Балът мина страхотно на фона на това, което ни очаква в най-скоро време. Уж първоначално само аз нямах кавалер, а се оказа, че само ние с хлапето бяхме наистина заедно. Тук в Търново си изкарах страхотно, радвах се безкрайно, че не доминираше чалгата през цялото време и такива танци ударихме с хлапето, че два дена след това имах мускулна треска. В Пампорово не бях в чак толкова страхотно настроение, но пък мисълта, че киснахме с една приятелка час и половина в басейна и около 2 часа във ваната, още ме кара да се усмихвам. Чак сега осъзнавам колко ще ми е мъчно за тези хора. И за един човек ми е най-мъчно, но вече не знам как мога да му помогна. Мисля, че само му преча с усмивката, което напоследък рядко ми слиза от физиономията и с това, че с хлапето му напомняме вероятно за това какво той е изгубил. Ужасно гадно е да искаш да си с някого, а да му пречиш повече, отколкото когато е сам. А с тях двамата се чувствам наистина най-добре, е може би и с Бела :), а не мога да го задържа около нас, каквото и да правя... Ужасно е! Опитвам се да му покажа, че никога няма да бъде излишен, но така и не успявам, както и да му кажа, че това, което си е между нас, винаги ще си остане между нас и няма нищо общо с хлапето. Между другото това е любимата ми снимка от бала, на която сме точно тримата ;)
И така, почна любимата практика и преходът от балната рокля и гримовете към къртенето на мазилка и боядисването на стени ми се струва адски труден. Какво ли ще стане като се намесят и задачите. А когато хлапето си замине?! Не ми се мисли...
