Сутрешно слънце

Страх ме е да си го призная, но май съм щастлива. Е не като онова лудо щастлива преди, друго, по-простичко щастлива. Щастлива от онези малки неща като това да имаш на кого да кажеш две приказки, от това телефонът ти да звъни с покана за кафе, от мили думи и от едно "Много си хубава", казано в най-неочаквания момент от най-неочаквания човек. Нищо, че е сесия, нищо че от време на време нервите избиват на отчаяние и идиотщини, просто слънцето вън грее, от време на време чувам някакви птички (дано тия птички не са в главата ми, защото като се замисля тук не е много природно), виждам хора... Гот си е. Нищо, че на никого не му е гот тук... Само аз съм. И ми е добре... Дано това щастие не е толкова крехко, колкото се страхувам, че е.