не е както трябва и няма да видя тази вечер прозорчето. А тази вечер е последна - от утре ад, та чак до понеделник. Имам чувството, че ако не го видя сякаш изведнъж някой ми е изгасил лампата. Ето го! Оххх фалшива тревога...
Не се замислям вече много как изглежда отстрани, знам само, че ми е нужно, че не мога без тази единствена "дрога", която ми остана. Освен това имам чувството, че и нея няма да имам още за дълго. Самотно ми е, а и не само на мен. Напоследък всички това ми споделят - колко са самотни и така ми се иска да направя нещо по въпроса, но знам, че нищо няма да излезе. Забелязала съм, че винаги се ентусиазирам едва ли не да спася света, правя всичко възможно да стане, а накрая се оказва, че света май сам не иска да бъде спасен. А като знам само колко много мога да дам и как не ми се ще точно те да са самотни. Имам нужда и от една прегръдка, просто ей така да се сгуша в някого и да не мърдам с часове. Какво не бих дала за подобно нещо, дори и да не е от него. И пак прозорчето, и пак не е той.. а става късно. Май ще си остана с чакането и с мисълта за прегръдката, но и тя не е лоша алтернатива.
Нее, ще почакам още малко.