Ca†harsis

заглавие: Заглавие

2011-11-22T14:32:00.001+02:00

Господи, дари ме със спокойствието да приема нещата, които не мога да променя, със смелостта да променя нещата, които мога, и с мъдростта винаги да правя разлика между двете.

Като типичен овен така и не се научих на спокойствие, нито пък да приемам нещата такива каквито са. Искам да изкопая всичко, да го обърна нагоре с краката, да го разтреса, да го реша, да го поправя, да го излекувам, да го свърша за да може всички да са щастливи. За да не е "не е честноо" никога повече. За да няма сърдити физиономии никога повече.
Чистата статистика обаче показва, че рядко имам успех. "Коет си тъй, тъй сийй" и понякога нищо не може да се направи. И трябва някакси да свикна с това. Не всичко зависи от мен, и не всяко нещо чака аз да дойда и да реша проблемите. Не съм Супермен, даже не съм и Батман, абе даже и Робин не съм... аз съм си просто някакъв си човек и явно не е било писано. И нито аз, нито Бойко сме хората, които можем да го напишем. За жалост. Баси, поне Бойко да можеше...
П.С. Напоследък ми е гига-криво, че блогът понякога няма по нито едно посещение на ден. Разбирам да съм скучна, ама чак пък толкоз?
И все пак:

П.С.2. Плашещото е, че от целият списък (като изключим чаят, защото го мразя) си набавям само музиката в необходимите количества. Шейм он ми, трябва да се поработи по въпроса!

Значии...

2011-11-14T23:30:00.001+02:00

Не мога да разбера защо трябва да уча супер много, за да мога след време да изкарвам купища пари, които ще ми позволят да си стоя и да почивам, като мога тутакси да ида да си пия биричката? Why wait?

Търси се!

2011-11-10T22:38:00.001+02:00

лицето: Мартин Борисов
години: > или = 23
ръст: 193cm
коса: руса
очи: сиви
телосложение: нормално (на плувец или баскетболист)
отличителни белези: флешове или всякъкв пиърсинг върши работа
По възможност да е умен, зрял и най-важното - глух!
Ако видите някъде това лице, кажете му незабавно да ми се обади, че от 23 години го търся!

П.С. Не е задължително да изглежда като пича на снимката, но всяка прилика с реалното лице е предимство.

Списъци-мисъци

2011-11-07T18:51:00.000+02:00

Напоследък си правя списъци за всичко - от нормални неща като списъци за покупки, до съвсем ненормални като това да си записвам да не забравя да си изпиля счупения нокът. Изводът е, че или остарявам или мозъкът ми е зает само с простотии... Като например в момента докато си стоя и си подпирам главата тежко тежко, опитвайки се да не проспя лекциите по "Сеизмична оценка и усилване на сградии ииии... бла бла нещо-си-такова". Как да не заспя, като самото име на предмета звучи гига скучно. В главата ми се въртят две песни, които не слизат от плейъра ми тия дни - и двете смесица между реге и още нещо. Явно съм в реге периода си.
Нищо не виждам, от това, което се проектира на бялата дъска - нищо необичайно за мен и хипер кьоравите ми очи, проблема е, че вече и не дочувам съвсем (както казва Денис от АХАТ - "Говори ми силно, стар рокаджия съм по дяволите"). Не знам проблемът в силната музика, която слушам ли е, или в това че хората говорят все по-тихо, все едно пестят сили за някакво по-значимо действие. Най-интересното събитие в стаята е предизвикано от един колега, който се мъчи да гледа нещо през два чифта очила. Най-страшното е, че май му се получава. Милия. Явно всички сме прогресиращо кьорави.
През почивката в паузата между две прозявания питам колегите (ей така да раздвижа обстановката) какво биха направили, ако знаеха със сигурност, че през 2012 ще е краят на света. Шок и ужасТ. Все едно ги питам кой е 10-тият президент на САЩ (между другото е някакъв Джон Тейлър, току що проверих за всеки случай). Ебаси скучните хора, отказвам се. Винаги оставам неразбрана. Затова пък аз се замислих горещо в оставащите минути от обясненията за стоманобетонови кожуси на колони. И ето какъв списък си направих:
1. Първата ми работа е да напусна ВИАС - моето най-голямо разочарование и най-голям консуматор на свободно време, и да си се върна в Търново.
2. Ще си направя екскурзията, за която цял живот мечтая - до Бора Бора или в краен случай до Куба, където ще се оженя за абсолютно random guy ей така за спорта - да се видя в бяла рокля, боса ... просто за да ми се случи нещо романтично в тоя тъп живот!
3. Тъй като ще е настанал хаос по магазините - кражби, разпродажби, а-у, силно се надявам да успея да се снабдя със страхотни мебели, с които да обзаведа каквото и да е (дори и кашон), за да може дори и за пет минути най-накрая да се изпълни мечтата ми да бъда архитект. Само за пет минути!
4. Това е глупаво, но няма как - ще се изруся. Just to feel по-добре. Винаги съм го искала... :)
И стигнах дотук... Всички наскачаха и засъбираха нещата си, което е сигурен сигнал, че най-накрая е време да си ходим. Нааайс! И все пак нещо не съм доволна от списъка ми. Звучи ми по-повърхностен отколкото ми се искаше... А вие какво бихте направили, ако знаехте, че идва краят на света?

IKEA day!

2011-10-08T14:19:00.001+03:00

С такъв боен вик посрещнах тъмното студено утро на 7.10.2011г. Ден като ден. И не съвсем.. защото е IKEA day!
Всеки, който ме познава знае какъв маниак съм на тема архитектура и интериорен дизайн. А само аз си знам, колко влюбена съм напоследък в шведския интериор. Даже тук неведнъж съм показвала някои много добри неща (например : Малко, но сладко; Малък апартамент в Швеция). Следователно е напълно в реда на нещата да харесвам IKEA - най-известната верига шведски мебели. И е точно така! Денят, в който разбрах, че на Околовръстното започват да строят магазин от веригата, си беше малък личен празник.
Та вчера бях на път да припадна от вълнение, в момента, когато се озовах пред гигантската синя стоманена сграда. Естествено си я щракнах за спомен :)

Между другото бях много приятно изненадана колко лесно се стига от Студентски град ( с автобуси 69 и 123), които буквално те спират пред вратите на магазина. Кеф! Леко притеснително е само, че минават едва на половин час, но това не е толкова важно откак има Виртуално табло за градския транспорт.
Трудна беше само ориентацията как да влезе човек ако не е с кола и не му се налага да минава през паркинга.
Интересното е, че се качваш първо на втория етаж, където е мебелния салон и чак тогава можеш да слезеш на долния, където е складът за мебели. Организацията беше доста странна, но и мега забавна. Първо се качваш в мостреният салон - едно огромно помещение, в което са организирани малки подобия на стаи и апартаментчета, обзаведени и декорирани с мебели и аксесоари на IKEA (btw това беше любимата ми част от магазина). Разрешено ти е да пипаш мебелите, да стоиш до тях, върху тях, под тях, отваряш и затваряш каквото и колкото пъти ти кефне, изобщо разкош! През десет метра има кътове с малки брошурки, моливчета и хартиени ролетки, с които да си измериш и запишеш харесаните мебели. Налага се, понеже после сам трябва да ходиш да си ги търсиш в складовата част. Звучи тъпо, но това е може би най-забавната част от пазаруването.
Най-голямо впечатление ми направиха малките апартаментчета, в които си имаше всичко (дори бебешки дрешки в гардеробчето на детската стая, в случай, че някой го отвори). Там добиваш пълна представа как биха изглеждали мебелите в истински интериор и е ужасно уютно и приятно - сякаш това си е твоята къща.
Целият път беше маркиран със стрелки, които те водят за да не се загубиш, а освен това на брошурите имаше и карта на магазина, такава, каквато и на гигантски табла на всеки две крачки. В края на етажа си има дори и ресторант, в който да хапнеш, понеже обиколката никак не е кратка. На долният етаж се помещават складовете за декорации и складът за мебели. От този за декорации си взех страхотно огледало и куп други дреболии, без да казвам още колко неща си харесах. Приятна беше и изненадата от отношението на персонала - хората, които стояха зад бюрата за информация - държаха се много мило и отговаряха на всякакви въпроси.
И нещо офтопик ( съвет за строителни инженери ) : Покривната конструкция на IKEA е напълно видима от мострения салон, което си е учебник по стоманени конструкции в чист вид. За това посветихме и голяма част от зяпането на нея :)
Интересното е, че преди да тръгнем за натам, много хора се опитаха да ме предупредят, че поради големите ми очаквания, може да остана доста разочарована, но напротив - тръгнах си крайно Очарована :)

Остаряваме бавно, неусетно почти

2011-10-04T17:27:00.000+03:00

За пръв път тази есен се почувствах стара. Не като възрастна, не и като стара-стара, а така сякаш възрастта ми ме е изпреварила и дори не ми е дала знак, че ме връхлита. Всичко започна естествено с есента, защо естествено ли? Защото тя е главният виновник за всички лоши събития в главата ми. Тя е като една агонично дълга и същевременно тиха и неминуема смърт на лятото - ставаш свидетел на всяка нейна жертва-листо и въпреки това нищо не можеш да направиш освен да гледаш безучастно (не че не ми е хрумвало да събирам листата и да ги лепя обратно с лепило, но нещо ми подсказва, че това няма да свърши добре). Та всяка есен ме налягат меланхолични и депресантски мисли - неспасяемо е! Те от своя страна доведоха до размисли за това, че вече съм на 23 (гоня 24), тази година официално завършвам и живот и здраве другото лято ще съм на "пазара" на труда (в кавички, защото пазар принципно е място, където се предлага нещо, а не където три години чакаш да ти го намерят това нещо, през което време живееш със 180лв). И понеже гледам да избягвам тези мисли направо се прехвърлих към "Ама кога по дяволите станах на 23 и защо никой не ми е казал, а аз все още си мисля, че съм на 19!". Да, наистина, мисля, че една година е твърде малко време човек да осмисли възрастта си. Тъкмо свикнах с мисълта, че вече не съм на 21, а на 22, това ще рече голям човек и ей го на - 23! Ама чакай сега, не може така! Ами 19-те? Ами детската ми мечта да бъда архитект? А тази да съм най-добрата жена-барабанист за всички времена? А кога ще се науча да карам скейтборд? Вече съм стара за това!???? А защо след като вече съм надраснала това, някой не го е казал на мозъкът ми? Защо все още в книжарниците се залепям за книжките за Пепеляшка с рокли-стикери, които да лепиш по страниците (по наше време нямаше такива!!!). И това "наше време" - преди чувах родителите ми да го казват, преди, когато беше нашето време...
Наистина 4 години не са нищо, но на тази възраст пропастта е голяма между надъхан 19-годишен първокурсник и 23-годишен бъдещ безработен инженер. Мисля, че за това ми настроение е виновна и новата ми съквартирантка - първокурсничка с целият си ентусиазъм за всичко.
Имах и един период в края на август, през който си мислех, че истински важните за мен неща ми се изплъзват и че ако сега не направя нещо, ще съжалявам цял живот, та доста си натроших главата, но слава Богу мина ми, докато тази песен не ми напомни отново за това. Но пък все още съм само на 23...

Love Me If You Dare...

2011-08-27T15:15:00.003+03:00

Тази комедия/драма е останала в съзнанието ми като най-страхотният филм, който съм гледала някога и дори ме е страх да го изгледам отново за да не се окаже поредното разочарование. Историята е страхотна, за актьорите да не говорим (Марион Котияр ми е супер любима актриса още от "Такси" и "A Good Year"), но това което най-много ми харесва е краят на историята. Защото това НЕ Е поредната холивудска захаросана история. Това е животът такъв какъвто е, и това е цената, която трябва да се заплати, ако не спрем с игрите навреме..

Страхотен филм, горещо го препоръчвам!

Вертикалните градини на Патрик Бланк

2011-08-17T13:24:00.008+03:00

Отдавна съм привърженик на така нареченото "зелено строителство", макар и все още да не е съвсем известно какво точно включва то и само да се спекулира с термина. Скоро попаднах на една статия със снимки на сгради, чиито фасади бяха изцяло покрити с различна растителност - съвсем като онези стари къщи обрасли в бръшлян, но в някакъв по-модерен и по-естетичен прочит. И се поразрових по въпроса...

Основоположник на тази техника е френският ботаник Патрик Бланк. Роден през 1953г., той е специализирал растения от субтропичните гори. Както си личи от снимката, е изключително ексцентричен човек - обожава да носи зелени дрехи с флорални принтове, има дълга до раменете зелена коса и както споменават журналистите за него - дори телефонът му е зелен.

Идеята за вертикалните градини се основава на принципа за отглеждане на растения без необходимост от почва. Конструкцията е сравнително проста - върху стената се монтира стоманена рамка към която е прикрепена плоча от PVC с дебелина 10mm. Към плочата със скоби са

захванати три пласта от изкуствен филц, който имитира скални мъхове и служи за опора на корените на растенията

. Изгражда се и система от тръби, която да подхранва растенията с воден разтвор на минерали. Този разтвор се пропива във филца и по гравитационен път слиза надолу по стената. Корените на растенията приемат необходимите им вещества, а излишната вода се събира от канавки в долната част на стената и се вкарва отново в мрежата. Така системата е напълно затворена.Растенията се избират спрямо количеството топлина и светлина. За проектите си в затворени пространства Бланк избира предимно тропически видове, за които е невъзможно да виреят на открито.Сред по-известните проекти на френският ботаник са Fondation Cartier в Париж, аквариумът в Генуа, френското посолство в Ню Делхи, Melbourne Central Shopping Centre, Pont Max Juvénal във Франция.

Източници: Patrick Blanc

Vertical garden Patrick Blanc

Големи хора = големи проблеми

2011-08-08T00:37:00.004+03:00

Тъпо ми е някак. Днес тъпотиите направо валят от небето една след друга, а дори няма на кого да се оплаче човек. МрЪн. Хората са мега заети, мега работливи, само аз имам време за всички и за техните проблеми. Не помня откога не съм попадала в това настроение на желание за пълна социална изолираност, обаче сега съм вътре с двата крака. Да няма на кого да кажеш, че мразиш новата си тъпа и адски къса прическа, понеже всички са заети да се правят на заети. Да няма на кого да се оплачеш, че си заточен като кучегледач за две седмици, без право на избор, защото това са маловажни работи и сериозните хора не ги засяга, ама изобщен!
Защото всички трябва да говорим как няма работа, как няма пари, колко е гадна поредната икономическа криза, да пуфтим и да се правим на сериозни. Понеже искаме да се покажем, че вече сме големи хора, с голеееми проблеми. И понеже сме големи назоваваме всичко с името "работа" дори толкова тъпи процеси като миене на чинии и разчистване на дивотиите вкъщи само за да си придаваме важност, ама как иначе! Аман от големи хора, с големи проблеми, които нямат време да ме изслушат, когато просто искам да им кажа, че не се чувствам добре. А вчера ги имах за едни от най-важните хора в живота си... Ай сиктир от тука!

