31 октомври 2006 г.

Напоследък

Случват се странни работи - вчера един човек ми падна много в очите, а днес друг се издигна и сега се хващам, че само в разстояние от 2-3 месеца, съм променяла коренно мнението си за първия поне 4 пъти. За сега...
Този уикенд разбрах също и, че приятелите са ГОЛЯМО нещо, дори и да не са ти чак толкова близки приятели. Важното е да се чувстваш добре с тях и всичко се променя на 100 градуса - визирам ходенето до Русе.
Уикендът ми беше кошмарен, но не искам да говоря за него. Най-лошото е, че кошмарът ще се повтаря всеки уикенд. Не знам дали ще издържа, не знам и дали си струва, но вече няма връщане назад... мамка му! Затова сега си се радвам на приятелите и приятната обстановка, пък събота ще му мисля...
Разочаровах се много от "Алхимикът", напомня ми "Петата планина", но само кофти чертите в нея. Смятам, че е твърде наблъскана с "мъдрости", които обаче не казват нищо ново... все пак като цяло не е лоша, но определено не е това, което очаквах.
И като завършек, честит Хелуин на всички празнуващи, ужасно много ми се празнува, но отново за жалост няма с кого, така че наваксайте и заради мен. И наздраве!

26 октомври 2006 г.

No comment

Добре де, знаех си, че така ще стане...
Всичко се прецака, дори за капак се разболях. Вече не съм щастлива.
Сега радваш ли се???

21 октомври 2006 г.

На моята улица слънцето спи...

Все още не мога да повярвам как се променя всичко, толкова ми е странно да получавам приятни изненади. Но още си имам едно на ум... макар и доста далечно.
Странно ми е как така нещо, което си чакал толкова дълго време се случва и то съвсем неочаквано и не знам как да реагирам.
В петък стоях във стаята и си мислех, че съм най-големият кретен на света щом не съм при него, а съм в тази вкочаняваща от студ стая и то против волята си, когато съвсем ненадейно той влезе през вратата. Ей така, съвсем нехйно, все едно е най-обикновеното нещо на света да си тръгнеш от приятна компания в кафене и да се забиеш в почти безлюдна стая-хладилник. Но той го направи, не знам по каква причина, но много ми се иска да смятам, че е било заради мен.
Все още нито единият от двама ни не се престрашава да се покаже заинтересован от другия, но някак и двамата намираме за съвсем нормално навсякъде да сме заедно и то един до друг. Хареса ми, когато във влака гледахме залеза от прозореца, беше толкова спонтанно и същевременно изглеждаше като нагласено... От всичко най-много ме мъчат уикендите, защото знам, че няма никаква възможност да говоря с него или да го срещна в града и ужасно много ме е яд на себе си, че ми липсва толкова.
Пък и времето се оправи за сега, толкова е слънчево, тъкмо за баскетбол :) Дано се сети за уговорката...
Чак ме е страх да го кажа, но... в момента май съм щастлива (особено след като се нагласиха нещата и с уроците) и не смея да дишам, от страх нещо да не се обърка. И така...

* * *

IIO - Is it love


I never knew a love
A love that could be sweeter
No matter what my mind says
Your music gives me fever
The moment that we danced
Your arms felt like a cradle
And when you took my hand
I was no longer able
It never felt so right before
I need to be with you much more
I can't believe this kind of fate
We can runaway...
Is it love?
I'm always in a spell
Even when I sleeping
You're always on my mind
I hope that I'm not dreaming
If I am let me stay asleep
Don't wake me up I feel complete
I never want to feel it end
What a lovely moment
I wanna give you my love
Overtime
I wanna make love to you
Overtime
I wanna be right next to you
Overtime
I wanna be in love with you
Overtime

17 октомври 2006 г.

