Най-самотния град на самотните

Вярно, никога не съм се чувствала толкова самотна, колкото когато съм в София, имам чувството, че най-разговорливи и най-способни да завържат разговор тук се оказаха четирите ни стени на стаята. Дори когато съм с хора, пак ми е самотно. Какво им става на всички? Сякаш не съществува нищо отвъд ученето, заверките, изпитите? Сякаш нямат нито един интерес, който да ги накара за момент да забравят университета. Нормално ли е това? Това ли става с всички хора, отдадени на следването и на кариерата си? Откак съм тук се срещам само с хора, които драпат със зъби и нокти само и само за да осъществят плановете си, нормално, все пак градът е голям - реализация бол. Но същевременно виждам колко много жертват тези хора, не от себе си, а изобщо. Защото те едва ли осъзнават в какви роботи са се превърнали и как само ежедневието ги вълнува. Ето например снощи, тъй като се бяхме събрали само женска компания, и аз се опитах да разчупя малко ледовете, тъй като и без това поне взехме заверки и за сега ни е малко по-спокойно, но мисията ми се оказа невъзможна. Ако наистина трябва да се превърна в такова зомби, каквито са те, осъзнавам, че цялата тази работа, с коята съм се заела - архитектурата и т.н не е за мен, защото преди всичко аз съм човек, и не съм способна да жертвам човешките си черти за някаква си... професия. Нали така? Оххх и как ми липсват интелигентни хора да си говорим за спорт, изкуство, света изобщо... мамка му искам си вкъщи при нормалните хора, и при сестра ми!