Телефонните премеждия на един инженер

2011-08-05T13:32:00.005+03:00

Проклинам деня, в който ми дойде идеята да си купя нов телефон!
Лошото е, че и да го кълна и да не го кълна, старото ми Сони чукна 5 години и няма накъде - трябва да се сменя. Батерията ми пада доста по-бързо отпреди, особено с моите едночасови тиради по телефона, а и копчетата вече не са първа младост. Та си викам : време е за промяна! И задуха вятъра на промяната...
Баси тоя вятър! Тук е необходимо да обясня за хората, които не ме познават особено, че като всяка жена винаги съм си падала по сравнително лъскави (тоест скъпи, а не лъщящи, блякс) неща. Та трескаво отворих два-три сайта и след като последователно се влюбвах в и разлюбвах почти всички телефони Sony Ericsson XPERIA и по-новите модели на HTC тотално се бях отказала да се занимавам със смартфони, поне докато не събера крупната сума от 1000лв и не я прежаля за нещо толкова тъпо, като телефон.
Дотук добре, но не щеш ли попаднах на Vivaz Pro който ми е стара любов, и като видях доста свалената му цена спрямо миналата година си казах: "Тоя ще да е!"
Да, ама не. Оказа се, че понеже телефона е "стар" (от 2010), го няма почти никъде - тоест само в 12 магазина Германос от 140 такива в цяла България. Найс! И не мога нито да го видя на живо, нито да му погаля страхотната клавиатура - нищо!!! Не и ако не обещая да си го купя. А как да знам дали искам да го купя, като не мога да го видя? Въобще омагьосана тъпня. След дълги увещавания от страна на една мацка в Германос, че Симбиън е ебаси тъпата операционна система (което аз вече знаех, ама какво да се прави, Vivaz-а си беше твърде хубав) решавам, че не ми трябва телефон със Symbian, а ще се хвърлям на дълбокото с Android. ХубусТ! В последствие заключих, че Wildfire S е новата ми любов и толкоз! Пък и беше доста евтин като за смартфон - въобще идеалка! За щастие той не се класифицираше като "стар" телефон та успях да го зърна и дори да го пипна, представете си! Беше любов от пръв поглед! Втурвам се още на другия ден в магазина с бясна скорост, дори успяват да ми намерят черния вариант на HTC-то, което си е ехееее и вече усещам как ще си го разцъквам цяла вечер, когато от продавачката идва ужасяващото: "Обаче трябва да ви предупредя нещо!". И се изля една тирада относно тъпия Android, който видиш ли (доколкото разбрах)си се ъпгрейдва, когато и както му скимне и ако нямаш тарифен план с нет, направо жална ти майка. Доплака ми се, честно!
Отивам удърно бързо до МенТел да се договорим за някакъв нет и те ми сервират смешката, че срещу "скромните" 15лв. (та тя цялата ми такса е 10лв!)на месец имам право на 500Mb o_O ?!?!?!?! При положение, че при Globul за пет лева допълнително към който и да е тарифен план получаваш неограничен Интернет! Комици!
Та наведох жално главата, и си се прибрах без Wildfire вкъщи... и не ща да виждам смартфони или какви да е фони, докато не си осмислят цените тия смешници.

Анкета!

2011-06-19T19:52:00.012+03:00

След един толкова сериозен пост като предишния, реших да пусна нещо мега различно и ужасно несериозно. Това по-надолу са жените, на които ако поне малко приличах нямаше изобщо да имам нужда от образование :P От чисто любопитство ви питам, коя ви е фаворитка, понеже аз честно казано май не мога да кажа.

Най-красивата известна жена според вас е:Market Research

Братя, кога изпростяхте толкова??

2011-06-18T11:46:00.003+03:00

Точно вчера попаднах на този линк и останах силно потресена. Ако го отворите, моля обърнете внимание на малоумните коментари, понеже точно те са тези, които най-много спомогнаха за потреса ми.

Седя си аз невинно, възпитана да уважавам всички хора, които правят нещо значимо в живота си, научена в училище, че хората, дали свободата си, дори за такава кирлива държава като нашата, заслужават не само почит, а всеки ден по пет пъти да им целуваме краката, понеже ако не бяха те, сега цяла София, а не само центъра й (и по-зле - не само София) щеше да е озвучена от гърмелите идващи от джамиите и чак не ми се помисля какво още...

И тук идва един паметник - грозен-негрозен не смея да кажа, защото не намирам себе си достатъчно компетентна на тема скулптура, но все пак паметник! Руски - руски, хубаво. Вярно, че в историята има леки бели петна относно мотивите на Русия да тръгне да ни освобождава - отново не смея да се бъркам с моето инженерно образование. Но кое е важното - хиляди невинни руснаци, без значение от мотиви, желания, обещания и т.н. са умрели грозно - разрязани, разпарчетосани, разстреляни, заклани за да може днес Николета Лозанова (извинявам се, НиЛо ?!) да си вее свободния, препържен от солариум, задник по родните поп(?!)- фолк канали и за да може такива идиоти, като тези, които са написали коментарите, да си пишат тъпите мненийца на велики разбирачи от паметници. Да твърдят, че паметника, видиш ли, бил толкова грозен, че ако се омаже в боя, така че да заприлича на редица американски комиксови герои, ще стане просто супер! Хубаво, грозен е, но в други ден ще решат, че и Левски е бил грозен и ще почнат да го разкрасяват по портретите в училищата и музеите.

Но кога народът изпростя толкова? Кога от една от най-образованите нации се превърнахме в турбочалгари?

За всичко виня поколението на моите родители (без моите родители естествено). След всички тези години комунизъм се е получил ефектът на хипитата. Тоест след многото войни, в които е участвала Америка, се е родила хипи вълната - в пълен противовес на предишните поколения. Така и при нас - след като израстват по време на дисциплинирания, тираничен комунизъм, чавдарчетата и какви-бяха-другите-не-помня създават чалга течението (дааа един от създателите - Тошко Тодоров е набор на баща ми), забравят морала, дисциплината, явно и мозъкът си само и само да затрият всичко, напомнящо им за социализма. Възпитават децата си в духа на "Бял мерцедес ме преследва в живота" и "Води ме в някоя квартална кръчма" и после аз очаквам от тия промити мозъци някакво чувство за национална принадлежност. Ама не може! Това е толкова соц!

Мога само да бъда благодарна, че не съм живяла преди 130 и отгоре години, че не съм прекарала живота си в умуване как да спася тая тъпата държава, да умра за нея, да ми построят грозен паметник, за да може пикливите тийнейджъри да ми пръскат физиономията със спрейове.

Ще емигрирам!

2011-05-11T17:52:00.005+03:00

Зациклих. От известно време се чувствам адски изморена, от постоянно писане на курсови и повече нямам сили да правя още курсови и все си губя времето в циклене. Но в резултат на това циклене, изоставам с курсовите и следователно нямам никакво време да си почина. Порочен кръг! Издивявам! За пореден път завиждам на хората, които могат да се разхождат съвсем сами, без да им пука от нищо. Точно в момента имам нужда от това, но тъпите ми предразсъдъци ме спъват.

Не съм си представяла, че може да съществува чак толкова сиво ежедневие. Толкова е сиво, че чак трябва да се измисли нова дума за това сиво. Дори нямам какво да кажа... а ми се говори. Изчерпах се да говоря на стените и на хора които все се крият, мълчат и бягат. В днешно време няма един човек с когото да може да се говори за смислени работи. Един човек!

Толкова откачих от скука, че взеха да ми се привиждат хора по улицата - вчера се припознах в един познат три пъти. Пълно хахо...

Започнах да се давя в спомени. Заседнали са ми като буца в гърлото и ме давят всеки път като се сетя колко са хубави. А не трябваше да става така - лято е! Аз обичам лято!

Как може да съм толкова скучна и никога да не съм пушила трева или да съм пробвала кока? Баси, това трябва да се коригира в кратки срокове. Даже Владислав е пушил трева! Толкова ми е скучно, че дори и да си забия молив в слепоочието, няма да ми направи впечатление. Баси, толкова ми е скучно, че трябва да напиша песен за това, колко ми е скучно....

Футболни бисери

2011-05-08T18:40:00.003+03:00

Сигурно вече сте разбрали за футболният гений, с когото живея, тоест за моята умна съквартирантка. Не мога да не споделя тези гениални мисли, на които станах свидетел близките няколко дни. С "Тя" е отбелязана съквартирантката, а с "Той" гаджето й, което понякога не пада по-далеч от нея, щом става въпрос за бисери. Enjoy!

Тя: Той Чех не е англичанин, защо тогава играе в Манчестър (?!)

Той: Знаеш ли, че днес Иван Славков - Батето починал?
Тя: На Левски ли беше тоя?

Тя: Тия играят... не мога да ти кажа... хаотично ми бягат нещо...

Той: Не си спомням на кой мач, но в края второто полувреме бият ъглов удър, и вратарят на отбора, който го бие излиза от вратарското поле,бяга до вратата, скача и мушва топката във вратата.
Тя: А те видяха ли го?

Тя: Да ама вратарите не могат да вкарват голове и им е тъпо само да стоят на вратата!

Малко, но сладко

2011-04-30T13:44:00.004+03:00

Преди няколко дни попаднах на този шведски апартамент и супер много ми хареса, но все не мога да намеря време да ви го покажа. Наистина е доста малък - 42m2, и се състои буквално само от една стая, която обаче е измислена така, че да не й липсва нищо. Преобладаващия бял цвят доста "отваря" помещението, а тухления барплот-трапезария според е страхотен акцент и едновременно преграда между кухнята и дневната. Единствено само "спалнята" е леко клаустрофобична според мен, но няма как при тези размери. Само бих сменила завесата към спалнята с плъзгаща се врата, например. Но като цяло мисля, че апартамента е страхотен - виждала съм къде къде по големи помещения, използвани непълноценно, което ги прави да изглеждат по-малки отколкото всъщност са. На вас харесва ли ви?

Източник: freshome

Този, който е казал, че мълчанието е злато, сигурно е бил най-самотния човек на света!

2011-04-12T12:05:00.006+03:00

Водя безсловесна война на два фронта. Трудна е... Губя я... И на двата фронта...
Явно в днешно време хората така се справят с проблемите си. Не знаех... Аз не мога...
Не искам да загубя. Не е честно... Не отново...
Искам мир и толкоз! По възможност веднага... Толкова ли е трудно...
Аз ли съм единствения човек, който все още решава проблемите си с хората чрез говорене?
Не мога, съсипана съм, не искам да мълча!!!

P.S. И на двата фронта...

Бяс!

2011-04-04T19:15:00.003+03:00

Имам способността да се обвързвам само със същества от нисш произход!
П.С. Ха, низш и нисш били дублетни форми :)

Солено

2011-04-03T14:11:00.008+03:00

От няколко дни си мисля как искам това лято да обиколя някои от не толкова шумните и известни места по Северното Черноморие. Нещо като морска екскурзия - отсядаш в единия от градовете, а през деня посещаваш останалите. И по цял ден къпане, разходки, снимки, бири-мири, заоблени от солената вода камъни, подрънкващи мидички... а не разни руски и други позагорели, тлъсти турстки да те блъскат по твоя си тротоар в твоята си държава. Искам да видя Иракли, Карадере, Дуранкулак, страхотния плаж на Болата, крепостта на Калиакра и дворецът в Балчик, фарът в Шабла и дори Варвара. И ако само можех да взема със себе си един Olympus XZ-1, щеше да е просто Perfect!
Ето някоя снимка да запаля и вас:

Снимки: moreto.net

	ATB - ATB - Ecstasy (orginal Airplay .mp3

	Found at bee mp3 search engine

Etnies Izzy Grey/Green 8

2011-03-29T09:40:00.005+03:00

Изобщо не мога да разбера човешката природа и това си е. Още от малка, независимо какво имам, все гледам в чуждата чиния. Помня как нашите ме разхождаха из старата част на Търново, бяха ми взели от ония супер модерни по това време бонбонки Bonibon, помните ли ги? И аз без да осъзная, че вече си имам, се зазяпах в едно хлапе, които нагъваше същите и си помислих колко искам и аз.
Това ми се случва напрекъснато - нещо, което е в чужди ръце ми се струва супер гига невероятно, великолепно, стане ли мое... Yeeehh, Lilyyyy. И така...
Ето пример - от месеци се заглеждам по чуждите кецове, ама така сериозно се заглеждам, като загорял тип след мацка с къса пола, и ги харесвах всичките. Най-накрая си избрах и едни от магазин и само дето не ги сънувах, нямах търпение да си ги купя. И ето ги - сега са си в нас, изглеждат по същия начин като в магазина, а аз не съм убедена дали не ми правят краката по-къси, дали не са прекалено обемни и ред други глупости. Иначе ако не си ги бях купила, щях да орева квартала за тях.
Но няма какво да се прави - чуждото си е чуждо и няма значение дали ще е блондинката с дълги крака, новото Ауди на съседа, или кецовете на онова хлапе, седнало на тротоара. Винаги ще бъде по-хубаво от нашето.

Малко лично

2011-03-22T11:33:00.003+02:00

Онзи ден ходих да си харесвам кецове с една приятелка. Беше супер забавно, обиколихме всички готини магазини за кецове. Беше супер да се отделя за момент от тъпите си колеги, униформени с палто и шалче, за които да седнеш на тротоара и да пиеш бира означава, че си наркоман. А да си наркоман е най-гадното нещо на света, почти наравно гадно с това да си различен.
Но когато отидохме в Contrabаnda влязоха едни момченца със скейтове. Бяха на не повече от 15 години. Бяха облечени като мен - кецове, изтъркани дънки... Тогава се почувствах толкова стара, толкова далеч то това, което бях. И не ми хареса.
Отдавна знам, че този университет не е за мен. Тази суха математика не е за мен. Изобщо не си представях, че някой ден ще стигна до тук - да не избирам аз накъде да тръгна..
Напоследък живея изцяло на спомени. На спомените от гимназията. Директора на строителния си нямаше идея колко беше прав, че там ще изкараме най-хубавите и безгрижните си години.
И ето наближава още един рожден ден, в който не знам къде искам да бъда, нито какво точно празнувам. Уморих се да гоня хората, с които искам да бъда. Уморих се от чалга-кифленското си ежедневие...
Исках само едно нещо - да бъда с човек, с когото се наслаждаваме на всяка минута заедно. За когото това да нося кецове и да се обличам като 15 годишна е нещо хубаво. Човек, когото като погледна не мога да се сдържа да не се усмихна. Само това исках за рождения си ден. Исках да го прекарам със съвсем същите хора, с които случайно се събрах на 31-ви. И ако всички тези неща за "Тайната" са истина... ето казвам го на глас: ако има Господ нека прекарам добре поне един от 23-те си рождени дни. Просто искам да бъда със съвсем същите хора, с които бях на една маса в City Pub на Нова година!

Образцов дом

2011-03-11T17:15:00.015+02:00

Когато видях тази къща се замислих защо не правят всички останали къщи като нея. Кой не би искал да живее на подобно място с подобна гледка? Естествено от обзавеждането има още какво да се желае, както и от съвсем неподходящите според мен метални парапети на стълбите, но все пак тази къща си остава къща-образец! Единствената информация, която намерих за нея е, че се намира в Южна Африка. Enjoy! Източник: the location corporation

Сънища

2011-03-01T19:16:00.004+02:00

Онази нощ сънувах страхотен сън за реално съществуващ непознат човек. Беше толкова реален, толкова детайлен, че цял ден се чудих дали не е възможно наистина да се е случило докато съм сомнамбулствала през нощта. Тъпото беше, че се събудих от една от множествено повтарящите ми се аларми и като заспах отново той не продължи. А си го искам пак! Не може да дойде ей така, да ме подлъже, да ме погъделичка, да ми размъти мозъка и да си отиде. Просто не може. Сънищата не правят така, само мъжете го правят! И все пак ми се е случвало да сънувам истории, които да продължат след няколко дена, месеца или друг период. Сънувала съм еднакви места, най-често къщи, нощи подред. Защо този сън не се повтаря?
Снимка: B1nd1

Rock & Roll

2011-02-28T19:02:00.006+02:00

Снимки: GalaxismaG; oO-Rein-Oo; pinkparis1233; Felilly; deftonius; sunshinethief; Cataclysm-X; DrCrawford; dorukseymen; oO-Rein-Oo

Открийте десетте разлики

2011-01-27T20:36:00.007+02:00

God damn it, аз ли виждам двойно или това е един и същи човек? А на вас тези двамата не ви ли изглеждат еднакво?

