Don't you cry tonight

Тъжно ми е, адски ми е тъжно и никак не ми се тръгва. Ама никак. Вече няма грам причина, заради която да си струва да зарежа дома и да отида в град, който мразя. Нямам нито една малка причина, която да ме кара да вярвам, че ще бъде по-хубаво, отколкото си мисля. Нямам си нищо. Чувствам се, все едно отивам на война, а няма нещо, което да ме плаши повече от войните. В последните дни нервите ми са опънати до припадък, сякаш не съм аз, а само изпълнявам, това което ми се каже. Като външната обвивка на себе си съм. И все чакам телефона ми да звънне... Толкова много имам нужда от подкрепата му сега, когато всичко върви нагоре с главата, но никога не я получавам. А какво друго можеш да искаш от една връзка освен подкрепа? Може да съм бебе, може и да съм слаба, просто съм такава и ми се иска да има някой, който да ме успокои в момента. Но този някой, явно не мисли така. Явно иска от мен да съм силна, а аз не съм. Поне щом става въпрос за местене далеч от вкъщи, далеч от Търново.
Сигурно доста време няма да пиша, ще пиша все по-рядко и така, но възнамерявам да си запазя блога, а ако се намери компютър, от който да пиша - още по-добре, просто нищо не е сигурно...

♀ и ♂

Мислех да не пиша за толкова лични неща в този блог, но този път е по-различно, когато няма на кого да кажеш, всичко е позволено. Дано само никой не се обиди.
Винаги съм си мислела, че при мен няма да е същото, най-вероятно всеки си го мисли, но какво пък, имаме право да се самозалъгваме. Спомням си как преди време слушах за несгодите на другите дойки и си обещавах да не правя същите грешки, как всичко ще върви по мед и масло, как няма да се оставя да бъда третирана като безгласна. Но уви... всичко се получи същото и иронията е в това, че абсолютно всичко е така, както ми беше описвано. Как ще стоя и ще чакам да бъде намерено време за мен, как аз ще се чувствам ужасно, че него го няма, а той щастливо ще си гледа кефа с една камара приятели наоколо, как няма да ме разбира изобщо и подобни все позитивни развръзки. Всичко си е на мястото и депресията си е на лице. Плюя на тази депресия и смятам да се хвана в ръце, колкото и да е трудно, не се давам лесно. Все пак какво ми остана - едното достойнство и толкова, щом можах да мълча половин година, защо да не мога и сега. Явно е предопределено нещата да стават по трудния начин и няма какво друго да направя. Мъжете са си мъже, жените сме си жени и толкова. Като не стане - здраве му кажи и толкова.

Фаталната дата

Ето я и нея... Но за първа година не я очаквам със свит корем, а напротив, навява ми доста спомени, които на фона на всичко останало ми изглеждат много красиви. Днес се чувствах откровено стара, никому ненужна, с две думи като най-нещастния човек на света. Като се има в предвид, че и хлапето нямаше как да дойде, картинката е пълна. Целия град беше пълен с тинейджъри, докарали се в повечето случаи като 20-30 годишни, но това си е нормално за Търново, гъзарията е ужасно заразна. Естествено не е пропуснала и голяма част от класа ми, които не са се променили ама никак. Май съм единствения човек от всички там, който искаше да върне времето назад и да изживее всичко наново, само че с онази радост от безгрижието на тази възраст, която тогава отсъстваше...
Днес явно всички двойки в града бяха решили да ми напомнят за липсата... и за това колко ми е самотно в момента. Въпреки, че сме изкарали доста малко време заедно, както казва сестра ми : "Човек лесно свиква с хубавите неща", а няма нищо по-хубаво от неговата прегръдка. Направо се чувствах като на 14-ти февруари. И всичките тези гимназиални хлапета, мислещи, че света се върти около тях и всичко е наред щом можеш да кръшнеш от даскало и да прекараш някой и друг час на кафе с приятели... Незнайно защо ми се струваше ужасно очарователно. Май наистина съм вече стара...

Велико Търново мрази София!

Аз съм възпитан човек. Никога не съм си хвърляла боклуците по улицата, пресичам (почти) винаги на зелено, винаги благодаря или се извинявам когато е необходимо... И уважавам възрастните хора. Е поне до онзи момент, в който един достолепен, възрастен господин не започна да задява сестра ми и мен на улицата. А ако ми беше останало някакво уважение, то след вчерашната случка в софийски трамвай, и то се изпари. Уважавам възрастните хора, помагала съм да пресичат улицата, правя им място в автобус, но не могат да разчитат, че винаги ще съм нащрек и ще скачам не секундата. Във въпросния тролей, бях ошашавена, заета да гледам на коя спирка трябва да слезем, защото пътувам за втори път с него и въобще не бях сигурна дали ще се оправя. Та безкрайно изморена след трите часа с автобуса и втренчена къде спираме не съм забелязала как една възрастна жена се е качила и е седнала зад нас с Аника. Но въпросната жена, въпреки, че имаше къде да седне възнегодува, че и ние сме седнали. Е АЗ КАТО СЪМ НА 19 НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ДА СЕДНА В АВТОБУС ЛИ? Нима това е грях, дори когато има място за всички?! Та наложи се да ни обсъдят с всички по-възрастни хора в тролея и да кажат колко сме невъзпитани. Това добре и наркоманка са ме изкарвали, така че някак си го преглътнах, но в момента, в който един също възрастен мъж, който си беше седнал удобно и на когото до този момент аз искрено съчувствах, че му се налага да използва бастун избълва жлъчното "Болярки, за това не стават...", направо ми идеше да псувам до припадък. Е да има да вземаш приятелю, ТИ НЕ СТАВАШ! Ти и тъпият ви диалект, който ми лази по нервите. Не се казва "От дека сте?". Не живеем през хиляда осемстотин седемдесет и някоя си... Първо се научи да говориш правилно и тогава смей да ме обиждаш. А това, че си озлобен заради ниската си пенсия или личните си проблеми, няма защо да си изкарваш на мен! Така че от днес не уважавам старите хора(освен бабите ми и дядовците ми), щом те ще се отнасят така с мен и аз мисля да направя същото. Като съм тинейджър, това не означава че съм отрепка. И повече няма да съм добра, защото само си патя.

