Дежавю

Знаех си - докато се похваля, че съм наред и отново съм щастлива и всичко се сгромоляса. Изведнъж сякаш всички ми се разсърдиха за щяло и нещяло, в университета ни стегнаха яко (не че са ни отпускали де) и изобщо... Добре, че беше тази малка почивка около 3-ти да се прибера малко вкъщи, че сигурно щах да изпуша.
Най-ужасното нещо от всички ми се случи точно на автогарата, в петък, когато си тръгвах именно за вкъщи. Знаех си, че и това ще стане, че някой ден ще трябва да го видя, все пак София не е чак толкова голяма, колкото си мислех. Лошото беше, че не бях подготвена - не че ще бъда някога изобщо. Видях го на автогарата с неизменните му приятели. Беше толкова спокоен, толкова... сякаш нищо никога не го е притеснявало. Сякаш нищо не се е случило. А моята единствена реакция беше да се скрия. Скрих се зад Владо, сякаш имаше от какво да се срамувам, сякаш аз бях наранила него и ме беше срам да го погледна в очите. Разтреперих се. Беше ужасно - върнах се толкова назад и същевременно беше много по-различно. Беше ми чужд, не исках да го прегърна, да го бутна (дори когато минах на метър от него), а исках да се скрия. Сега като се замисля е странно, защото той все още ми липсва, независимо от всичко, а аз просто пожелах да се скрия.
Направих се, че не го виждам, той също или просто не ме видя наистина и така свърши всичко. Остана ми само треперенето, гаденето и съжалението, че не казах поне едно "Здрасти", защото аз не правя така - аз не се крия. Просто тогава не бях готова да го видя.
Писна ми, писна ми той постоянно да ми напомня за присъствието си. Защо е тая гавра? Трябва ли от 2 милиона души да срещна точно него? Не е ли достатъчно това, че постоянно го виждам навсяъде в нет, че сега и на живо? Искам най-накрая да го забравя...