Jeffrey Dean Morgan Javier Bardem

Архитект на психиатрична клиника

2011-01-26T18:28:00.011+02:00

Не мога да остана безучастна, наистина не мога. Всеки, който чете този блог (да вие тримата, точно вие :)) много добре знае, че животът ми е тясно обвързан с архитектурата, въпреки, че се занимавам със съвсем други работи. И точно поради тази причина не мога да си мълча.
Ето за какво става дума. От месеци разглеждам един форум за архитекти и интериорни дизайнери, в който различни фирми и частни лица публикуват своите проекти. Става въпрос за този форум. Та напоследък съм леко обезпокоена накъде отива интериорния дизайн в България. Няма да споменавам факта, че ми прави ужасно грозно впечатление, как възрастни хора се дразнят и се хапят като 15 годишни тийнейджъри, но всъщност не това е най-ужасното в този сайт.
Няма да зачеквам и въпроса, че рядко минава интериор, без да има понеее един от тези столове по-известен като Panton chair.
Още по-смешното е, че този факт прави впечатление на не един или двама човека, които обаче веднага биват уругавани от вездесъщите архитекти от форума.
Но не, няма да говоря за тези неща. Друго искам да кажа. Тъй като нямам особен поглед върху работата архитектите в България и за нея мога да съдя от сайтовете, които разглеждам ежедневно, искрено се извинявам ако стана причина някой от тях да се почувства обиден по какъвто и да е начин.
Но моля ви, хора без грам въображение, престанете да "проектирате" домове за душевно болни, които вие напудрено наричате "минимализъм" и се замислете, че някой нещастен човечец, жертва на "модерната архитектура", трябва някой ден да нарече тези празни бели хамбари със самотно стърчащи столове свой дом. И ако все още не разбирате за какво говоря, ще плясна някоя и друга снимка за илюстрация.

Кой от вас би искал да живее в подобна бяла (или пази Боже черна) стая с един едничък диван, голи стени и ехо отекващо из целия апартамент? Кой от вас не иска просто да се прибере вкъщи, да си хвърли якето/сакото/шапката на неминималистичната си, но ужасно функционална и удобна закачалка, да стъпи на извънредно мекия си и неминималистичен килим, да хвърли някое дърво в топлата камина и от крайно неминималистичната му кухня да се разнася аромат на вкусна сготвена храна. Колко от вас искат да живеят в къща като тази

или дори като тази

Та моя призив е: Хора, проявете малко въображение! Престанете да се копирате един друг и да и се криете зад титлата архитект, с която да оправдавате всички свои не дотам осмислени проекти. Замислете се, че вие правите домове, а не чакални за лекарски кабинети. Имате най-хубавата професия на света, не я пропилявайте!

Любов като на филм

2011-01-12T13:19:00.001+02:00

Много ми харесва как представят любовта във филмите. Винаги всичко става много бързо - за седмица-две, от пръв поглед, винаги е истинско. А хората са като извадени от нечии фантазии.
Момичето е русо, красиво, добро, невинно, съвършено.
Мъжът е не по-малко красив, здравеняк, едновременно супер отговорен (даже на моменти повече отколкото трябва), силен, смел, забележете и умен!, на всичкото отгоре способен да напише не само едно дълго писмо, а десетки такива.
И любовта им винаги е чиста и искрена...
Не, честно, къде сте виждали такива хора? А такава любов?
Най-отговорно заявявам, че ако Channing Tatum каже и две смислени думи, без сценарий, ще си изям бретона!

А ти гледаш ли за майката?

2011-01-05T16:28:00.004+02:00

Вчера установих, че имам любовна връзка със сериала "How I met your mother". True story ви казвам! Той винаги ме чака вкъщи, да ме разсее като се чувствам зле, да запълни времето ми, докато чакам приятеля ми пък да намери време за мен. Винаги е забавен (е добре де, не винаги, 6-тия сезон е laaame!) и винаги ме кара да се чувствам добре. С две думи - it's AWESOMEEE! Определено една от най-добрите връзки, които някога съм имала :)

2011!

2011-01-04T00:38:00.006+02:00

Честита нова година на всички ни! Нека бъде по-добра от старата :)
Изводът ми от изминалата година е, че ако не си дам някакви цели или стремежи в началото й, тя се заформя доста скучна и дори няма с какво да я запомня.
Преди няколко дена с един човек си обещахме да се променим - ако не до средата на тази година, то поне до края й. Тогава обаче не се сетих за нещата, които исках да променя в себе си, или поне не за истинските. Но тази вечер, след премеждията по заснежените улици и изключително любопитния филм "Яж, моли се и обичай", аз направих нов списък. Истински. И го написах на хартия дори :) И трябва да се опитам да го изпълня. Ако не тази година, то поне да започна отнякъде. Така че тържествено обещавам да опитам:

1. Да спра да се самоопределям, чрез човекът, който е до мен и да спра да се пристрастявам към чуждата помощ.
2. Да намаля ужасяващия си страх от промени, който цял живот ми е пречил.
3. Да спра да говоря толкова много и да се науча да изслушвам хората, както те изслушват мен. Това със сигурност ще бъде трудно.
4. И едно от наай-трудните неща - да се науча на търпение.
Не знам дали ще се получи нещо от всичките тези обещания, но не боли да опитам да се променя, без да трябва да ходя до Бали (макар, че много искам). Щом архитект може да поиска да чете книги, значи няма невъзможни неща ;)

Ho ho ho!

2010-12-28T16:50:00.002+02:00

Весели празници с най-яката песен евър!

P.S. Спешъл за хората, страдащи от спешна нужда от разведряване :) и за Carrer естествено!

Безтегловност

2010-12-20T11:13:00.003+02:00

Остана ли човек с когото да не съм се скарала? Или такъв, който да не съм наранила? Anybody?
Никога преди не съм се чувствала толкова безсилна. Сякаш гледам собствения си живот през прозореца.
Искам да избягам. Моето "не е честно" иска да избяга също.
Изобщо не предполагах, че ще е толкова сложно...

Празници-мразници

2010-12-16T16:49:00.006+02:00

Снимка: PishkoLensi

Снегът навън, макар и не толкова пухкав колкото на снимката, а по-скоро изкристализирал от студ, както и този, в блога на Carrer ме накараха да се замисля какво прекрасно време е за:
1. чаша горещ шоколад (бял/кафяв по избор) до радиатора и някоя интересна книга.
2. изкачване на ски писти със сноуборд на гърба с тайфа откачалки.
3. излежаване в скута на някого, гледайки някой сполучлив коледен филм.
4. правене на снежни човеци и други снежни скулптори естествено не без мега дебели ръкавици.
5. печене на сладки (по възможност от някой друг)и игра на Скрабъл.
Баси Коледно ми е! Просто трябва да дават целия декември почивен, иначе изобщо не е човешко :(

Дай ми време

2010-12-15T19:19:00.001+02:00

Дай ми време
за любов ти дай ми време
За мечти ти дай ми време
За любов ти дай ми време.

Доста актуална песен в момента, припявам си я през пет минути. Започна се! Започнаха заверките :( Дано само след края да са ми останали някакви очи, или поне диоптрите ми да не надвишават 12...

Малък апартамент в Швеция

2010-12-12T15:11:00.007+02:00

Откак открих този сайт за архитектура, драстично намаляха часовете, прекарани в писане на курсови. И именно там преди малко видях моят dream apartment. С две думи: влюбих се!
Водят го малък апартамент, макар че е за България "скромните" 61m2 не са чак толкова скромни, а и изглежда доста просторен. Най-хубавото в него обаче, както се вижда, са прозорците и страхотната тераса, на която аз с кеф бих живяла целогодишно :)Единственото, което видимо дразни е розово-цикламения диван, но за щастие той е заменим.

А ти качи ли своите снимки от 8-ми във Фейсбук?

2010-12-10T19:37:00.002+02:00

Мдам, ес южюуъл първото нещо което прави съвремения човек когато стане сутрин рано е да седне на компа с гурелясали очи и... ииии естествено да си качи снимките от снощния купон/разходка/запой/сватба/кръщене/погребение и др. седянки в лицевата книга! Найс! От толкова преиграване кой е по- по- най- купонджия, взе да ми се повръща. Добре, че май всички снимки вече се отекоха... до следващия празник (който е Нова година и е ужасяващо близо).

Резиденция в Сиатъл v.s. къща над реката

2010-12-09T15:28:00.006+02:00

Както най-невинно си избирах марки багери за проекта ми за даскало, попаднах на две много яки места за живеене. И както се казва, се зачудих над екзистенциалния въпрос - колко ли хора биха предпочели да живеят в апартамент (панорамен, не какъв да е и супер готин естествено) вместо в (супер готината естествено) къща над реката? Честно да си призная и аз се затруднявам да отговоря.

Ето това е кандидат номер 1 - панорамния апартамент в Сиатъл:

И кандидат номер 2 - къщата в Калифорния, която е построена над река. Още по-интересното на тази къща е, че подът на трапезарията е стъклен. Това дава възможност на собствениците й да се наслаждават на страхотната гледка, без дори да излизат от вкъщи.

Източник - artcafe.bg

Ето как се прави!

2010-12-04T13:15:00.004+02:00

Преди малко гредах това клипче във Vbox и честно казано много се смях. Макар че то не си е за смях работа, понеже с днешната младеж освен по този начин, не виждам как може да се разбере човек. Ето как трябва да се възпитава днешните хлапета (а и не толкова хлапета) в училищата!

Къде отидоха мъжете с флешове?

2010-12-02T23:27:00.008+02:00

Днес, докато си говорех в общ чат с Carrera-та и Владо се сетих за този пост.
Та идеята ми е следната. Докато учих в гимназията (по-точно Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия) беше пълно с момчета. С високи, изсулени момчета с кецове. Момчета на расти, момчета, свирещи на китара и момчета с флешове. Да обясня за непросветените с две думи - по моите разбирания това са мъжете - мечта!
Сега, когато се разхождам по коридорите на ВИАС, единственото, което виждам са гейтаци с палтенца и шалчета, зубъри, облечени странно и ходещи странно... и нито един пич с флешове! Дори в Студенстски не съм виждала по улиците... Нищо чудно, че не мога да си харесам никого. Къде изчезнаха хубавите мъже, какво става с тях след гимназията? Къде подяволите отидоха мъжете с флешове?

П.С. Мъжът на снимката е Channing Tatum, знам че няма флешове, но добре илюстрира типа мъжа, за които говоря. Пък и е готин :) А и няма само Владо да си слага снимки на яки каки по блога :P

Огорчена съм!

2010-11-27T20:07:00.005+02:00

Значи ако трябва да си призная съм много огорчена (важното е ударението да е на о). Ама много! И веднага ще си кажа защо.
Живея понастоящем (от 3 години) с едно същество от женски пол, което от как я помня (от 3 години) не е спряло да хленчи, че не може да си намери свестен мъж. Първо ходеше дълго време с някакъв пич, когото заряза, пък после взе да се оплаква че е сама. И така вече близо две години. То не беше ред сополи, ред сълзи (Ред ход чили пепърс) и тем подобни. Хващам се аз да обяснявам на това създание, че мъжете не са всичко в живота на една жена, че си е гот да си сам - особено като си на 22, мъже навсякъде (в Студентски град живеем все пак) с две думи - хората умират за нейния живот, тя седнала да реве. Но уви, стана по-лошо, не стига, че не спря да реве, ми взе да ми отправя лични нападки - т.е. на мен ми е лесно да говоря така, защото имам връзка. Отказах се. Викам си "Яяяя какво ще си троша главата с някакви ревли, то се е видяло, че на глава няма да изляза с нея." и оттогава си живея мирно и кротко, кимам, гледам състрадателно, съчувствам и всякакви такива дивотии и същевременно си мисля колко ли жалко е едно същество, което не може да приеме себе си за личност, освен ако няма залепено друго същество за задника си. Срам и позор за еманципирания женски народ! Огорчена съм (ударението пак на о-то)!
На всичкото отгоре вчера ставам свидетел на разговор между двете комшийки и един техен колега, който в общи линии беше молба въпросния младеж да "ощастливи" тяхната съквартирантка, защото от една седмица не спирала да реве, че не може да си намери мъж. Хвала на такъви съквартирантки!
Толкова съм възмутена (ударението на у), че просто нямам сили да коментирам този резил на женското съсловие. Искам само да кажа 6 думи : " Жени, абе я се стегнете малко!"

П.С. За всички жени, които нямат нищо общо с гореспоменатите, поздрав с:

Тангра - Дон Кихот

2010-11-21T18:50:00.002+02:00

Пропадах някъде, но всичко беше истинско -
страха от удара, очакването, сблъсъка.
А после кацнах върху мислите
и тръгнах по света, нарамил кръста си.

Като медал върху ревера сив на времето
оглеждах от високо всички улици.
И виждах рицарите, стъпили във стремето
на своите мотори с малки блудници.

А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.

И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?

Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.

P.S. Не искам вече хора, за които съм Дон Кихот! Искам да бъда с истински рицари! Мрън!

На сапун!

2010-11-14T16:56:00.003+02:00

Значи стоя и си мисля... и стигнах до две тези : 1. Че след циганите, иракчаните (и другите нации от Близкия Изток) и негрите най-много мразим германците и 2. Мъжете нищо не разбират от спорт. Относно Германия - защо Господи, защо им позволи да са държава! Още след Втората Световна война е трябвало да се усетим, че от тия хора нищо хубаво не може да излезе. Не стига, че са бозави, грозни, ужасно досадно педантични, ами и само се бъркат там, където не им е работа. И ето веднага давам пример, да не кажете, че само си правя вятър на устата.

Първи и болезнено пресен пример - Формула 1. Формула 1 не познава по-скучни години от ерата Шумахер, която едва не уби спорта. Шумахер с тъпите си схеми и скучното си каране накара Бърни Еклестърн толкова да се старае да направи интересни състезанията, че едва не превърна Формула 1 в съвсем друг спорт. И новия световен шампион Фетел, това арогантно детенце, което не можа да се задържи на пистата в половината от състезанията тази година ще ми става световен шампион! И незнайно как всички (мъже, които разбират по-малко и то мен от Ф1, но гледат колкото да се каже, че гледат) са за него, защото той е идеалният заместник на скучния Шумахер.

Втори пример - театърът наречен Мондиал 2010г. Германците пак се намесиха там, където не им е място, а именно на финала. Играта им се състоеше в това да рушат чуждата игра и именно поради това не можа да се получи никакъв мач между тях и Испания. И точно заради това бях искрено изненадана, че половината ми познати (мъже) бяха за Германия. Но там късметът по незнайни пътища се намеси и не им позволи да опорочат максимално това световно.

Трети пример - тъпото висше образование в Германия. Заради липсата на такси, или поне не особено високите им такси, всичката паплач от България, особено тази, която разполага с повечко пари, заминава да учи там, без грам изпити освен по немски. И какво се получава - хора, които са завършени архитекти (като моята приятелка Белослава например) не успяват да учат това, което искат, а същевременно хора с напълно ампутиран усет за красиво (изобщо никого няма да назова, Владиславе), които имаха пари от мама и тати и заминаха да учат в Германия, защото тук нямаха никакъв шанс да ги приемат близките 5 год. ми постват във Фейсбук разни бози за съчетания на цветовете.