ЕВ като Габрово?!

Случи се така, че вчера се оказахме насред Габрово с Владо, щурмували сутрешния автобус в 9 часа. Като цяло идеята беше да посетим двама много важни приятели по възможност едновременно, но още в началото нещата леко закуцаха, защото женската част беше заета. За това пък лично аз прекарах доста добре с мъжката част, докато злополучния ми спътник нямаше това щастие (за което искрено се извинявам). Ето кои неща от видените в Габрово, си заслужаваха снимането:




































Като цяло прекарването беше хубаво, ако нямаше разни недоразумения, бързания, обърквания... И този проклет разговор. Странно е как едно изречение може да съсипе целия ти ден... и следващия, а може би и цяла връзка, или живот... Както казах и преди - щеше ми се нещата да бяха по-лесни. Не знаех в какво се забърквам в началото, или по-скоро не се замислях. Ако знаех само, че ще затъна толкова...

Изсмукано от пръстите

Знам, че определено ми се пише за нещо. Определено! Просто трябва да установя какво е то. Няма да почвам сега да разказвам колко ужасно се чувствам, от настъпващата есен, защото рискувам да си повторя дословно постовете от миналата такава. Гадно ми е, но както се казва : "Най-мразим да мразим!".
Неминуемо обаче настроението ми се срива, щом настъпи този момент от годината, ставам почти толкова депресирана, колкото е и времето навън (даже малко повече). Де да беше вечно лятооо... Но млъкни, сърце!
Вече имам зъб и на личната ми фризьорка, на която се доверих да извърши промяната толкова жизнено-важна за мен :P , но уви не съм много доволна от резултата. Ама карай, чак се вдъхновявам да хвана ножицата и... останалото е история.
Прилошава ми като се замисля, че ме очаква ежегодното насилствено есенно пазаруване на дрехи преди училище, което в този случай ще дойде преди лекции. Но трябва да сме благодарни на нашите мили родителки, които още отделят от собствените си средства за да облекат не заслужилото ми туловище. GOD SAVE MY MOM!!!
Изобщо напоследък обръщам внимание, че съм се превърнала в едно вечно мрънкащо и все недоволно същество. Трябва да се стегна...(и то не само в ханша).
Забелязвам напоследък също, че съм станала див мизантроп, просто ми се ще на моменти да не общувам с хора, но лошото е, че понякога тези моменти са доста чести. И защо това?! Нямате идея колко трудно се живее, когато сам не разбираш себе си.
И за финал едно размишление относно любовта : в действителност ли трябва всичко да е толкова трудно?

Връбница

Тази стара върба ми напомня,

че някога пишех стихове.
Душата ми беше писана стомна.
Изпихте я, лигави типове!

Всяка глътка броих. Всяка дума и стих
бяха нежни светая светих.
В моя свят с доверчиви простори
вие бяхте конквистадори.

Сякохте трупи в горите на моята вяра.
В недрата на святата лава търсехте нефт.
Небето продънихте с диви възторзи за слава.
И всеки мой храм, без срам, осквернихте в кенеф.

Като пролетна пръст се отронвам
от влажния бряг на реката.
От живота си нищо не искам да спомням.
Помня само шума на върбата.
Балчо Балчев

P.S. Мисля, че Б.Б. започва да се превръща в любимия ми поет, кой би предположил, че някой може да измести Ботев :)!

Добра новина/Лоша новина

Добрата новина : държа да отбележа, че най-накрая се сдобих със "Старецът и морето", която издирвам сигурно вече около година! И представете си какъв беше шокът ми, когато установих, че тя е всъщност само 94 страници!!! Сега вече спокойно мога да обявя, че за мен тя е най-добрата книга на Хемингуей, като се има в предвид, че съм чела и "Сбогом на оръжията" и "За кого бие камбаната", които са сочени за другите му най-големи шедьоври. И все пак... Хемингуей... Нека не ми се сърдят литературните критици, но след като съм малко по-добре запозната с творчеството му отколкото преди, мога да твърдя, че никак не го харесвам. Излишно конкретен, описателен в действия, които нямат чак такова значение и покъртително муден. А защо държах да прочета повече от една негови книги ли? Ами за да има нещо смислено, което да съм прочела в целия си живот, напоследък често се хващам, че чета само глупости, касови романи, от които не остава и грам спомен (не, че и от Хемингуей остана кой знае колко...). Но, както ужасяващо дразнещо обича да казва майка ми, това е положението, явно не ми достига капацитет за класиката... Ще си оставам тъп мазач и толкова!
Лошата новина : спират "Изненадите на Деби Травис" по TV7, с което почти обезсмислят ежедневието ми (подсмрък). Сега какво ще правя?!