За Русе, влаковете и приятната компания

Не предполагах, че промените стават толкова бързо...
Случи се така, че трябваше да ходим с класа на "учебна" екскурзия до Оргахим в Русе. Изобщо не ми се ходеше, признавам си честно, пък и времето беше ужасно - дъжд, вятър, 15 градуса, даже в Русе по-малко.
Всичко започна с дежурните сакътлъци - някой откраднал част от релсите и се наложи да сме с автобус до Г.Оряховица, от там с влак до Борово, от там пак с автобус до Две Могили и отново с влак до Русе. С две думи голямо качване и слизане се получи, чак свят да ти се завие.
За влака мога да кажа само, че съм много приятно изненадана от парното и това, колко много хора могат да се съберат в едно купе, стига да има мерак ;) Наистина беше най-приятното преживяване с класа ми досега.
В Русе си беше мокро и студено, доста негостоприемно време. Един вятър, който буквално ми отвя ушите още при излизането от гарата. Но пък архитектурата им беше невероятна... направо нямам думи. Понеже не познавахме града изобщо, вървяхме безцелно и разглеждахме каквото ни попадне, но се натъкнахме на нещо като музей в стил подобен на Барок или готически (не съм сигурна), с невероятен сребрист покрив, страхотни орнаменти и... (внимание)... алуминиева дограма! ДА! Седеше меко казано тъпо, на тази постройка, особено като се има предвид, че цялата сграда беше в нещо като много светла охра, а дограмата беше ослепително бяла... абе голяма глупост.
Не можах да видя нищо от града, защото изобщо не знаехме къде сме и накъде е центъра, но поне успяхме да налетим на един доста добър клуб, който си беше истинска благословия при тези климатични условия. Най-странното беше, че двете с Бела единодушно решихме, че искаме да се връщаме във влака, защото там е и по-топло и по-забавно.
Оргахим не беше нищо особено и нямаше нищо за гледане или просто на нас не ни беше интересно (най-вероятно последното), но изобщо не им завидях на тези хора, които целодневно седят на изпаренията от боите, при положение, че на нас само за около половин час седене ни заболяха главите. Хареса ми процесът на запечатване, беше доста забавен, пък и честно казано се възхитих на сръчността на работничките, особено на тази, която сгъваше кашоните.
Върнахме се за щастие с международния влак, което ни спести повторно прехвърляне от влак на автобус и обратно. Общо взето това беше най-хубавата част от пътуването, бяхме се събрали около 12 човека в купе за 8 и играехме на нервички. Изгорях доста рано, но поне хиленето беше заразно и в големи количества. Оказахме се добър тандем с Бела на асоциации, пък и на филми не бях за изхвърляне... иии абе не си губихме времето изобщо.
Когато майка ми се обади 10 мин. преди да пристигнем на гарата в Търново, сякаш паднах от 3 метра върху бетонова настилка. Изведнъж се сетих колко не ми се прибира и как изобщо не искам този влак да спира... и някак ненадейно хлапето спомена, че може да ме изпратят ако искам. И така още около час хилене и бъзици и вече наистина трябваше да се прибирам, колкото и да не ми се искаше...
Днес имах чувството, че се събуждам от много приятен сън, защото всичко си беше като преди. Все пак отново сме си на училище и нищо не се е променило, дано скоро да се осетим, че сме добра компания и да не очакваме само на случайностите да ни събират. А за хлапето... ще ми се да вярвам, че щастливото усещане ще продължи по-дълго и ще се възползваме от втория шанс, но... не ми се вярва.

12 октомври 2006 г.

Опит за промяна

От днес си обещавам да престана, защото вече ставам смешна. Ако не на околните, то поне на себе си, а и това ми е достатъчно. Ако продължавам така, ще сипвам постоянно сол в раните и те никога няма да заздравеят. А трябва.
Признавам си, не ставам и това е. Явно цял живот ще съм самотна, но си заслужавам, щом дори сама не мога да си повлияя.
Признавам и друго : не мога да губя! Не че познавам човек, който да може, но... трябва да свикна да губя.
Сега загубих и трябва да продължа нататък. Но не знам защо не мога - защото вероятно всеки ден се сблъсквам с провала си и ми размахват наградата пред лицето? А наградата беше хубава, накара ме да се чувствам единствена... поне за малко.
И с друго трябва да свикна : да спра да гледам в чинията на другите и да се науча да харесвам, това което имам и да му се радвам. Макар и да не е много.
Мислех, че мога да се контролирам, но отново грешах и ми се върна тъпкано. Но не е късно да се поправя. Въпросът е дали и това ще оплескам?

7 октомври 2006 г.

Провалът ми е пръв приятел

Не дай си Боже да си помисля, че нещо ще се оправи и всичко се сгромолясва с такава бързина, че дори не мога да реагирам адекватно. Ето например в сряда беше ужасно дълъг и изтощителен ден, и когато най-после излизах през вратите на училище си позволих да се усмихна на слънчевото време и на това, че за днес се свърши и за малко да ме смаже кола. И то на пешеходна пътека!!!
Доста наивно смятах, че тази година ще е по-лека, нали съм дванайсти клас, но се оказа точно обратното... Липсват ми контактите с хора, липсва ми смях и разговори за нещо различно от задачи и курсове... и закачките на хлапето ми липсват, признавам си. Тъпо ми е, че точно последната година се отдалечихме така, въпреки, че трябваше да е обратното.
Нищо не се развива според плановете ми и това ме дразни адски много. А аз имах такива планове за тази година, какво толкова щеше да стане ако поне този път нещата се бяха развили по моя начин?! Искам да говоря с някого до 3 часа сутринта, след което сутринта да отида полу-заспала на училище и да продължим разговора с този някой, без другите да знаят за какво става дума... толкова искам нещата да не се бяха случили по този начин.
Пак трябва да се приспособявам към всичко ново, но с тази разлика, че вече няма за какво спасително нещо да си мисля през деня, докато чакам да свършат глупостите. И все пак силно се надявам нещо да се промени.