И изобщо аман. За капак на всичко заради тъпия Фетел и още по-тъпите Рено дето спаха цяла година и се сетиха да карат в последното състезание, ще трябва поне една седмица да търпя глупостите на Станко , дето нищо не разбира от Ф1 и на другите полу-кретени като него. Аман.

А дърветата правят и невъзможното

2010-10-23T18:37:00.005+03:00

Един ден реших да си взема фотоапарата за да снимам на път за ВИАС, тъй като сега е идеално време за снимки - листата са шарени, светлината е хубава... а и улиците, през които минавам всяка сутрин за даскало са много приятни и тихи. И едва тогава видях това дърво. Честно казано идея нямам как е минало оттам, но ми изглежда адски болезнено. Сякаш напук е минало през оградата, само защото някой му е казал, че е невъзможно. И изведнъж ми стана супер симпатично - малко борбено дърво, което прави всичко за да докаже че не се примирява лесно, за разлика от хората.

Молитва!

2010-10-13T22:01:00.004+03:00

Господи, ако четеш това, искам да се извиня, че досега никога не съм ходила на църква, никога не съм постила преди Великден или Коледа, дори трудно казвам "Христос Возкресе" на Великден. Някак не съм по тези работи, макар че името ми произлиза точно от Христос (голяма ирония наистина). Съжалявам, че не съм била ревностен християнин през всичките 22 години от живота ми, но дойде моментът в който ще се обърна към теб за нещо много сериозно. И много се надявам да чуеш молитвите ми!

Моля те, Господи, не позволявай на тъпите чалгари да развалят всичко свято за мен, моля те! Не позволявай на хора, които си кълчат грозно телата на цигански зурли да стъпят на святата земя на стадион Академик на 25.10.2010! Моля те, Господи, не ги оставяй напълно да завладеят земите между Черно море, Дунав, Странджа Сакар и... другата там граница! Стига са се подигравали с всичко, до което се докопат - не им стига музиката, външният вид на подрастващото поколение, а сега искат да сложат ръка и върху светила като рок концертите!!!Моля те! Нека концертът на Скорпиънс, не - ПОСЛЕДНИЯ КОНЦЕРТ НА СКОРПИЪНС на българска земя остане неопетнен от чалгарско присъствие! Моля ти се от все метълско сърце!

Мъгливо

2010-09-29T17:19:00.006+03:00

Захладня. Време само за да се сгушиш до лаптопа и да гледаш "Как се запознах с майка ви" с чаша горещ шоколад в ръка. Време, в което с падането на мъглите, пада и настроението. Време, в което започва даскало. Време за депресии.
Опитвам се максимално дълго да запазя в себе си духа на лятото, да не позволявам ВИАС да ме погълне изцяло, да не се повтаря всичко от миналата година. Но явно само аз. Сутрин имам един малък ритуал - ставам възможно най-рано, хапвам нещо набързо, правя си кафе и прочитам новините в Интернет, слушайки музика. Става въпрос за 6 часа сутринта. Така се зареждам с енергия за през деня и нямам чувството, че съм изритана от леглото навън на студа. Така правя аз за да не съм вкисната, заради ранното ставане и да не лазя по нервите на колегите си с нацупената си физиономия.
А какво получавам насреща? Изнервени, полузаспали физиономии, които ми съскат изпросени отговори. Цупеници, "Кво искаш", "Остави ме, спи ми се"...
Майната ви! Не ме е грижа! Всеки човек има право на поне една усмивка и добра дума на ден. Дори в университет, в който никой няма чувство за хумор или поне е забравил как да го използва. Понякога се чувствам като тийнейджър в старчески дом.
Защо сами си втежняваме живота. Колко много ще се променят нещата само ако почнем да се усмихваме повече един на друг!

Фотомания

2010-09-25T00:22:00.002+03:00

Откак си взех Sooony-то нещо се вманиачих по снимане и Photoshop-и. В един подобен изблик се натъкнах на това. Просто нямаше как да не споделя тази снимка. Велика е нали?

The Jane Austen Book Club

2010-09-06T21:29:00.008+03:00

Едва след като гледах този филм разбрах, защо мъжете никога не разбират случващото се в една връзка и винаги винят жената за скандалите и проблемите. Това е защото те не четат книги. Или не четат подходящите книги. Винаги се интересуват от разни военни романи, исторически, фантастики ако щеш, с много действие и войни и кланета, които те смятат за мъжествени. Почти няма мъж, който да е чел Джейн Остин, Джоан Харис или изобщо каквито и да било книги, отразяващи нормалните човешки взаимоотношения. За тях това е тъпо, лигаво, безинтересно, тип "Отчаяни съпруги" и т.н. и изобщо всички те смятат, че тези книги не са за тях.
Така е и с филмите. Колко проблеми на истински връзки са разгледани в серияли като "Сексът и градът" например или в нормалните филми за човешки съдби, незнайно защо нарочени за драми, които мъжете избягват като вампири чесън на входната врата? И това си личи. Личи си, защото колкото и опит да са имали, те винаги са неподготвените във връзката. Все не знаят какво се прави в моменти, когато нещата не са съвсем идеални, все бягат от проблеми, просто защото не знаят как да ги решат и винаги смятат, че караниците са предвестник на края на една връзка (и най-тъпото, че жените много обичат да вдигат скандали за щяло и нещяло, а те горките са просто жертви на месечния цикъл или истеричния им характер). Но нека ви кажа нещо, ако бяхте прочели една книга през живота си, като не включвам тъпотиите на Хемингуей, чийто женски образи са толкова плоски, че дори аз не бих могла да ги измисля толкова зле, ако бяхте обърнали внимание на поне един сълзлив филм, който приятелката ви ви е изнудила да гледате с триста зора, щяхте да знаете, че такова животно като перфектна връзка няма, всяка си има своите проблеми. И не е важно колко сте се обичали в началото и как сте се натискали из драките, поради липса на терен, а как ще изгладите тези проблеми и ще продължите напред, и колко по-силно ще се обичате след отсраняването на тези проблеми.
Но не, вие се криете зад етикета "гейско", за да не четете, за да не си занимавате главите с женски идиотщини и когато проблемите се появят вие духвате с първата срещната, защото много се обичате и ви е гот да се натискате по драките, а оная цофла, жена ви, само ви крещи за простотии. И сами не усещате как се въртите в тъпия омагьосан кръг на вашето невежество. А само да бяхте прочели поне една книга!

P.S. За протокола аз също харесвам книгите на Тери Пратчет, Стивън Кинг, обожавам английските хумористични романи на П.Г.Удхаус и държа да отбележа, че съвсем не съм пристрастена към така наречените "сълзливи романи", но едва когато гледах този филм, разбрах колко много опит човек черпи от подобна литература, защото тези писатели пишат само когато имат какво да кажат на хората. И ако се вслушваме в чуждия опит, ще си спестим много блъскане на глави...

Ирония

2010-09-01T17:26:00.005+03:00

Имам 124 приятели във Фейсбук, една камара колеги, с които през семестъра се чуваме доста често, имам най-добър приятел, който е насреща, само когато аз му трябвам, дори имам гадже, ноо никога не съм била толкова самотна...

Дали пък задължително трябва да ги стигнем?

2010-08-30T16:47:00.008+03:00

Тези дни, докато бях на гости на пичовете, се пристрастих да гледам различните канали Discovery и по-точно предаванията им за строителство и архитектура. Та точно в едно такова предаване разказваха за архитектурата на Япония, която силно ме озадачи и ме накара да съжалявам тези дребни хора. Проблемът идва от това, че Токио е с площ 2 хиляди квадратни километра, а населението му, заедно с хората които работят и учат там е 35 милиона!!! Англомерацията му е по-голяма дори от тази на Ню Йорк със скромните 22 милиона. Така в резултат на голямата гъчканица, архитектите са принудени да правят чудеса, играеки си с всякакви зрителни илюзии за широчина и пространство. Но някак колкото и да ме увещаваха от екрана всякакви японски архитекти, че заради изцяло белият цвят на тази къща, разбираш ли, тя изглеждала по-голяма и че ако банята ти е малка, но висока, това оптически увеличавало пространството, нямаше как да не се запитам: "Really?"

Оптически, оптически - хубаво, ама ако си разперя ръцете и се фрасна на яве в стената нещо ми се срива измамата за по-широко пространство. А и колкото и да ме увещават, че си е гот кухнята ти да е функционална, макар и голяма колкото коридор... Мерси. Като човек, прекарващ 9 месеца в годината в стая 5 на 3 метра с още две човешки същества, мога спокойно да кажа, че няма нищо по-хубаво от това като се прибера вкъщи да тичам напред назад из коридора с обща квардратура сигурно колкото средно голям японски апартамент.

Вярно е, че си е предизвикателство да проектираш такава къща. Раждат се интересни идеи за пестене на място като влизащи един в друг мебели, вградени в стените легла и т.н., неща, които наистина си заслужава да се видят и оценят, но доколко е приятно живеенето в обстановка на "Стани да седна" и "Ще събереш ли специалния дизайн маса със столове, които като сложиш един в друг заемат формата на цветенце за да имам пространство да си почеша носа" си е отделен въпрос. Жалко е и това, че в тези жилища архитектите виждат бъдещето, когато Земята ще е пренаселена и тем подобни. И ето точно тук аз се замислям за пустеещите къщи по българските села с квадратури колкото на три от японските им събратя. Нека са напред...

P.S. В един форум прочетох страхотен коментар за тези къщи:
"Сега е ясно що са измислили плоски телевизори" :)))

На море с пичове и Sooony

2010-08-26T19:10:00.010+03:00

Все пак ми се отвори възможност да се поплацикам за два дена на море. И беше страхотно! Догодина повече, но едно е сигурно - Равда е най-студеното място на планетата! Евър! Поне правят страхотно пиле със сметана, макар, че коктейлът им Swimming pool не струва. И все пак беше велико :)

Soooony!

2010-08-15T13:42:00.004+03:00

Вчера най-накрая, след дълги проучвания и тъпи оговорки с тъпите продавачи в Техномаркет (наистина са много тъпи продавачите на електроника навсякъде, разбират по-малко и от мен) си взех фотоапараааат! Soooony! Тук биха ме освиркали сума ти хора, които разбират от фотоапарати, но whatever! Аз си го харесвам и толкоз! Съжалявам само, че не ми се даваха още 200 кинта за нещо полу-професионално, но пък иначе като забогатея какво ще си купувам :) И ето, запознайте се с моят нов Soooony!

So You Think You Can Dance???

2010-08-14T01:08:00.002+03:00

Не мога да повярвам, че Джошуа спечели So you think you can dance 4! Изобщо не е честно, той не е истински танцьор, той е един голям ревльо без кисел боб. Трябваше при така стеклите се обстоятелства да е Туич! Той прави страхотно шоу.
И все пак Кортни и Гев си остават най-яката двойка (Керингтън и Туич също са готини), ноооо, вижте това - Aren't they fabulous?

Невероятна архитектура от Сингапур

2010-08-12T23:09:00.013+03:00

Архитектите и изобщо умовете от ONG&ONG ми взеха акъла още при вида на първата преустроена от тях къща. Дълго време се ядосвах, че не съм си тагнала техният сайт и доста време ми отне отново да го намеря, но търсенето си струваше.
По принцип не крия симпатиите си към местните архитектурни стилове, но ужасно много държа и на иновациите, затова много се зарадвах на уникалната смесица и на двете в проектите им.
Тук реших да покажа не най-известният им проект, а една много очарователна къща, на която, ако имах шанс, единствено бих променила цвета на фасадата :), но и така стои доста добре.

Характерното за тази къща, както и за някои други проекти на ONG&ONG, е че дворът може да е едновременно отделен и приобщен към вътрешното пространство. Тайната е в басейна, който може да бъде частично или цялостно покрит с капак, чрез специален механизъм. Така той може да извършва функцията и на голяма свободна площадка за трапезария, за посрещане на гости или други.

Когато плъзгащите се врати са отворени и басейнът е напълно покрит се образува страхотно продължение на дневната, а отворен - басейнът е приятно изолиран и скрит от хорските погледи.
Единственото, което не ми хареса е обзавеждането, но къщата е предназначена за даване под наем, така че този недостатък може да й се прости, и все пак мисля, че банята си заслужава да се види.

Източник:ONG&ONG Pte Ltd; http://www.ong-ong.com

Среднощно

2010-07-19T01:32:00.004+03:00

Имам най-ужасното свойство винаги да помня само добрите моменти. И заради това сега щях да направя огромна грешка. Защо спомените карат нещата да изглеждат толкова нереално хубави? По принцип си е хубава черта, но сега не ми помага особено. Това някой ден ще ми изяде главата, знам си го...

Нека строителството започне... сега!

2010-07-18T18:39:00.005+03:00

Писна ми. Вчера си оставих във ВИАС каската, с която бродих из цяла София, а днес мия плочки и стържа фугин с нокти. Тази треска по строежи явно няма край.
За неразбралите две седмици бях на практика по строителни конструкции, чиято идея се състоеше в това, да обикаляме по най-интересните строителни обекти, но на практика беше състезание по ориентиране из задънени квартали в София. Естествено най-много намазаха наперените ми колеги, които имаха коли и книжки и съумяха да се изфукат пред всички и дори да ни подразнят, че няма да ни качат. Хвала на такива индивиди! Но за това пък каските, както се вижда на снимката, станаха доста моден аксесоар, който без малко да промотирам в Sprider в Борово, но не се намери идиот, който да ми се води на акъла.
И след дълго чакане и бленуване, аз се завръщам в родното Търново и какво да заваря, нашите съборила апартамента и го изграждат на ново. Буквално. Добре, че майка ми беше поочистила, но като цяло си е мазгоч и ни чака поне седмица човъркане на боклуци и пране на всевъзможни потънали в строителен прах работи.
А навън е лято! Птичките пеят, строителите режат на банцинг в 9 сутринта в неделя... Въобще приказка! Човек не може да си избяга от призванието и това си е!

Светло бъдеще

2010-07-10T19:03:00.007+03:00

Съжалявам, не можах да се сдържа да не напиша това и искрено се извинявам за сарказма си на хората, които го прочетат и се обидят от това... НО ПРОСТО НЕ МОГА!

Преди малко загубих около половин час от живота си, гледайки във ФБ снимки на мои бивши съученици и оттогава не мога да спра да се чудя "Какво по дяволите става с този народ???"

Първия индивид, на който се натъкнах случайно, беше една така да я наречем "натурална метълка" - тоест с черни дрехи, бира, простотии и т.н. Доколкото си я спомням беше добро дете, мило момиче, скромна, а сега я гледам да раздава средни пръсти и да се снима оригвайки се след гигантска глътка бира. (?!) Вярно и аз по едно време уж бях метъл, тоест опитвах се да подражавам на метълите, обличайки се грозно и правейки се на по-голям идиот отколкото съм, но това доста бързо ми мина, когато стигнах до всеизвестната истина, че не това което носиш, а това което слушаш те прави истински фен на музиката. Но явно тя още не го е разбрала. Не, признавам си, наистина останах вцепенена и от днес нататък ще съм много щастлива, че рано се отделих от това стадо. Амин.

