Напоследък съдбата ми напомня, че аз и близките ми не сме застраховани от лоши неща и то по-доста брутален начин. Почна се преди година и повече вече с операции, мизерии, ужаси, страхове, та до сега, че и отгоре. Ако някой ни е урочасал сега е момента да се поправи, защото където го хвана там ще го размажа. В сесия съм, а същевременно тя ми е последното нещо за което мисля. А в същото време нищо не правя, нищо не променям, никак не помагам. Чувствам се изолирана от човека когото обичам, той не разбира тревогите му, не знае как да ми помогне, дали въобще имам нещо общо тогава?
Чувствам се и като откъсната от нещо, което много обичам, но никога няма да видя повече. Не предполагах, че ще ми е толкова трудно да свикна. Всеки надпис съдържащ Велико Търново или нещо свързано с него едва ли не ме просълзява. Онзи ден със съквартирантката се нахвърлихме върху едни флаери, защото отпред бяха със снимка на Царевец. Абе жалка картинка сме. Не че искам доживот да остана в Търново. Но и в София не искам. И тази ми цел ще ме отдалечи от важни хора със сигурност, а те не го осъзнават дори. Така е, стремежът ми към успех не е чааак толкова силен. Вчера се разхождах в София малко, хубави сгради има - особено тази на библиотеката, на Софийския университет, хубави магазини... но в Търново всичко е по-хубаво, а и не само в Търново. Никак не е същото...
Като завърша ще си купя хуууубава къщичка в Каварна на брега на морето. Това се казва живот...
Няма коментари:
Публикуване на коментар