...

Дори не знам какво да пиша. Разочарована съм от всичко и всички. Опитах се да бъда оптимист, да бъда весела, да забравя. Опитах. Спокойно мога да кажа, че нищо не се получи обаче.
Хората, които до съвсем скоро ме правеха щастлива, сега само ме ядосват с глупавите си детински постъпки и вдървения си характер и вечния спек, който ги мъчи. Не мога повече. Искам да съм наистина щастлива - без преструвки.
Престраших се дори донякъде да си позволя да харесам някого. После разбрах, че всъщност друг човек ми липсва... а той вече си беше намерил някого.
Обвързан - като метална стена, в която се блъснах. Толкова скоро??? Май за никого нищо не знача. Но най-лошото е, че не мога да се сърдя, защото аз самата ги прогоних... всичките. А сега ми е самотно - срам ме е да си го призная, но си е така.
Минаха 5 месеца, откак живота ми се обърна с главата надолу и нищо хубаво оттогава. Нищичко.
Искам прегръдка - истинска мъжка прегръдка, която не иска нищо повече от това да ме успокои.