А за другата си знаех, че е такава..., но все пак не мога да разбера защо разни хора, чието единствено достойнство е че са си родили дете, просто защото не е имало какво друго да правят, или са се сгодили за някой си там врат, мутра или ала бала, се опитват да ми насяват чувство за малоценност, че едва ли не изживяват "най-страхотните години от живота си" развявайки си голите задници по едни и същи, омръзнали ми до болка без дори да съм стъпвала там, дискотеки, докато аз, разбираш ли, седя и зубря в този университет. От кога стана срамно да учиш висше и да се опитваш да станеш нещо повече от домакиня с надут корем, или заспала по пейките пияница? Защо всички са се превърнали в евтини курви, обиколили сромната популация хетеро-мъже в родните си градове и села по няколко пъти и на всичкото отгоре се опитват да ме убедят, че техния начин на живот е пълноценен?!
До там ли стигнаха нещата, че да трябва да избираш:
1.) да си метъл (хип-хоп издънка или просто наркоман) и да се наливаш по цял ден с бира и производни по парковете в компанията на разни съмнителни и доста брадясали, вероятно и намирисващи типове и да се чувстваш пълноценен, защото си "различен" (?!)
2.) да си мацка (кофа, кифла, курабия, с две думи курветина) и да се подвизаваш денонощно във вече мега амортизираната, някогашната "мега яка" дискотека в някой забутан (или не чак толкова забутан) град, с извинението че си барманка (сервитьорка, танцьорка) и да се чувстваш пълноценна, защото си, разбираш ли, супер яката мацка! Нищо че сигурно и там ще си изгниеш...
Какво по дяволите стана с този град?! Къде изчезнаха всички свестни хора? Защо избягаха в Пловдив, Холандия, Варна, и всички които дойдоха тук в София да учат. Какво ще стане с Търново, просто ме е страх да си помисля...

Една песен, която ме кара да настръхвам

2010-07-09T12:02:00.002+03:00

Чудя се, защо повече не правят такива песни. Защо единствените останали добри групи са на по 150 години и всеки път като им отивам на концерт (тук малко грубо ще прозвучи, но си е факт) се надявам да стигнат живи и здрави, но за жалост не винаги е така. Ето за това ще измъча баща ми да дойде с мен на Скорпиънс, че знае ли човек...

6 страхотни идеи за кът за четене

2010-06-28T18:10:00.009+03:00

Като бях малка със сестра ми (или главно сестра ми) обичахме да се крием в някой ъгъл из огромните стаи на село, и да четем книги по цял ден, без никой да ни открие. Има нещо магическо в миризмата на страниците, в историите, в които сякаш участваш самия ти, и в начина по който само книгата може да те погълне изцяло. Ето и едни от най-добрте според мен етажерки за книги, или по-скоро местенца за четене:

1. Под стълбите:

2. Кът за четене:

3. А защо не до камината:

4. Или направо върху етажерката:

5. Книги в масата - вървят с кафе :)

6. Или скрити в стълбите:

Прогноза

2010-06-20T10:50:00.007+03:00

Преди няколко дена случайно попаднах на този филм. И ако беше година по-рано със сигурност нямаше да го гледам. Но "Мисия Лондон" някак ми вдъхна куражът, че все пак може да има и хубави български филми. И така се престраших да го дръпна. Пък и всеки, който ме познава, знае че съм луда на тема сърфове, скейтборди и всякакви там, стига да не ги карам аз :)(лъжа, всъщност много ми се кара, ама няма..)
Филмът е с някои от най-силните (поне според мен) български актьори - Асен Блатечки, Део, Юлиан Вергов и още знайни и незнайни герои, а и историята беше доста обещаваща. Но пак се намеси българския патент за филми. Не знам кой е решил, че е много гот като цяло нацията ни да се докарва умствено недоразвита във всички филми и не му ли прави впечатление на никого, че в чуждите филми има адски много музика, която при нашите отъсъства?! Имаме толкова много добри рок групи, чиято музика би паснала идеално за тоя фил, а те през цялото време използваха I Stand Alone на Godsmack, която седеше леко неадекватно.
Изобщо като гледам български филми напоследък се замислям, абе тия хора в НАТФИЗ спят ли, какво правят?! Та аз мога да режисирам по-добре филм от тях! И да им ... имам актьорското майсторство, рецитират като петокласници, изкарани на черната дъска.

Иначе историята беше донякъде добре замислена - група приятели от различни балкански държави - България, Сърбия, Македония, се събират в Турция за да закрият сезона на уиндсърфинга. Но за жалост вятърът изведнъж спира и те нямат какво друго да правят в тази пустош освен да се дразнят на тема коя е най-великата държава на Балканите. Което всъщност се оказва най-интересното от целия филм. Има и някаква псевдолюбовна история, която не я разбрах точно, но в български филми никога не е имало добри любовни истории.
Искам само да кажа, че като цяло филмът имаше голям потенциал - добри актьори, добра история (донякъде), хубаво място за снимки, весел екип... Дори не мога да разбера как с толкова много добър материал, така можеш да окепазиш един филм...

Готини летни места за relaax

2010-06-14T17:55:00.014+03:00

Напук на ученето, което упорито ми пречи да си гледам Световното като бял човек, и напук на сухата жега в тоя мъртъв град, реших да пусна няколко снимчици на местата на които бих искала да съм в момента. Ако сте със слабо сърце, не ви препоръчвам да гледате. Enjoy!

1. До басейн:

2. Купон на плажа:

3. На готин диван с книга в ръка:

4.На хамааак:

5.На як басейн:

6.Или просто тук:

И ако това не стане и това върши работа:
7.

Дневниците на един ВИАС-аджия

2010-06-07T15:00:00.006+03:00

Жега е. Пенка умря. Сега я разбирам тая Пенка. И тя е била от ВИАС...
И на мен ми минава през ума, Пенке, ама няма, ние с дядо ти продължаваме (както беше онзи славен виц за ВИАС-аджийницата).

7.06.2010
...5 ден откак не съм спала повече от 3 часа

Заверки са! Всички сме откачили, някои повече. И аз откачам - на моменти си повтарям числа на ум. (засрамва се). Ей така за разнообразие...
Не помня кога за последно се прибрах в стаята и седнах да гледам филм например. Не помня даже кой филм гледах последно (ако не броим "Сексът и градът 2" на кино, ама то беше Божия намеса :) ).
Или кога за последно имах време да си изпера дрехите, то добре че валеше, че да ме онеправдае.
Не помня кога за последно имах време да си лакирам кадърно ноктите на краката ... (помня ама няма да казвам, че се засрамих). Или да се вкарам в някакъв приличен вид, че да не стресирам хората по улицата...
Вече ми се повдига то това мюсли сутрин, няма по-безвкусна храна, пък като гледам не съм много заслябнала от него. Всъщност не знам напълняла ли съм или съм отслабнала, но не си харесвам тялото. Мисля, че е заради очертанията на стола останали по него.
И на Джеймс (лаптопа ми) му писна от мен. Усещам го, вече ме гледа с едно такова отегчение, все едно аха аха и ще ми продума : "Пак ли ще чертаеш, беее?". Мисля да си изтрия SAP-а през лятото, да почине детето.
Не помня, кога за последно, когато ми се обади някой да ме пита какво правя отговорих нещо различно от "Чертая". Даже вече на "Как си?" отговарям с "Чертая", да знаят хората.
А най-лошото е, че сесия се задава! Къде сили бре младежи! Нормалните хора заверяват по нормален начин, а не като спят в коридора пред кабинетите. Ние поне можем да се похвалим, че сме били на къмпинг, ама без палатка. Барем поне храна да имаше...

Тежко е. Чувам, че имало хора, дето си изкрвали студентските години по дискотеките! Съществуват ли наистина?!?! Или това е евтин трик да мотивират децата да продължат да се мъчат след 12 клас. Искам да се запозная с тези хора, ако съществуват!

Айде аз отивам да ударя един студен таратор, че чертане ме чака! И междувременно да убия един-двама архитекти...
P.S. Много е трудно в днешно време човек да си намери хубава дрешка за блога. Срам!

***

2010-06-04T17:03:00.004+03:00

Мисля, че моята сродна душа ме остави... Вече не мога дори да се преструвам, че си пасваме. Вече не мога да спра да си налагам да не мисля за нея. Откак ме напусна, не срещам общи интереси в никого. Сякаш тя беше побрала всичките специално за мен. Ентусиазма ни беше еднакъв - като две щури хлапета в големия град. Все едно всичко беше на шега. А сега като с дебел слой прах ме е покрила грижата - да уча, да сготвя, да бъда сериозна. Няма я моята щура сродна душа, която обичаше да правим всичко наобратно. Вече не ми е спокойно, някак в несигурността намирах спокойствие, че сродната ми душа е с мен и няма да ме остави. Вече няма няма. Аз останах, нея я няма...

Смешки и закачки

2010-02-17T20:01:00.003+02:00

Реших да напиша един пост, прекарвайки малко време на компа напук на тъпия проблем с очите - и без това не се оправя, дано не се и влоши.
Днес е тъп ден. От най-тъпите. Мисля че всички във ВИАС вече отдавна не са с всичкия си. Днес срещнах едно от доказателствата - асистент нещо средно между току-що излязъл от лудницата превъзбуден лунатик и дипломиран актьор, който преиграва грозно в усилието си да ни убеди в нещо, с леки нотки на шизофрения (вярно че това беше една от точките, посочена в списъка с възможни болести, които могат да се развият като учиш инженерна специалност - неее, сериозно говоря!). Направо ни взе акъла! Четири часа! За капак следващата седмица - четвърт изпит, ще кажеш че досега не правихме точно това. Не, сериозно мисля да прекъсвам.
Нещо напоследък се ядосвам, че не мога да крещя на хората. Искам да съм злааа. Когато се пошегуват, че съм кьорава аз да им отговоря - "А ти си тъпа", и това си е шега какво пък? Баси в днешно време хората с какво се шегуват, да си умреш от смях...
Няма пък, аз съм си от старата школа и ми става леко тъпо когато:
- ми казват че се държа детински десет минути след като е започнал разговора;
- ми казват, че съм се цупела на глупости;
- ми натякват, че не искам да ходя на чалга;
- отправят чисто сексуални предложения на гаджето ми;
- злобеят, че майка ми ми е уредила работа, дори преди да говоря с майка ми дали ще ми уреди работа;
- ми казват че съм лигла, защото нямам село (?!) и не съм копала царевица;
- ми повтарят че съм тъпа, защото съм завършила Строителен техникум;
- ми се подиграват, че съм единствения човек, който ще учи за даден изпит, а после им подсказвам на въпросния изпит;
- ми се смеят че не съм чувала "супер известна" марка дамски чанти (???);
- ми казват, че съм зубър, а после се прибират вкъщи и веднага си написват домашното за утре;
- критикуват стила ми на обличане, защото не ми харесва да изглеждам като тъпа кофа (и да се държа като такава);
И най-вече когато всеки ден се "шегуват" с мен за подобни неща и после се опитват да ме обедят, че не нося на майтап...

В един през нощта

2009-07-21T00:58:00.002+03:00

Не искам никого да наранявам. Нито дори себе си. Особено след онзи ритник в стомаха. Но оттогава сякаш само това мога да правя и то на всички около мен. Само разочаровам, попарвам надежди, не оправдавам очаквания... сякаш съм прокълната.
Някак не мога да изпълня това желание на всички да се отърся от миналото ми, а дори не искам да си мисля за него. То просто сякаш ме преследва.
Знам, че нищо не трябва да сръвнявам, знам, че нищо няма да е същото. Но това ли е, или отново съм сбъркала?
Винаги съм си мислела, че трябва да има повече фанфари, повече тръпнене, повече очакване. Или просто след разочарованията за мен вече никога няма да е същото?

Дъжд през автобуса

2009-06-24T19:04:00.003+03:00

За пръв път от доста време се почувствах добре, поне за малко, а най-странното е, че това беше на път за болницата, където отивах на посещение. Не знах колко е хубаво човек да подтичва под дъжда под звуците на Sugar Skin на Guano Apes. Обичам тази част от София - безкрайно тихо и приятно и зеленооо. Харесва ми. Отдавна не бях оставала сама без да мисля за глупости. По принцип избягвам да съм сама, защото не ми е приятно - обичам да съм в компанията на някого, да мога да говоря с него... но за пръв път ми беше хубаво да съм сама.
Особено в автобуса, който е пълен с хора, всеки зает да говори с някого за най-различни глупости, по телефона, да се прави че чете книга или просто да слуша музика и да гледа през прозореца.
Харесва ми тази част от града... но не ми харесва повода, макар и да си прекарвам наистина добре в болницата. Но тя просто е болница...

Кой казвате беше силния пол?

2009-06-18T11:46:00.003+03:00

Вчера на връщане от любимия ВИАС видях един плакат на Каменица и тяхната прочута кампания "Да спасим мъжа". Между другото един колега ми каза, че според него само жени пият Каменица, но... както и да е.
Плакатът представляваше редица от неща под надслов "Аз ще..." под формата на бутилка бира. Лошото беше, че като се зачетох в нещата, много от тях отговаряха с пълна сила и за мен. Неща от сорта на: "Аз ще поправям всичко сам" - та аз слагах изолация форгатсейк!, "Ще скоча с дрехите в басейна" - е не точно но вчера си отмъстих брутално на колегите, които ме поляха с бира, като ги окъпах публично с минерална вода и веднага бях обявена за "Ама тая наистина не е наред с главата", "Ще вечерям чупс", "Ще крещя в кръчмата", "Ще гледам мача", "Ще си разхвърлям дрехите"??? Къде подяволите видяха нещо мъжко в това?! Какво му е мъжественото? Това ли е най-важното - да разказваш мръсни вицове, да плюеш и да псуваш, докато гледаш мач? Това и аз го мога, ако беше кой знае какво геройство, досега всички да сме обявени за новите революционери. Браво, мислете си, че сте големите мъжкари с бира в ръка, а когато стане въпрос за това да свалите едно момиче ви се разтреперват краката като на девица. Нали сте големите мъже, а колко пъти ми се е налагало аз сама да си прося свалките защото на вас не ви стиска? Все ви е страх дали ще е както трябва, дали няма да се изложите, дали няма да ви помислят за женчовци, геьове, импотентни... Страх, страх, страх! Това е силният пол? Че аз тогава съм доста сносен мъж, по вашите критерии, даже тялото ми е доста по-мъжествено от полованата хора, които познавам.
Вярвайте си в тия глупости, ако това ви помага - истината е, че истинския мъж е мъртъв отдавна. Ако това не са празни приказки и всъщност никога не го е имало!

I was wondering...

2009-06-14T11:19:00.002+03:00

Някой ще ми припомни ли защо трябва да уча, а не да си гледам кефа?!

Като се замисля за Италия...

2009-06-06T18:15:00.003+03:00

В отговор на Carrer, трябва да кажа, че не съм сигурна дали Италия ми е любимата държава. Може да се поспори между нея и Куба например. Или който и да е друг карибски остров... Но все пак Италия си е Италия! Сещам се за страхотни сгради, за неприлично бялата Миланската катедрала, за сирене, море, вино, романтика, невероятно готиния език, от който направо ми се подкосяват краката... И невероятно готините мъже естествено кой от кой по-кавалери.
Иначе и да видя Куба ми е голям мерак с нейните шантаво оцветени къщи, безграничен мързел на жителите, които по цял ден свирят на нещо си и танцуват (ако се съди по филма Dirty Dancing - Havana nights) и невероятно горещите нощи на някой плаж с някой невероятно горещ тип... И страхотните супер интимни танци, които не смущават никого... Единственото гадно нещо на Куба, е че там мъжете са негри, а пък аз си падам малко расист... Ама няма пълно щастие :)

Голямото разбиване!

