Задушавам се

Отдавна не ми се беше случвало да плача от изтощение... Уморена съм. Не мога повече, а няма как да спра, вървя насила, сякаш някой ме подритва отзад. Имам нужда от почивка, имам нужда да спра, да изключа от всичко и да капитулирам за малко. Аз съм човек, който мрази промените, а напоследък ми се струпаха толкова много, че дори не мога още да се осъзная. И пак същата процедура по съвземане - мрак, агресия и сълзи... взе да ми става навик.
Задушавам се от навици, от "трябва" и "не трябва", от "не може сега" и "после ще почиваш", искам малко от старото ежедневие просто за да си стъпя на краката и да вдишам дълбоко с цяло гърло. Имам нужда от прегръдка и кураж и от малко надежда... мъъъъничко, колкото да не е без хич. Умирам за малко от ленивите съботи и здрава скука, прекарана в лежане и гледане на телевизия или да легна вечер, без главата ми да е като в менгеме.
Не искам нищо друго, само да обърна гръб на всичко и за малко да си бъда пак аз, без да търча постоянно и да нямам време дори да бъда добър слушател. Писна ми от глупости, искам на конете с чипс и слънце (или пък със скейт :) ) или в "Улицата" рано сутрин на кафе... липсват ми тези неща.Ииии... край на оплакванията, забравям всичко и пак се почва с търченето, защото ако не забравям ще е адски трудно. А то и без това е достатъчно трудно.

Lenny Kravitz - California

И ако това не е истинския начин на живот?!

Разни хора, разни идеали

Когато бях малка, бях убедена, че най-важното нещо в живота е да успееш да бъдеш добър човек. И още го мисля, но не смятам че е приложимо, не и в нашите условия.
Никой човек не е съвършен, но нищо не пречи да се мъчим да се доближим максимално до съвършенството, нали? Дори това би трябвало да ни е основно правило в живота. И аз се опитвам, открай време доста усилено, но все нещо не ми се получава. Скоро ми бяха казали, че мрънкам ужасно и си мисля, че светът се върти около мен, което наистина ме жегна дълбоко, признавам си. Не понасям критика и това е! Оттогава сякаш ми е станало фикс-идея да стана по-добра, да спра да мрънкам и да не съм толкова егоистична. Опитах се, не знам дали бях по-добра, на смятам че поне намалих мрънкането :), а за егоизма...
Днес учителката ми по български каза нещо, което наистина ме накара да се замисля. Обясни, че ако ти може да дадеш много на един човек да не очакваш той да ти отвърне със същото, просто защото може би не е в състояние да го направи. И няма как всички да отговарят на моите изисквания, тъй като за тях изискванията може и да са други. Но от друга страна той си има много хубави черти, които компенсират нещата. Така казано звучи доста логично и изцяло обяснява нещата, но все пак не може да не се разочаровам, когато аз посвещавам цялото си внимание и мисли на някого, а същевременно на него не му е по силите да го направи за мен.
Аз наистина много държа на приятелствата си и обичам, когато ми пука за някого да му давам всичко, което мога, но и очаквам същото, а мисля че в моя случай се получава така, че аз помагам, а те просто се възползват. И не знам дали това за различните хора ги оправдава достатъчно... явно не, защото се чувствам ужасно използвана.

Има ли смисъл от Свети Валентин?

Пак наближи тази черна дата... ще ми се да я забранят, просто от 13-ти да преминаваме направо на 15-ти февруари. Колко хубаво би било. Но не, трябва добре да ми се натърти, че съм сама и няма изгледи в скоро време положението да се промени. Трябва отново да мина през самосъжалението, отчаянието и депресията, с която неминуемо е свързан този празник.
Е писна ми! Тая година мисля да пропусна целия този апокалипсис и да се радвам, че не ми се налага да измислям подаръци и да съставям сложни планове, които така или иначе ще се провалят. Изобщо този празник май на никого не носи кой знае какво щастие, защото на него самотните се чувстват още по-самотни, а за повечето влюбени е по-скоро тежест отколкото забавление. Сякаш всичко е по-скоро по задължение и по списък: рози, голямо червено сърце (или нещо от сорта), бутилка червено вино и накъде без нещо сребърно за подарък... Много рядко някоя двойка, от тези които познавам, си правят труда да изненадат половинката си ей така по собствено инициатива и по оригинален начин.
Всъщност най-много спекулират медиите, които редовно пускат реклами на промоции по случай празника, а по радиата неминуемо се слушат любовни балади през целия ден.
Не знам, може проблемът да е в мен, просто аз да съм зле настроена към Св. Валентин заради цялата тази гавра с хлапето, но все още не съм срещнала човека, който с чисто сърце да ми каже, че обича този празник...

Хубав филм ли?! Чушки!

Е не е истина колко се разочаровах от филма Wassup Rockers, а го търсих близо половин година! А най-лошото е, че го смъквах два дена! И за какво?! Уж аржентински, уж новаторски... абсолютна глупост, едва изтърпях 30-тина минути и чак ми прилоша. Абе с две думи голямо разочарование! Наскоро гледах друг филм - "Детройт - градът на рока" по телевизията - че той беше къде къде по-добър, макар и доста дебилски на моменти.

Напоследък така сме се засилили да учим, че чак не ходим на даскало, но то си е нормално за края на първия срок. И всички така са се вманиачили с този бал, че дори малкото нетърпение с което го очаквах, напълно се изпари и сега не искам и да наближава. Защо хората така опорочават всичко хубаво? Трябва непременно да си с рокля за най-малко 400лв., с обувки за още толкова (ако не и повече), и с най-грозния грим и най-наслоена с лак за коса прическа, така че въобще никой да не може да те познае, че си ти?! И тези глупости за кавалерите станаха още един повод, да се почувствам ужасна и непълноценна (не ми стига това, че наближава 14-ти). Всички са се побъркали, наскоро две момичета от класа ми едва не се сбиха, защото се оказа, че на бала ще са с еднакъв цвят рокли (?!)... А за себе си какво да кажа - вече дори не ми пука с какво ще бъда на бала, въобще не ми се ходи...

Напоследък това с хлапето мина на втори план, най-накрая успях да се осъзная, макар и доста късно. Надявам се в близките дни да не се случи нещо, което да опропасти усилията ми, защото не знам дали ще имам сили да му обърна гръб отново. Но за сега се справям доста добре, макар да ми е толкова трудно и да е ужасно болезнено. Просто гледам да не мисля и да не си спомням... така си е най-добре.

И това рисуване, толкова ми писна, че направо се отвратих от него. Вече не мога дори да хвана молив, толкова ми е досадно, а преди толкова обичах да рисувам... В момента единственото нещо, което очаквам с нетърпение е двама приятели най-после да се осъзнаят, че трябва да се съберат и искрено се надявам да стане точно така, а не пак единият от двамата да е наранен... Аз им стискам палци, а те да си правят каквото знаят. И все пак адски се радвам :Р