2009-06-03T17:43:00.001+03:00

Нарочно чак сега пиша този пост, за да може да ми се утаят нещата и да пиша по-смислени изречения от :"Аааааааа, много яко беше" и "Беше ебаси разбиването" и тем подобни идиотски изказвания.
Наистина беше як концерт! Първият ми концерт в зала, първото ми истинско метълско меле, първият ми ритник в главата :).
Голямата излагация беше, че не знаех нищо за този концерт - нито подгряваща група, нито афтърпартито къде ще е... и много изгубих от това, но за това пък беше страхотно.
Подгряващи бяха Fyeld, които буквално ни издухаха главите и стояхме малко като гръмнати, защото никой не очакваше толкова тежка група на концерта на Guano. Вярно, че повечето хора бяха там просто от носталгични чувства към старите времена, когато са слушали по-лека музика, но наистина избора ни изненада. Ама много се посмяхме поне. Странното на Fyeld е, че почти всеки, с изключение на барабаниста, се изявява като вокалист на групата. Големи откачалки!
Лошо стана, когато започна същинския концерт и стотици откачени и раздивели се метъли се хвърлиха напред върху нас и за малко да ни смачкат. Именно тогава дойде и ритникът в главата, на който аз много се смях, докато Данчо отчаяно ме оглеждаше за кръв с най-притеснената физиономия, виждана някога.
Между другото Данчо ми спаси живота няколкократно, благодарение на вродения си братски инстинкт, за което съм му ужасно задължена!
Ама беше весело! Особено, когато Сандра каза, че има прекалено много облечени мъже в залата и призова всички да си хвърлят тениските на сцената. Е тогава наистина беше много весело :)))). Нищо че всички бяхме потни и мокрии, и не беше най-хигиеничното нещо на света, но... Беше весело!!!
Най-гадното беше, че сме изтървали афтърпартито в Строежа, където са били после Guano и всички са пяли и са се снимали с тях, но... карай и без това сигурно нямаше да можем да се наврем вътре.
И така де, голям концерт наистина, малко кратък беше, ама другият път повече. Сега се целим на Foreigner - хем са по-евтини, хем по-малко ще ни бият! :Р

Вяра, надежда, любов...пффффф

2009-05-28T00:18:00.002+03:00

Чак сега разбрах - урочасана съм! Всеки, който ме е целувал, се събира с човека, когото най-много му подхожда веднага след това! Като в онзи тъпия филм с Джесика Алба... Чак Ивка вчера ме целуна (по устата, бляяях) - дотолкова вярва в тази тъпотия. Ама то дори и аз взех да вярвам наистина, просто прекалено много съвпадения взеха да стават.
Знам, че никой няма да ме чака вечно да изляза от абстиненцията си - не го и искам, но поне да изчака малко време преди да се изфука с новата си страхотна връзка право в лицето ми. Сякаш не страдах достатъчно. Как така стана, че уж никой от тях не искаше да ме нарани - напротив да ме направи щастлива отново, а накрая действат по един и същи начин. Давайте - аз съм от камък - нещастна, зловеща, скърбяща (по какво и самата аз не знам). Аман от мъже-идиоти...

***

2009-05-22T22:35:00.000+03:00

Дали въобще някога съм значела нещо за някого?!

...

2009-05-12T23:16:00.003+03:00

Дори не знам какво да пиша. Разочарована съм от всичко и всички. Опитах се да бъда оптимист, да бъда весела, да забравя. Опитах. Спокойно мога да кажа, че нищо не се получи обаче.
Хората, които до съвсем скоро ме правеха щастлива, сега само ме ядосват с глупавите си детински постъпки и вдървения си характер и вечния спек, който ги мъчи. Не мога повече. Искам да съм наистина щастлива - без преструвки.
Престраших се дори донякъде да си позволя да харесам някого. После разбрах, че всъщност друг човек ми липсва... а той вече си беше намерил някого.
Обвързан - като метална стена, в която се блъснах. Толкова скоро??? Май за никого нищо не знача. Но най-лошото е, че не мога да се сърдя, защото аз самата ги прогоних... всичките. А сега ми е самотно - срам ме е да си го призная, но си е така.
Минаха 5 месеца, откак живота ми се обърна с главата надолу и нищо хубаво оттогава. Нищичко.
Искам прегръдка - истинска мъжка прегръдка, която не иска нищо повече от това да ме успокои.

Искам!!!

2009-04-14T19:46:00.003+03:00

Някак след като той ме заряза всички взеха да ми обръщат внимание. Адски ми е непонятно защо. Преди бях незабележима, бях момичето с идеалната връзка, бяхме Крис и Борьо. Винаги заедно. А сега хората ме имат за хубава. Просто ей така за няколко месеца взеха да ми обръщат внимание, да ми подаряват подаръци за щяло и нещяло... да ме харесват. Какво толкова се промени? Това, че вече съм свободна? Това че напоследък всички се чувстват самотни и тъй като аз съм едно от малкото свободни момичета наоколо се занимават с мен? Какво става?
През живота ми досега никой не ме беше свалял, а за 2 месеца се случи да разочаровам 3 момчета. Какво им става?
Лошото е, че на мен никой не ми харесва. Сякаш ми е ампутирано това чувство. Иска ми се да намеря някой, който да запълни празнината, но не ми се получава. Всъщност не знам дали някога изобщо ще ми се получи. Всичко би било толкова лесно, ако просто успея пак да се влюбя. Това ще промени всичко! Абсолютно всичко!

Guano Apes, baby!

2009-03-28T12:28:00.003+02:00

Не сериозно, още не мога да повярвам! Guano Apes в България? Ама те нали се бяха разпаднали? Не, някой горе наистина ме обича и ако в момента чете това, да знае че и аз го обичам! :)
В началото на миналата година казах, че искам да дойдат Металика и те дойдоха, след 9 години, точно през тази година, в която аз исках!!! В началото на тази година си мислех, че след като вече бях на Металика, единствените, които искам да чуя са Guano Apes, но няма как да дойдат, защото се разпаднаха още през 2007, и Сандра Назик започна тъпа и скучна поп солова кариера. И изведнъж попадам на новината, че наистина са се събрали и ще правят концерт в София на 30 май в зала Универсиада!!! Лелееееее. Ще бъде велико!
Остават само Апокалиптика, но тях ще си ги пожелая за догодина... :)

Аз иначе съм си добре с главата...

2009-03-27T18:18:00.003+02:00

... но понякога си мисля, че съм в състояние да убивам... Да избивам хора, които всекидневно ме тормозят с глупостите и баналностите си, възползват се от мен, хора, които не дават и пет пари за мен. Понякога просто искам да имам автомат. Без лиготии, без глупости, без терор.
Понякога си мисля, че това от което има нужда тази държава е военен диктат - единствено по този начин можем да се оттървем от глупавите, мързеливите и разлигавените хора... Писна ми!

За онази вечер

2009-03-16T23:21:00.003+02:00

Не съжалявам... Поне така си мисля. Животът ми се промени адски много напоследък, защото аз не правя така по принцип. Но беше само за една вечер - за тази вечер. Той имаше нужда от прегръдка, аз имах нужда от прегръдка... имахме нужда да бъдем обичани. Поне за една вечер.
Не съжалявам, че всички ме видяха да си тръгвам с него - нека си мислят, че съм такава. Не съжалявам.
Просто от време на време имам нужда да забравям, че човека когото обичам, вече не ме обича... и поне за малко да се почувствам обичана - макар и не от него.

И като се зареди едно пиене..

2009-03-09T18:28:00.003+02:00

Ей не се спряхме, като по детските книжки - три дни яли, пили и се веселили... само че без яденето :Р. За пръв път да празнувам 8-ми март, че и Тодоров ден! За пръв път някое момче да ми подари цвете на 8-ми март, че даже и две момчета!
Всичко започна с купона за именния ден на една колежка, на който бях поканена. На същия ден бях и на рожден ден на друга колежка в същия блок, та беше едно голямо търчане нагоре и надолу по етажите. Но беше лудница!!! Така не се бях забавлявала отдавна... Освен това за пръв път прекарах толкова много време с Белс или както каза тя, за този ден се видяхме повече, отколкото за всички други сборно досега.
На 8-ми сутринта един колега цъфна на вратата с четири рози за всяка една от стаята (червената беше за мен :Р). Беше много неочаквано и ужасно мило от негова страна, да се неначуди човек, как още им такива хора и къде се крият те. Та той си спечели покана за нашето напиване в домашна обстановка, което бяхме планирали отдавна със съквартирантките. А те точно тези наши напивания са най-незабравими. Особено пък това - вино, мезета, танци - пет жени и един мъж (не му беше лесно), ама да не ни беше подарявал розите :Р.
Понякога дори в Студентски град е хубаво... Особено хубаво ти става, когато връщайки се късно от купон - рошава, с размазан грим, чуваш отминаващите непознати момчета да ти казват : "Честит празник!"

Дежавю

2009-03-03T01:16:00.005+02:00

Знаех си - докато се похваля, че съм наред и отново съм щастлива и всичко се сгромоляса. Изведнъж сякаш всички ми се разсърдиха за щяло и нещяло, в университета ни стегнаха яко (не че са ни отпускали де) и изобщо... Добре, че беше тази малка почивка около 3-ти да се прибера малко вкъщи, че сигурно щах да изпуша.
Най-ужасното нещо от всички ми се случи точно на автогарата, в петък, когато си тръгвах именно за вкъщи. Знаех си, че и това ще стане, че някой ден ще трябва да го видя, все пак София не е чак толкова голяма, колкото си мислех. Лошото беше, че не бях подготвена - не че ще бъда някога изобщо. Видях го на автогарата с неизменните му приятели. Беше толкова спокоен, толкова... сякаш нищо никога не го е притеснявало. Сякаш нищо не се е случило. А моята единствена реакция беше да се скрия. Скрих се зад Владо, сякаш имаше от какво да се срамувам, сякаш аз бях наранила него и ме беше срам да го погледна в очите. Разтреперих се. Беше ужасно - върнах се толкова назад и същевременно беше много по-различно. Беше ми чужд, не исках да го прегърна, да го бутна (дори когато минах на метър от него), а исках да се скрия. Сега като се замисля е странно, защото той все още ми липсва, независимо от всичко, а аз просто пожелах да се скрия.
Направих се, че не го виждам, той също или просто не ме видя наистина и така свърши всичко. Остана ми само треперенето, гаденето и съжалението, че не казах поне едно "Здрасти", защото аз не правя така - аз не се крия. Просто тогава не бях готова да го видя.
Писна ми, писна ми той постоянно да ми напомня за присъствието си. Защо е тая гавра? Трябва ли от 2 милиона души да срещна точно него? Не е ли достатъчно това, че постоянно го виждам навсяъде в нет, че сега и на живо? Искам най-накрая да го забравя...

Моят Джеймс

2009-03-03T01:06:00.003+02:00

Доживяях! Най-сетне и аз се сдобих с лаптоп! С малък, симпатичен Asus, който дори успя да подкара Guitar Hero III. Макар че щастието не е пълно, понеже съм пълен идиот и се привързвам жестоко към вещите си, поради което сега ми е супер нещастно за компютъра Дончо, но... блазе му, поне се оттърва от мен. :)
И така пу да не му е уруки, много е хубав, дано не го изпотроша, като се знам каква съм...

Alanis Morissette - Uninvited

2009-02-08T11:49:00.000+02:00

Сутрешно слънце

2009-02-08T11:16:00.005+02:00

Страх ме е да си го призная, но май съм щастлива. Е не като онова лудо щастлива преди, друго, по-простичко щастлива. Щастлива от онези малки неща като това да имаш на кого да кажеш две приказки, от това телефонът ти да звъни с покана за кафе, от мили думи и от едно "Много си хубава", казано в най-неочаквания момент от най-неочаквания човек. Нищо, че е сесия, нищо че от време на време нервите избиват на отчаяние и идиотщини, просто слънцето вън грее, от време на време чувам някакви птички (дано тия птички не са в главата ми, защото като се замисля тук не е много природно), виждам хора... Гот си е. Нищо, че на никого не му е гот тук... Само аз съм. И ми е добре... Дано това щастие не е толкова крехко, колкото се страхувам, че е.

Развръзката - драматична

2009-01-18T17:46:00.003+02:00

Най-после разбрах причината. Просто съм нежелана повече. Егати колко е гадно да разбереш, че не си искан повече. Поне всичко вече е ясно, не се чудя и умувам, ами ако това, или ами ако онова... Той просто така е решил. Защо? Не знам. Знам само, че не аз съм виновна. Просто той си е такъв, а аз не съм. Аз искам сериозна, отдадена връзка, която няма да се препъне в първия срещнат камък. Не искам връзка, в която да треперя да не би да съм му омръзнала, да измисля как да му разнообразя, за да не ме остави някой ден. Това са детинщини. Искам да знам, че за този човек съм всичко, че не може да си представи живота си без мен... да го видя, че се бори за мен! Да бъде достатъчно мъж. И така, въпреки унижението, сега мога да съм сигурна, че направих всичко, което можах. Можех да се променя, можех да се постарая да оправя нещата и бих го направила, аз вярвам, че всеки човек заслужава втори шанс! Вярвам, че хората могат да се променят! Но аз съм само едната страна. И така, не ми остава нищо друго освен да продължа...
P.S. Неочаквано дори за мен си взех физиката! Алелуя! Явно наистина доста хора са стискали палци, но сега за динамиката ще ми трябват още повече... :(

...

2009-01-16T18:40:00.003+02:00

Вече започвам да се ядосвам! Толкова много ли искам за Бога! Проговори най-накрая, езика ли си глътна? Какво трябва да направя, за да разбера по дяволите?

Искам някой някъде да ме чака*

2009-01-14T13:18:00.003+02:00

Едва днес разбирам всъщност колко съм самотна. Тръгвам си, макар за ден-два, а няма на кого да кажа чао (поне не на живо), никой не ме изпраща до автобуса, не че имам нужда понеже нямам кой знае какъв багаж, но все пак... Мъчно ми е.
Лесно свикнах да ме посрещат и изпращат, човек лесно свиква с хубавите неща, нали. И сега - сега просто ще свикна отново. Сама си се очудвам на вярата, че някой ден той ще бъде там. Ще бъде на автогарата (без значение откъде ще знае кога ще пътувам) просто ей така, като по филмите, или ще ме чака пред университета, пред вратата на общежитието, пред вкъщи... Тъпо е - нереално, никой не би си наравил труда, дори и да те обича, камо ли... Защо по дяволите правят такива гадни утопични филми?
P.S. Утре съм на много гаден изпит, стискайте палци!

*заглавие на книга на Анна Гавалда

Шест неща, които ме правят щастлива

2009-01-11T22:56:00.003+02:00

Аааа Carrera-та никога не губи вяра в мен, дори и когато не съм писала от половин година!
Между другото много обичам подобни блогърски игри, защото човек рядко се замисля за подобни неща, какво остава да ги докара до 6. Обикновено всичко се изчерпва до леглото и чашката (или в обратен ред).
1. Почти се повтаря с това на Carrera - моментът, когато се изтегна на слънце, след като съм плувала дълго време и усещам как капките вода ми хипят по кожата. Безценно! А соления мирис на кожата вечер когато излезеш по крайбрежните барчета... ехххх
2. Сцената, китарите, барабаните, светлините, атмосферата на концертите въобще (говоря за рок концерти не за Планета-Пайнер естествено). Нямам друг такъв момент в живота, като този, когато чух първия китарен риф на концерта на Металика. Сякаш всичко друго изчезва.. адреналина се покачва неимоверно!
3. Когато след дълго 3-часово пътуване видя как светлините на Търново се показват иззад хълма. Този град наистина е ужасно красив.
4. Последното нещо, за което се сещам е рисуването или приложните му там изкуства, изобщо онези неща с който се занимавам, когато имам вдъхновение и свободно време. Особено когато се получи нещо хубаво.
Не знам, защо можах да се сетя само за 4, мисля, че просто другите не са достатъчно добри, за да ги включа в този списък. И понеже вече всички са ме изпреварили, нека всеки, който се сети да погледне блога ми, се почувства поканен да продължи нататък.

Game Over

2009-01-11T21:58:00.003+02:00

Картите са на масата, маските са свалени, всичко вече е ясно... или поне за теб. Ето отново съм там, откъдето тръгнах. А ми се струва толкова далечно.
Като моите спомени с теб, когато още носеше маската. Беше хубава маска, сякаш сама я бях направила. А само колко много ти отиваше... а само аз как исках да е истинска. Проклетата ми овнешка природа - да се хвърлям във всичко с главата напред сякаш всички са "от нашите" и всички ще ме пазят. Не мога да преброя колко белега имам вече - и физически и от другите. И все пак като че ли физическите още водят първенството.
Не те познавам кой си, сякаш си някакъв кошмар, от който вече месец не мога да се събудя. Сякаш се наслаждаваше на играта с тънката усмивка, на човек, който знае, че държи коза и го пуска в момент, когато най-малко очакваш. Като онази твоя доволна усмивка, когато ми обърна гръб и закрачи горд колко добре не се поддаваш на чувствата, колко си гениален, че пак ти сложи края и колко много мацки-архитектки те чакат да те успокоят в обятията си, коя от коя по- "достатъчно красиви" за теб. А какво стана със Step up? С вторите шансове? Със "никога няма да ми омръзнеш"? С година и половина щастие, страх, мъка, трудности. Бягаш. Дори не можа да дойдеш като мъж и да ми обясниш всичко - от началото до края, без недомлъвки, без лъжи, без глупости.
Толкова неща останаха неказани. Толкова емоции недоизживяни. Време е да пораснеш, ако не за мен, то за следващата, тя не заслужава да се влюби в маската и после да са запознае с теб. Продължавай да мълчиш и да се правиш, че си ОК, хората ти вярват, продължавай и да вярваш на това, на което ти му казваш приятелство... всъщност какво ли знам аз не те познавам, дори не ми позволи да те опозная.
Отново свиря соло. Но какво пък - солата са есенцията на песента, те показват майсторлъка! А и все пак никой не остава дълго соло в Студентски град! :)

The Sims 2

2008-07-30T14:38:00.007+03:00

Отдавна си инсталирах тази игра. И оттогава направо я обожавам, особено след като се сдобих и с Интернет и всички готини мебели и други производни от всевъзможни сайтове. Даже скоро си инсталирах и приложението The Sims 2 University, което не се оказа много инстересно, но за това пък ми осигури китари и барабани, за които аз си мечтаех от самото начало. И всичко беше перфектно, докато онзи ден, прибавяйки нови мебели към играта, не се прецака всичко. Играта просто не иска да се зареди и толкова. Опитах какво ли не - трих малко от смъкнатите неща - нищо, изтрих ги всички - тръгва. Изтрих University - пак не тръгва. Въобще ми иде да я затрия цялата от лицето на земята. А като си спомням колко мрънках в София, че ми се играе на Sims... Иде ми да я преинсталирам цялата!

Кандидат-студентска кампания

2008-07-30T14:25:00.004+03:00

Нищо, че реших да не кандидатствам тази година, все пак кандидат-студентските емоции не можаха да ме подминат. Случи се така, защото Борьо, Бела, Владо, Иван (братът на Борьо) и половината ми колеги кандидатстват или искат да се прехвърлят нещо друго. Та така и аз покрай тях се вълнувам, радвам, ядосвам, сън не ме лови да проверявам оценки и класирания. Само дето незнайно защо имам чувството, че всеки, обвързан с мен по някакъв начин, е прокълнат да не бъде приет в университета, който иска, още по-малко това което иска. Сякаш аз съм едно голямо ходещо проклятие на кандидат-студента. Защото някакси за всички други хора, за които научавам все имат този късмет да се мушнат сред последните класирали се, да изкарат 6:00 на математика, въпреки, че едва са скалъпили две решени задачи и такива подобни. Инетерсно как момиче, учило половин семестър рисуване, изкарва повече от друго, което рисува откак се помни. И повярвайте ми, прави го ужасно добре. Така де, това е ВИАС - едно голямо магическо място (което ми идва да взривя).

Metallica, yeah!

2008-07-27T19:28:00.010+03:00

Това е!!! Това е една от големите ми мечти и нещото, което чакам почти цяла година и най-накрая се сбъдна. Всъщност чакам почти откак започнах да ги слушам - тоест близо 6 години. Но цялото чакане си заслужаваше и още как.
Няма да забравя как миналата година си приказвахме с Владо коя група искаме да дойде в България и аз без да се замисля казах - Металика, а той се изсмя и каза само "Успех!".
На концерта бяхме група от 5-има човека, Борьо и Белс бяха с мен, за което се радвах още повече изобщо всичко на 6. Не бях виждала улиците на София по-красиви до сега :) - целите изпълнени с хора в черно, ухилени до уши и пиещи бира. И всичко това пред "любимият" ми ВИАС. Голям кеф.
След велик спор къде по дяволите е вход 1 и какво общо има входът с блокът (все пак за първи път стъпвам на стадион извън Търново не ми се смейте) и след още един такъв скандал с двама хипер-твърдоглави мъже, откъде ще се вижда най-добре, че да седнем там, най-накрая се бяхме настанили на стадион "Васил Левски" сектор А блок 14 (не помня вече защо решихме точно този блок) и предвкусвахме какво шоу ни очаква. И тогава заваля дъжд... За щастие само пръскаше, пък и не особено продължително, но беше забавно как като под команда всички на стадиона извадиха така наречените дъждобрани, които представляваха някаква подигравка с човешкия род приличаша на манта от шумящи кесийки. Голям смях се смяхме, когато "дъждобранът" на една жена отпред буквално се раздра под мишницата, още докато тя се мъчеше да го облече - и се предполага, че това чудо ще я пази от дъжд. Егати подигравката.
Така де след 10 минути вече нямаше и помен от дъжд, даже напече слънце. Точно тогава - някъде към 6:30 започна да свири първата подгряваща група - Sword. Честно казано тези момчета с нищо не можах да ги запомня, освен с еднаквите им песни. Почват с някакво лирично соло на китара в началото и продължават супер стържещо нататък. Следващата - пак така, и пак така... скукааааа. Така де бях на мнение, че трябваше българска група да е подгряваща, ама айде.
Следващите Down бяха малко по-добри, всъщност как няма да са по-добри, като вокалът им е бившият вокалист на Pantera. Само дето съм на мнение, че от цялата група само той ставаше. Но пък имаше страшен глас и се стараеше много да ни накара да станем от местата си. Изобщо трябва да ги направят професионална подгряваща група, доста се изпотиха децата. Между другото да се оплача, че от целият стадион уцелихме най-пенсионерското място - всички бяха толкова отегчени и чоплещи семки, чипсове, кроасани - ще кажеш, че са тръгнали на пикник.
Също голямо впечатление ми направи това, че като решихме да отидем на лов за хот-дози, че умряхме от глад 3 часа, една камара момчета започнаха да ни подават ръце да се качим на горния ред с Белс, въобще културна работа.
След всичките тези подгряващи групи, ни налегна голяма скука, а след падналия дъжд и бръснещия вятър направо бяхме почнали да съжаляваме, че сме дошли. Въобще най-гадното на един концерт е да изчакаш десетките часове до началото и да преглътнеш блъсканицата с всякакви типажи.
След Down вече се беше стъмнило и оставаха около 45 минути до концерта, но след разказа на един колега за концерта на Whitesnake и как са ги чакали 3 часа в поройния дъжд, се съмнявахме Metallica да не закъснеят поне с половин час. Точно за това бяхме много изненадани, когато след поредното изригване на публиката в 9:05 прожекторите изведнъж светнаха, и на всички екрани по стадиона се появи лицето на Ларс. Не усетих кога съм изпищяла и съм скочила почти до долния ред (Ларс ми е любимец, защото... защото е барабанист), но ми стана срамно като ме погледнаха всички около мен с насмешка.
Следващите около два часа едва ли мога да опиша, защото бях на седмото небе и имах чувството, че сърцето ми ще гръмне. Песните се нижеха една след друга почти без почивка Creeping Death, Fuel, Fade to Black... Дори не помня редът, в който ги свиреха, помня само невероятната атмосфера, която настана на стадиона щом се чуха първите рифове от Fade to Black - само бледа синя светлина огряваше сцената и хилядите малки светлинки от телефони навсякъде из публиката... и всички пеехме! Всичко, което Джеймс казваше на почивките ни караше да крещим, дори шантавото му шоу с ръце, което той направи, когато видя, че на всички екрани дават само неговата дясна ръка, с татуиран надпис Metallica. На всички песни чувах по-добре гласовете на публиката, отколкото този на Джеймс, особено на Nothing else matters, на която се почувствах все едно сме седнали с група приятели и пием бира и пеем ли пеем прегърнати (с тази разлика, че бяхме адски много хиляди приятели). Въобще пълна идилия! И Sanatorium, и Master of Puppets, а пък One беше страшно шоу с всичките фоерверки, гилзи и разни други изстреляни във въздуха. И така до последната, изпросена на бис Seek and Destroy, която беше специален поздрав към всички, които сме на техен концерт за пръв път. Честно - по време на концерта имах чувството, че съм умряла и съм отишла в рая!
Когато отекна и последната китара, всеки един Джеймс, Кърк, Роб и Ларс казаха по изречение на микрофона, като Робърт дори се опита да каже "Благодаря", макар и не много сполучливо. Но умрях от завист към хората, които успяха да хванат палките на Ларс (защо не бях долу в публикатааа!!!).
И така тръгнахме си без инциденти, аз останала напълно без глас, беше много мирно и тихо, а улиците на столицата бяха изпълнена с тълпи от метъли, разхождащи се навсякъде. Кеееф!
Никога няма да го забравя, наистина! Това са най-добре похарчените ми 60 лева! Пък и те обещаха да дойдат догодина пак, дано си спазят обещанието, защото аз започвам да събирам пари отсега.

И моите мечти

2008-05-20T21:05:00.009+03:00

Такаааа... и на мен ми стана скучно и реших да последвам примера на Carrera-та. В момента измислям кои точно мечти да запиша, така че не ме съдете строго:
1. Рано или късно да се махна от София - по възможност завършила, по възможност - архитектура. Скромно, нали! Но както и да е, сромността е за тези, които нямат други качества.
2. Да си намеря истинска, сериозна група, с която просто да свирим от време на време, не искам да ставаме известни, продаваме албуми и т.н. Просто репетиции... Толкова ли искам?!
3. Това е малко в същата насока, но - мечтая да се сдобия с истински барабани и да се науча да свиря на тях! Това е една от най-отдавнашните ми мечти, няма човек, който ми е близък и чиято глава да не съм надула с бръщолевене за това. Няма!
4. Да отида на истински рок концерт - което би трябвало да се случи това лято на 25 юли. Metallica, yeah!!! Стискайте палци да не се прецака нещо, че...
5. Също като CarrerS мечтая за хубава къща на морето, на Карибите например, по възможност аз да си я проектирам и декорирам. Друг да ми я смята...
6. Ииииии може би последно - винаги съм искала да прекарам цял месец лятото на мореее, ако не се получи това с къщата. Но не е лошо и двете да се сбъднат, няма да се сърдя! ;)
Това е всичко приятелиииии! Така де, за това се сещам сега, пък и всичките ми мечти, така като гледам,са свързани с едно и също - море и музика, така че няма смисъл да продължавам, предполагам всеки може да се сети за останалите... Тъй като не много хора останаха да ми четат блога (защо ли?! :Р) , а Carrera и Method-X вече минаха, ред е на bori0 да чуем какво мисли по въпроса...

Бира и шкем...пържени картофи

2008-05-18T19:20:00.003+03:00

Ехааа, какви чудеса можели да вършат пържените картофи в комплект с няколко чашки Каменица! Отдавна не се бях чувствала толкова добре на софийска територия.
Добре, че е единствената ми свястна колежка, необзета от постоянната мания да учи, иначе щях да изтрещя досега поне 10 пъти.
Та точно с нея снощи си скалъпихме едно пиршество с гореспоменатите вкусотийки, и вафли и сладолед, въобще тържество за душата и корема!
Сега го раздавам малко творчески, мацам си едни ужасии, с надеждата най-после да се получи нещо добро, ама така като гледам...
Така де, лятото като че ли се живее тук, само да не бяха тия неспиращи контролни и проклетите пухчета, падащи от тополите и завлазявайки целия град. Не, сериозно, не се шегувам, от тях изглежда все едно непрестанно вали сняг, и то доста нахален сняг който ти влиза в стаята, очите, ушите, носът...

Поредната ретроспекция

2008-05-18T19:03:00.003+03:00

Наистина колко бързо измина една година. Една толкова разнообразна, динамична, година на промените. Ето ме тук - в София, където за зло или за добро исках да уча, ето го Борьо - момчето, с което толкова дълго исках да бъда, ето ме мен - самостоятелна, работеща за бъдещето си. Всичко, което исках да ми се случи преди 12 месеца!
На 16-ти, ДАТАТА, лежах вечерта и си мислех колко са се променили нещата. Денят ми далеч не беше като миналата година. Нямаше го топлото лятно време, разходките из всичките паркове в града, кафенето в което ходихме, където лятото е толкова хубаво, сладоледа и най-вече нямаше го Борьо. За капак правих контролно по механика, всъщност нищо не направих на контролното по механика, карах упражнение от 9 сутринта до 4 следобяд, вечерях съвсем сама... с две думи пълна депресия. А имах такива страхотни планове за тази вечер. Радвам се, че поне успяхме да се събудим заедно, макар и да стана толкова бързо и за толкова малко.
Всеки Божи ден се чудя, дали постъпих правилно с избора си да дойда тук, дали наистина исках това, дали пък в Търново нямаше да ми е по-добре. И ли пък в Любен Каравелов. Дали ако бях избрала един от другите варианти, връзката ни щеше да върви по-добре, да се виждаме по-често, или пък да свърши още тогава...
За всеки случай аз се радвам, че не се оказах права и връзката ни се оказа доста по-сериозна, отколкото мислех, че може да бъде, преди да се съберем. И на не последно място, благодаря ти Владо, макар и доста рогат, понякога успяваш да правиш чудеса! :Р

Скоро ще стане 1 година

2008-05-06T14:23:00.002+03:00

Хей, аз отново пиша в този блог! След 4 месеца! След 4 дълги, гадни и ужасно протяжни месеца! И най-странното е, че нищо не се е променило за толкова време. НИЩО! Освен, че връзката ми върви към главоломен провал... след всичкото ихкане и ахкане в началото... след цялото това щастие и от двете страни... след всичките надежди, които й възлагах. А като си помисля, че бях готова да жертвам образованието си за да бъдем заедно, чак ми се обръща стомахът. Миналото лято, само 3 месеца, мисля, след като "тръгнахме" аз сериозно мислех да пренебрегна фактът, че са ме приели в университетът, в който исках да вляза и да се запиша в не толкова елитния 2-ри вариант, само за да бъдем заедно! А около месец по-късно той ми каза просто ей така, че ако не ме бяха приели в София е щял да скъса с мен! И го каза без да му мигне окото, без дори да разбере, че "Е нали ни приеха и двамата" не звучи никак утешително.
Измина почти цяла година, през която аз си мислех, че съм щастлива, че съм намерила човека, с когото мога да се чувствам уверена и спокойна. Почти цяла година, в която и аз и той се мъчехме да се виждаме колкото се може по-често, въпреки натоварените графици в университетите и скапаните задръствания на още по-скапания град. Правихме компромиси с ученето, отлагахме курсовите работи за утре, вдругиден, следващата седмица... Стараехме се! И двамата! И сега той казва: "Ти не направи нищо"...
Като се сетя как мислех да оставя ВИАС за да бъда с него, се радвам, че в този случай наистина не направих нищо. Явно въпреки всичко ми е останал капка разум в главата.
Знам, че няма да се зарадваш, когато прочетеш написаното, може да се обидиш, ядосаш, дори да не искаш да ме видиш. Но това са реалните факти, неща които наистина се случиха и наистина мисля така, а ти винаги ми казваш да съм искрена. И не на последно място - все пак точно за това направих блога си, който в последно време, дори без да осъзнавам, адски ми липсваше.
Мислех, че можем да вършим чудеса заедно, дори още го мисля, само не разбирам как можахме да се променим толкова само за няколко месеца?

Малко сълзи на хартия

2008-01-17T16:53:00.000+02:00

Напоследък съдбата ми напомня, че аз и близките ми не сме застраховани от лоши неща и то по-доста брутален начин. Почна се преди година и повече вече с операции, мизерии, ужаси, страхове, та до сега, че и отгоре. Ако някой ни е урочасал сега е момента да се поправи, защото където го хвана там ще го размажа. В сесия съм, а същевременно тя ми е последното нещо за което мисля. А в същото време нищо не правя, нищо не променям, никак не помагам. Чувствам се изолирана от човека когото обичам, той не разбира тревогите му, не знае как да ми помогне, дали въобще имам нещо общо тогава?
Чувствам се и като откъсната от нещо, което много обичам, но никога няма да видя повече. Не предполагах, че ще ми е толкова трудно да свикна. Всеки надпис съдържащ Велико Търново или нещо свързано с него едва ли не ме просълзява. Онзи ден със съквартирантката се нахвърлихме върху едни флаери, защото отпред бяха със снимка на Царевец. Абе жалка картинка сме. Не че искам доживот да остана в Търново. Но и в София не искам. И тази ми цел ще ме отдалечи от важни хора със сигурност, а те не го осъзнават дори. Така е, стремежът ми към успех не е чааак толкова силен. Вчера се разхождах в София малко, хубави сгради има - особено тази на библиотеката, на Софийския университет, хубави магазини... но в Търново всичко е по-хубаво, а и не само в Търново. Никак не е същото...
Като завърша ще си купя хуууубава къщичка в Каварна на брега на морето. Това се казва живот...

Най-самотния град на самотните

2008-01-10T10:40:00.000+02:00

Вярно, никога не съм се чувствала толкова самотна, колкото когато съм в София, имам чувството, че най-разговорливи и най-способни да завържат разговор тук се оказаха четирите ни стени на стаята. Дори когато съм с хора, пак ми е самотно. Какво им става на всички? Сякаш не съществува нищо отвъд ученето, заверките, изпитите? Сякаш нямат нито един интерес, който да ги накара за момент да забравят университета. Нормално ли е това? Това ли става с всички хора, отдадени на следването и на кариерата си? Откак съм тук се срещам само с хора, които драпат със зъби и нокти само и само за да осъществят плановете си, нормално, все пак градът е голям - реализация бол. Но същевременно виждам колко много жертват тези хора, не от себе си, а изобщо. Защото те едва ли осъзнават в какви роботи са се превърнали и как само ежедневието ги вълнува. Ето например снощи, тъй като се бяхме събрали само женска компания, и аз се опитах да разчупя малко ледовете, тъй като и без това поне взехме заверки и за сега ни е малко по-спокойно, но мисията ми се оказа невъзможна. Ако наистина трябва да се превърна в такова зомби, каквито са те, осъзнавам, че цялата тази работа, с коята съм се заела - архитектурата и т.н не е за мен, защото преди всичко аз съм човек, и не съм способна да жертвам човешките си черти за някаква си... професия. Нали така? Оххх и как ми липсват интелигентни хора да си говорим за спорт, изкуство, света изобщо... мамка му искам си вкъщи при нормалните хора, и при сестра ми!

Овнешки истории

2007-12-29T22:47:00.000+02:00

Аз съм мъж, аз ревнувам! Аз съм типичен мъж-овен, това съм и никак не ми прилича. И по дяволите имам жестоко въображение. Ужасно въображение, което не ме оставя на мира. Никой не разбира от какво е подбудена тази моя агресивна реакция. И аз не знам... наистина не знам. Но се чувствам ужасно. От многото момичета, били те и съвсем случайни или просто приятелки. Ми то и ние бяхме просто приятели, ама на. Не е хубаво знам, но не мога да спра, искам, но сякаш въображението ми ме застига с все по-ужасни и по-ужасни картини. Имам много гадно въображение.
Знам, че много лесно мога да убия всичко така. Знам. Знам, че много хора са в моята ситуация, но за мен не е нормално. Но знам, че и на него нямаше да му е много приятно, ако постъпвах така. Досега никога не съм била такава. Уплашена, или пък знам ли...
Трябва да спра, трябва да спра да бъда мъж, защото не съм, обикновено мъжете ревнуват повече... поне така си мисля. Или пък не ревнувам, просто ме боли...
Не ми харесва накъде отиват нещата напоследък - все повече сръдни, пасивни караници, като че ли не е същото, а дори не можем още да си омръзнем. Ами ако сме успели, а аз не съм разбрала?

What Number Are You?

2007-12-03T21:25:00.000+02:00

You Are 1: The Reformer

You're a responsible person - with a clear sense of right and wrong.
High standards are important to you, and you do everything to meet them.

You are your own worst critic, feeling ashamed if you're not perfect.
You have uncompromising integrity, and people expect you to be fair.

At Your Best: You are hopeful, honest, and inspiring. You bring out the best in humanity.

At Your Worst: You are intolerant, judgmental, and picky.

Your Fixation: Resentment

Your Primary Fear: Being corrupt.

Your Primary Desire: To be good.

Other Number 1's: Al Gore, Martha Stewart, Gandhi, Celene Dion, and Spock from Star Trek.

What Number Are You?

Нещо не ми се вижда много вярно, ама... като са казали!

Новини от Софията

2007-11-11T17:37:00.000+02:00

Най-после на съкафезничката ми Аника й пуснаха нет и сега реших да драсна първия ми пост от нейния мил лаптоп (на който здраво съм хвърлила око :P). Така де, защо не може всеки да има Порше, лаптоп, яхта, вила на Несебър... :))))
Въпреки хахавото начало, трябва да си призная, че нещо нещата напоследък хич не ми се получават. Нещо не успявам да съчетая полезното с приятното (бел. пр. ученето барабар с Борьо), не успявам да разкомплектовам безплатните си минути, така, че да огреят всички и изобщо...
Някак така ми се получава, че уж всички знаят, че тук ми е по-трудно, нова среда, нови хора, чиито изгъзици трябва да търпиш, защото щеш не щеш живееш с тях и трябва ежедневно да водиш тъпи спорове от сорта на това кой къде ще си държи нещата, можеш ли да пишеш до късно или лампата ще бърка на някого в очите и ред такива човъркащи в личното ми пространство въпроси. Изобщо не е лесно да се живее с още две напълно различни от теб особи в стая метър на два. Никак не е лесно. А и самия град, новата обстановка в университета, не че не исках точно това (или почти), но някакси уж всички казват, че знаят, че в началото е трудно, но малко хора ме разбират и ми прощават това, че не мога да намеря време и начин за реализация на всичко. А от това, че те ме съдят ми става още по-болно и така... край няма.
Нещо и с Борьо се проваляме жестоко напоследък. Въпреки, че сме в един град (то пък София един граааад) се виждаме толкова рядко и краткотрайно, колкото да се подразним, че нямаме повече време, а и с това учене напоследък... Много ми стана болно, когато уж щеше да ми гостува цял уикенд, а се получи така, че цялото ни виждане се състоеше в прекарване на 5 часа в спане един до друг. И да знаеш, че това ви е било виждането за две седмици напред. Как да не се почувстваш все едно някой е ритал безпощадно в стомаха ти до премаляване? И дали оправдания от рода "Не мога, аз съм си такъв" могат да са оправдание? Защо мъжете се интересуват от жените само до момента, в който не се обвържат за по-дълго с тях, а оттам нататък гледат да правят колкото се може повече неща, с които да ги наранят? Да не е някакво неписано правило?
Оххх нещо ми се догледа "Сексът и градът", много готин сериал, ама... на-на-найсе. Без телевизор човек е за никъде. Така да знаете!

Любовта трае три години (или пет месеца?)

2007-11-04T17:16:00.000+02:00

Сега започнах да чета една книга, препоръчана ми от сестра ми с гръмкото заглавие "Любовта трае три години" на Фредерик Бегбеде, която честно казано не казва нищо ново, а повтаря доста стари клишета и всеизвестни факти относно семейния живот и връзките изобщо. Работата е там, че човек знае тези неща, но тайничко се надява те да подминат неговата връзка и нещата между него и половинката му да протекат по друг начин. И аз така смятах, но напоследък все повече се убеждавам, че спасение няма. Колкото и усилия да хвърлиш в една връзка, колкото и да се стараеш да си интересен, забавен, оригинален, нежен, грижовен и изобщо колкото повече се стараеш да бъдеш перфектен за своята половинка, толкова тя се отегчава по-бързо от теб. И най-вероятно накрая всичко свършва ужасно безславно. Не искам така! Не искам всичко, за което съм се борила близо година и отгоре да се сгромоляса така бързо! Не искам да е истина, това, че рано или късно романтиката ще изчезне, само защото съм му позволила да ме опознае. Не може човек цял живот да се прави на тайнствен и недостъпен само за да поддържа интереса на другия! Не може!!! Не може да е истина, че всичко свършва! Не и между нас!
Защото аз не съм приключила, има толкова много неща, които искам да науча за теб, да опитам да правя с теб, толкова много въпроси, които да ти задам, толкова много сутрини, в които да се събудя до теб, толкова много... любов. Не е свършило, не може... не искам...

Стачката

2007-11-04T17:07:00.001+02:00

Отдавна исках да напиша нещо за стачката на учителите. Прекалено отдавна, толкова отдавна, че вече мислите ми по темата, започнаха да събират прах и сега са ми малко изветрели. Но ще го кажа с две думи : Свалям шапка не всички учители, които се вдигнаха, без страх от това да загубят, макар и зле платената, си работа. Евала им, че не само стояха и се оплакваха, като всички нас, останалите, а защитиха правата си с всички сили, макар и останалата част задръстени и озлобени граждани да бяха твърдо срещу тях и да ги оплюваха, да им се подиграваха на "наглостта" всеки божи ден. Макар онази шопкиня, по случайност преподавателка в университета ми, да смята, че шофьорите на автобуси, заслужават по-висока заплата от учителите, защото в София всичко е криво и всичко е наопаки, аз съм с двете ръце "ЗА" и ги подкрепям напълно. Въпреки че всичко вече приключи и то доста трагично, въпреки че подигравката с учителите да беше пълна, смятам, че това, което те направиха не го може всеки и заслужава огромно уважение. Защото който иска промяна, трябва да се бори за нея, кой както може...

Оплаквация

2007-11-02T17:43:00.000+02:00

Отдавна знаех, че трябва да стане така. Знаех, че трябва да си тръгна все някога от вкъщи и за отида да уча някъде, но никога не съм вярвала в това. Просто знаех, че така трябва и го направих точно за това, защото така трябваше. Не мислих, не пресмятах, защото от това щеше да стане само по-зле. Сега съм там, правя това, което трябва за да съм доволна от себе си и в същото време съм адски нещастна. "Ще свикнеш!", ми казват дълбокомислено всички, но дали наистина е така? Пък и какво да ми кажат хората, нали аз сама си го избрах. Никога не съм очаквала, че ще оставя толкова любими хора зад гърба си. АЗ!!! Най-антисоциалния тип на света. Толкова хора, които да искат да ме видят, като се връщам, които да ми се обаждат, да мислят за мен... а аз ги оставих. Ами сестра ми? Винаги съм знаела, че някой ден ще се разделим, но никога не съм вярвала, че този ден ще дойде. И как да свикна там, като не мога да живея с хора, които мислят коренно различно от мен, а единствените ми съмишленици са си тук? Не искам и не мога повече така. Вижда ми се адски безмислено, ужасно мазохистично. Дано да е вярно, дано да свикна, защото ми писна все да съм мрачна, все да ми е тъжно и все да плача. А мина цял месец и нещо отгоре... Ами Борьо? Той ми е единствената причина, за да не пукна в София,а дори не ни остава време да се виждаме, въпреки, че сме в един и същи град. Жалка работа. Не ми се мисли, ако го загубя, какво ще правя... Остават ми само моментите когато се прибирам вкъщи, тогава почти всичко е наред, само да можех да открадна още малко времее...

Home, sweet home!

2007-10-21T00:42:00.001+03:00

Прибрах сеееее!!! Махнах се най-накрая от тази гадна София и се върнах в китното Търново било то и за 3 дена. Три, три, ама кой ти ги дава. Бях преритала вече да се прибера и дори това, че Борьо остана в София не можа да ме спре. В къщи съм си!
Та не ми се говори за студентстването, всеки който чете този блог вече знае лично от мен всичко по този въпрос и то с подробности, за това ще си говоря само за лични неща. Като например за това, че скоро трябва да си намеря компютър с Интернет, защото не искам да си занемарявам блога и то никак не искам. А така ми се остава, още ден поне... въпреки това, че скоро пак ще ми дотегне да се карам с нашите, пак ще ми долипсва ужасно Борьо и куп други мизерии, но ТОВА СИ Е ВКЪЩИ! Тук няма тъпи, лигави съквартирантки, които са прекалено извисени за да мият чаши, има пространство, има светлина, има време, има хора, на които им пука, има усмивки. Изобщо въобще не е същото и то за голямо мое щастие.
Въпреки, че не ми остана време за нищо все пак беше адски приятна почивка през тези три дни (които почти свършиха), нямам търпение да дойде първи и да си дойда за повече време. Та за София - София е гадна, студена, мрачна, меко казано негостоприемна и изобщо най-гадното място, на което може да попадне човек. Колегите не са кой знае какво, но можеше и по-зле. Винаги може по-зле в това се убедих. Най-много ми тежи това, че не мога да виждам Борьо когато си поискам, че вечер сме се събрали с разни хора всеки поотделно, а не можем да сме заедно и да се забавляваме заедно, а трябва вечно да висим из коридорите за да можем да си говорим на спокойствие. Липсва ми сестра ми, липсва ми Владо, а единствената причина да се задържам все още в София - Борьо, ми липсва толкова много че... не е истина. Не знаех, че двама души могат да са едновременно толкова близо и толкова далеч.
Така не ми се връща там... но се налага. Все правя това, което се налага. Поне ходих на прочутата изложба "Земята отвисоко", а сега най-вероятно ще хвана и Стройко 2000. Поне това има в София, като си нямат нито Конете, нито Царевец... въобще къде отиваш ти, може би!